ПОСВЕЩЕНИЯ

СЪДЪРЖАНИЕ по ТЕМИ

История

I.1.1 Рицарските турнири в XII век 

I.1.2 Луи VII и свадата с Шампаните 

I.2.1 Еврар дьо Баре и парижаните 

I.2.2 Движението на Втория поход в Анадола и решението да се подчини армията на тамплиерите 

I.2.4 Първият Поход, "народният поход", Калъч Аслан и двете колони 

I.3.1 Клетвата на Рено дьо Дампиер 

I.3.2 Историята за Рашел и четирите деца 

I.1.2.1 Сибил Фландърска и хайнонецът 

I.2.1.1 Тамплиерската храброст 

I.2.1.2 Дисциплината при тамплиерите 

I.2.1.3 Монасите-воини 

I.2.1.4 Отдадеността на Бога

I.2.2.1 Странните роднини на Юг дьо Вермандоа и Робер Нормандски 

I.2.4.1 Кирил в Хазарския каганат 

I.2.4.3 Чака 

II.1.1 Чиновниците в царството Рюкюс 

II.1.2 Кардо 

II.2.1 Историята с гълъба 

II.2.2 Кипърската история 

II.2.3 Морело и Хидалго 

II.3.2.1.1.1.1 Босунът 

III.1.1 Превземането на Антиохия 

III.1.3 Папите – Формоза, Стефан, Борджиите,Григорий VII на Анка

III.2.2 Недосегаемите – Петър Пустинника 

III.2.3 Кръстовете на Соломон бар Симсон 

III.1.3.3 Походът и народът – рекапитулация 

III.2.1.2 Клетвопрестъпничеството на Коломан I 

III.1.3.5.1 Гласовитие истории на Ана Комнина 

IV.2.2 Историята с Андроник 

V.2.2 Хрониката на монаха Ансберт 

V.2.3 Шампаните и Монфератите 

V.3.1 Тамплиерите-Банкери 

V.3.2 Историята за Йерусалимитанус 

V.4.1 Тиери Фландърски при Втория Поход 

V.4.2 Филип IV Хубави и Тамплиерите

V.4.3 Германските „минестериалис“

V.5.1 Адемар де Пуи 

V.1.1.1 Мозарабите при Лисабон 

V.2.2.3  Ал Мункид 

V.2.3.1 Йерусалимската история на Саладин 

V.2.3.2 Историята за епископа на Бовез

V.3.2.1 Възцаряването на Балдуин дьо Булон 

V.4.2.1 Убийството на папа Бонифаций VIII 

V. 4.2.2 Бернар Клервоски и папа Евгений III 

V.4.2.3 Луи XVI и Мария Антоанета 

V.5.1.1 Падането на Антиохия 

V.1.1.1.4 Екатеринините немци 

VI.1.1Вилардуен за Отремер 

VI.1.3 Боемунд, мозарабите, Барбароса и Исак II Ангел

VI.2.3 Пиетро Луседио 

VI.3.1 Историята на Бернал Диас 

VII.1.1 Тайната история на Прокопий 

VIII.2.1"Бесове", масонските ложи в Куба на Цеспедес 

VIII.5.2 Маара

IX.2.2 Скити, преторианци, еничари, гвардейци 

X.2.1.2 Историята на царица Астин 

X.2.2.1 Предателството на Петър

X.2.1.1.3.1 Историите 

XI.1.1 Жоселин дьо Кортенай 

XI.1.2 Балдуин, Конрад, Бонифас

XI.3.1 Конрад и стария Гийом 

XII.2.1 Калта в Русия и сръбската война 

XIV.2.1 Константин Турникес 

XVI.4.1 Франсис Бейкън 

XVI.7.3.2 Мигел де Унамуно и Милан Астрай 

XVII.1.2.Историята за Владимир и Българската Патриаршия, после – Ярослав и Константинополската) - Русия 

XVII.1.4 Пимен и архимандрит Феодор при турците

Философстване

I.1.3 Кръстоносната идея 

I.2.4.2 Пилатовият грях

I.1.2.1.1.3.1 Компромисите 

II.3.1 Лицемерният Сенека 

II.3.2 Индивидуалността на античността - авторството на живота си. Универсалността - авторство на Историята 

II.4.1 Es mayet 

II.3.1.1 Смъртните грехове 

II.3.2.1 Египтяните и tabula rasa 

II.3.2.2 Homo Ludens 

II.3.2.3 Гражданин и полис/ 

II.3.2.5 Teatron - tea - theos 

II.3.2.6 Френ 

II.1.3.1.1 Смисълът на Преструвките 

II.3.3.2.1 Абсолютът и проклятието на относителността 

III.1.2 За Историята и вероятностите 

III.1.1.2 Тафурите 

III.1.3.1 Григор и залозите 

III.1.3.2 Скуката – Бостонският чай, бойците на Сан Мартин 

V.2.4 Една сметка на Времето 

V.1.1.1.2 „Старите“ пари 

V.1.1.1.2.2 Парите - Философия

V.1.1.1.4.1 Тотлебен и Скобелев 

VI.3.2 Кардинал Карафа 

VI.3.3 Странната защита на Платон 

VII.3.3 Ренесансът

VI.3.1.4 Кирилов 

VIII.1.1 За специалните хора и щангистите 

VIII.5.3 Димитър Подвързачов

IX.2.1 Сартр и съпротивата 

X.2.1 Гръцкият път към християнството 

X.2.1.1 Индивидът на Мишел Онфре 

X.2.1.3 Сатанизмът на телесността 

X.2.1.1.2  Защо Бог създава човека

XI.3.3 Морозини 

XII.3.1 СПИН и невинните смърти

XIV.6.3 Зороастризмът и Александър Македонски 

XIV.6.4 Праведниците и всекидневието 

XVI.5.1 За метафизиката 

XVI.5.3 Черната кутия 

XVI.5.4 Ролята на читателя 

XVI.7.1 Inter esse 

XVI.4.1.1 За лозунгите 

XVII.1.1 Очите на Запада, Русия, България 

XVII.2.1 Сестрата в „Полет над кукувиче гнездо“

XIX.1.1 Удобството на занаятчията - Философия

XIX.1.2 Ванка Тепляшкин 

XIX.3.2 Саул и Давид

Християнство

I.1.2.1.1 Историята на Клюни 

I.1.2.1.1.1 Донатистката ерес 

I.1.2.1.1.2 Анабаптистките страхотии 

I.1.2.1.1.3 Орденът на Сито 

I.1.2.1.1.4 Нестяжателите и Йосиф Волоцки 

II.3.3 Халкедонският догмат 

II.3.3.1 Мармеладов 

II.3.3.2 Догмата 

II.3.3.4  Чудовищата по църковните корнизи, Flatline 

II.3.3.5 Plen'y Good Room, индианчето от "Мисията" и хаитянинът от СПИН 

VI.1.2 Жертвата на Инквизицията 

VI.1.4 Христовото „Една заповед ще ви дам…“

VII.3.1 Схизмата, филиокфе, Халкедонския догмат, последици 

X.2.2 Кръстовете 

X.3.1. Античността и християнството при Ана Комнина

X.5.1. Домостроителството

X.2.1.1.3 Иов

XI.1.3 Езика на античната и на средновековната любов

XI.1.3.1 Светата Дева и Света Богородица 

XVI.5.5 Ангелът на Лаодакийската църква 

XVI.5.6 Категоричността в Евангелието 

VI.7.3 Исихазмът и руската народометафизика 

XVII.2.2 За автокефалията и монокефалността 

По Света

II.1.1 Чиновниците в царството Рюкюс 

II.5.1 За вкусовете - изсраното кафе, гъсеницата в мецкала, миризливите сирена, суровите стриди, сушито, "Бели нощи" 

II.1.2.1 Историята за 3000те младежи 

II.1.3.1 Копакабана 

II.3.2.4 Елефсина и мистериите 

II.1.3.1.2 Тангото на „Сан Телмо”

II.3.2.1.1 Английските и испанските колонии 

II.3.2.1.2 Кастите на Шарма 

II.3.2.1.1.2 Папуа 

II.3.2.1.1.1.2 Манджите и историята 

II.3.2.1.1.2.1 Магазинът във Фиджи 

II.3.2.1.1.2.2 Марбъл Маунтин – Виетнам 

II.3.2.1.1.1.2а Бакалао 

III.2.1 Светото семейство в Лима 

III.1.3.5 Китайските истории на Бай Х.й 

III.1.1.2.1 Гурките при Малвините 

III.1.3.5.2 Смяната на караула в Лима 

IV.2.1 За италианските жестове – Палермо 

V.1.1 Ханзата и ханзеатските деца в Берген 

V.3.3 Наклонената Пиза 

V.1.1.1.2.2.1 Стърлинговото сребро в Малта 

V.1.1.1.2.2.1а Златото и среброто 

VII.3.4 Църквата в Берген, дом-ът в Хелсинки, катедралата в Талин 

VII.3.5 Църквата в Аячо 

VIII.5.1 Лех Валенса и бирата 

IX.1.1 историята с викингите в Берген 

IX.1.1.1 Немската окупация 

IX.1.1.2 За рибния пазар

IX.2.2.1 Посрещането в Килунг

X.2.3 Катедралата и „Театърът“ в Упсала

X.2.4 "Свети Стефан" в Стокхолм, Великденските острови 

X.2.2.4 Коренното население на Тенерифе

X.2.2.5 Саксонската църква в Дувър 

X.2.2.6 Знамената на Маракана 

X.2.1.1.1 Храмът в Кочин 

X.2.1.2.2 Момичето във Виетнам 

X.2.1.1.1.1 Сарито в Сингапур 

X.2.2.2.2.1 Уйскито в Обан

X.2.2.2.2.2 Мадейрата 

X.2.1.1.1.1.1 За манджите в Тайван 

X.2.1.1.1.1.1а Битката на Дракона с Тигъра 

X.2.1.1.1.1.1б Японската баня 

X.2.1.1.1.1.1г Масаж на око 

X.2.1.1.1.1.1д Морските продукти във Валпарайсо 

XI.2.1 Таксиста-историк от Лима 

XIV.2.1.1. Ричардс Бей 

XIV.6.4.1 Руснакът и Фиренце

XIX.3.1 Портсмутската история 

България

II.3.2.1.1.3 Рибката и Слънцето 

II.3.3.3 Скептикът и Университетът 

VI.2.2 Историята с Владимир Заимов – двете пропаганди

VII.3.1.1 Филмът "Аспарух" 

VIII.2.2 Ниш и Чаталджа 

VIII.4.1Уни 

IX.1.1.1.1 Евреите в България 

IX.1.1.1.2.1 Арменците 

X.4.1 Александър Георгиев – Коджакафалията 

X.5.1.1 Лекцията на Йордан Василев 

XI.1.3.3 Парфюмчетата на Буров 

XVI.7.2 Звездите над Визица 

XVI.7.3.1 Еничарският мит 

XVIII.1.4.1 За моста на „Граф Игнатиев“ 

XIX.6.2 „Мисля“ и „вярвам“ 

Куба

II.1.3.2 Мисирката 

II.3.2.1.1.1.2б Занха Реал 

III.1.3.6 Лотарийните успехи на дон Анхел Кастро.

III.2.1.1 Кубинските прегонероси 

III.1.1.2.2 Кинтин Бандерас 

III.1.1.2.2.1 Писмото на генерал Каликсто Гарсия и генералите-мамби 

III.1.1.2.2.2 Томас Естрада Палма и трамваят 

V.2.1 Каталина Байона и Чакон 

V.3.1.1 Думата на кубинците 

V.1.1.1.2.3 „Табакерото“ 

V.1.1.1.2.2.2 Търговците от Мурая 

X.2.2.2 Балконът на Веласкес 

X.2.2.3 Арбол де ла Паз 

X.2.2.2.1 Дон Анхел Кастро 

X.2.2.2.2 Преди и сега 

X.2.2.2.3 Историята на Каукубу 

XV.3.1 Парите на Грау Сан Мартин 

XVI.5.2 Числа 

XIX.6.4 „Лувр“ и „Севиля“ 

Времето ни

I.2.3 За сирената и вината 

I.3.3  Щастливите кокошки 

II.2.3.1 Окръжните на другаря Димитров 

II.3.2.1.1.1 Бащата на чичо Сам 

III.1.3.4 „Мейн“, „Лузитания“, Пърл Харбър 

III.1.3.2.1 Странните сметки на „Банк ъв Америка“ 

V.1.1.1.1 Странният Дюнкерк 

V. 5.1.1.1 „Тюлените“ при Трухильо и в Сомалия 

VI.1.5 Иракската война, „Групите за съпротива“ през 60те 

VI.2.1 Батак и Смирна  

VI.3.1.3 Фабриката за сънища 

IX.1.1.1.2 Дарданелската история 

IX.1.1.1.2.1.1 Бостонската история 

X.4.2 Пърл Харбър 

X.2.1.2.1 Рудолф Хес в Шотландия 

X.2.2.5.1 Полските летци в РАФ 

X.2.2.5.1.1 Варшавското въстание 

XI.3.2 За социологията 

XII.3.1 СПИН историята 

XIV.6.1 Реставраторът и Дрого 

XIV.6.2 Кръщенето и майка ми 

XV.3.2 За пълните имена 

XVI.4.2 Put a smile on your face 

XIX.2.1 Маито във Франкфурт 

XIX.6.1 Ол инклузива 

Масали

II.2.1.1 „Елзе, злато мое…“

II.4.2 To be brave... 

V.2.2.1 Фиатчето на Пенко 

V.2.2.2 Норвежките наблюдения на Радостин 

V.1.1.1.3 Бизнесът на Станимирчо 

V.1.1.1.2.1 На мене, на тебе 

IX.1.1.2.1 Ганка и омарите 

X.2.4.1 Песничката за Бинго-Бонго 

X.2.1.1.1.1.1в Думата „юнак“ 

X.2.1.1.1.1.1б1 Турското кафене в Свищов 

XI.1.3.2 Песничката на Мерлин Монро 

XVI.4.3 Имената на индианците и белите 

XVI.6.1 Воробянинов и краставичките 

XVII.6.1 Историята за Жора 

XVII.6.2  Дембелханата 

XVIII.1.2.1 Панчо Виля и полковниците 

XIX.6.3 Гимнастика 

XIX.1.1.1 Далматинецът на Живко 

XIX. 3.2.1 Калигула на сватба  

Истории от Първата Торба

I.Тибо дьо Шампан

0.1 Четивност на историческото разследване 

На Бойко Станкушев

След доста препускане из най-различни истории /най-вече на Четвъртия поход/, след някои наистина чудесни по скромността и по постиженията си исторически картини, след бая пауновите препрочити а ла Бушков, най-сетне попаднах на историческо разследване, истинско историческо разследване. Белфаст. Красив и малко плашещ е този Белфаст. Една уличка встрани от Main Road-а и веднага се чувства неразбираемата дивост на 80-те, свирепите истории около ИРА - редовни, извънредни и всякакви, пресичаш тесничкото проходче, дето води към чудната кръчма Mermaid, червена изкуствена кожа, състезания на хрътки по екраните, келнерът е демонстративно възмутен от поръчката - уйски с кола, на съседната маса една фарфорова бабка ритуално пие уиски с вода, с няколко капки вода та да разцъфне аромата, пайнта "Гинес" сякаш е потънал в бенгалските огньове на кехлибарената пяна, храна се сервира само между 12 и 2, един ъгъл по-нататък е малък пункт за залози, подът е затрупан с изхвърлени фишове, непотребни разпечатки за какви ли не серии, някакъв тип е готов да се сбием, нещо не обича чужденци, отвън минава група хлапаци, един остриган щръкльо нагло и весело кукурига насреща ти и отново сме на централна улица. Кино, магазини с драстично намалени стоки, внушителни тухлени здания от преди век. Него ден валеше, не точно валеше, пръскаше една студена бризгалница, тук-там се показваше бледо слънчице и си избрахме да гледаме хората под козирката на един модерен, красив търговски център. Ама наистина колко е интересно да гледаш хора. Отбих се в книжарницата, намаления, едно книжище, бая луксозно, твърди кори, суперобложка, хиляда и кусур страници - два паунда. За убийството на Кененди - Джон и Робърт, поразгърнах, има много и за Куба и си го купих. Не ги разправям ей тъй тия приказки. Наистина страшно, невероятно историческо разследване. Просто не мога да си представя как двама души, двама души, не някакъв институт, не някака разклонена група специалисти, може да обхване такова чудо от документи, интервюта, статии, да разкаже толкова многоъглени истории, да издири толкова детайли и въобще огромна, съвестна, систематична изследователска работа. Никакво препускане, никакво оригиналничене, никакви фокуси. Бая пари за издаване на такова томище и накрая - лавицата за обезценени стоки и два паунда, колкото да не е без хич. Защо? Само едно обяснение имам - няма прочитане туй нещо, наистина няма прочитане. Как да има читатели. Много, много високо е вдигната летвата. Страхотна работа, пак казвам, не мога да си я представя, са свършили изследователите, евалла, но са си пренебрегнали читателите. Не, не че ми е симпатичен съвета към Моцарт - "ами в операта ти дори няма паузи, които да подскажат на публиката кога да аплодира", но си мисля, че е права Вера Мутафчиева в "И Клио е муза". Слугуването на читателския пазар е едно, грижата за читателя е друго нещо. А и истината е, че колкото и перфектционистки да е извършено едно изследване, в края на краищата и то е една версия, една картина. Ето, въпреки всичко, не съм убеден в тезата на авторите, не съм сигурен, че Мафията се е разправила с братята Кенеди. Та гледам да се промъкна между Дан Браун и "Последното жертвоприношение" на Ламар Уолдрън и ТомХартман.

1.1 Рицарските турнири по него време

На Митьо Попа

Те, турнирите, тогава не са били като тези, дето ги гледаме по филмите. Всичко е било далеч по-диво и необуздано. Елегантно веещите се флагове, красавците, препуснали върху породисти жребци, напарфюмираните дамски кърпички, стелещи се като пеперуди под стройните нозе на победителите и други такива холивудски аксесоари съвсем не са били в центъра на събитията. Имало ги е, разбира се, и едното, и третото и петото, но най-важното, това, което събирало свирепите мъжища от къде ли не, било чистото опиянение от боя. При това не някакви лигави фехтовки или свръхаристократични упражнения по езда. Не. Истински, безогледен, кръвожаден и устремен бой, в който брадвите пръскат шлемове, чуковете млатят брони, трошат се кости, мирише на кръв и конска пот, чуват се зверски крясъци и болезнени стонове – всичко това, което кара кръвта да закипи, човек забравя грижи и сметки и се чувства мъж, мъж в оня първичен, хтоничен смисъл, в който стихиите правят човек и космос едно неразличимо и завършено цяло и където всичко е толкова просто, истинско и налично. Горките рицари. Колко ли им е било трудно да преглъщат сложните фигури на триединството, на Богочовечността, колко невъзможна им е изглеждала тази етика, дето очаква като те ударят по едната страна, ти да предложиш и другата. Като онзи придворен на Луи Благочестивия, дето с отвращение отказал да измие краката на някакъв просек и така разбил сърцето на суверена си. И как са се отърсвали от всички тези „извратености“ в пламналата страст на боя. Сигурно нещата не са били толкова прости. Имало я, разбира се, славата, падала е и плячка – коня и бронята на поваления, вихрели са се здрави гуляи. Само си представете какво преживяване е било в него време – без вестници, без книги, без телевизия, да чуеш или сто пъти по-добре, да си герой на поетизираните слова на менестрелите. Спомняте ли си онзи малко пишман-писател в „Неопростен“, дето Малкият Бил с кръв отне от Боб Англичанина? Само и само да се чуе името му, да не си отиде така, като овца без история. В края на 19 век. Представете си 12ти. Голям ще да е бил сетивният глад, твърде бледи краските на ежедневието. А пък и слугинчетата из имението едва ли ще да са били така недостъпни като господарките си. Е, повечето, де. Но боят, боят си е истината. Меллето се е виело из землищата на две-три села, чувало се е на левги наоколо, никой пет пари не давал за изпотъпканите нивя, десетки излизали ранени и осакатени, падали и убити. Но боят си струва всичките жертви. Нали се сещате за „Сибирския бръснар“, дето се бъхтеха до кръв хлапетията по Заговезни? Е, същата история ама на квадрат, куб, конус и други разни фигури. 

1.2 Луи VII и Шампаните 

На Радка Памукова

Едеса паднала, сирийският свят започнал да се събужда, ал Занги си бил пълководец по старата мярка - жесток, свиреп, необуздан и в боя, и във властта и в пиенето, проблемите на вярата не го занимавали, още било рано за хора като сина му Нур ед Дин или Саллах ал Дин, но все пак успял да обедини достатъчно маса и енергия за да се насочи към недооценявания враг - християнските нашественици. Разбира се, това отзвучало на Запад, крале, барони, папски клир се стреснали, направо било ужасно - явно, дошло е време за сериозен, Втори поход. Досегашните експедиции, колкото и ентусиазирани и боговдъхновени да били, не дали никакъв съществен резултат и ето, неизбежното се случило, Отремер започнал да се пропуква. И папата изпратил вест до най-католическия /тогава/ владетел - краля на Франция. Не му провървяло много на похода с този най-.... Луи VII бил твърде млад, треперел от желание да се докаже пред булката си, прелестната Елеонор Аквитанска - то за нея тепърва имало да се чува, и, разбира се, твърде склонен да надскача възможностите си. Ах, как добре го разбирам. Та, поискало му се да е най-големия, най-важния /нищо, че кралството му било по-бедно от, да речем, херцогството Аквитания/ и набързо взел инициативата. Скрил папското послание и на своя глава, от свое име, обявил Кръстоносен поход. Грешка, сериозна грешка, с която за малко да провали цялата работа.Тя, идеята за кръстоносен поход, изглежда обвеяна с романтизма на кавалерската поезия. Или озвучена от лирата на Музата на далечните пътувания. Сега. Пък и тогава - за тези, които нямат какво да губят. Ама съвсем не е така за сериозните хора със земи, бизнес, да не говорим за бароните, при които всяко пътуване може да се превърне в падане с главата надолу от върха на властта и богатството. Та трудна, деликатна, антипатична работа е кръстоносното начинание. Скъпа, рискована и въобще...^1.2.1 А пък точно в момента Луи успял да стане много ненавистен в очите на бароните си. Предявил претенции към някакви земи, дето се падали на Шампаните и иначе размирните барони тутакси се обединили срещу него. Горкият юноша още не бил усвоил един от основните уроци по управление - най-силната спойка е общият враг. Решил да тропне по масата и здравата кунтузил ръката си. За присмех на невястата си. И за радост на Шампаните. А те не са кои да е. Още я нямало Мари, нямало го блясъкът и изискаността, но сила, богатство, мощ са си били, както и сега, основните аргументи. А в Шампан тази аргументация винаги е била налице. Е, всяко зло за добро. Одрискало се младото, ама това пък наложило на сцената да излязат Бернар Клервоски, после Еврар дьо Баре, тамплиерите и така или иначе походът се състоял. Ама за това по-късно.

1.2.1 Сибил Фландърска и хайнонецът

1.3 Кръстоносната идея

На Ричката

Малко наготово и набързо сме склонни да глътнем идеята за кръстоноството, въоръжени с меча на детинското въображение – рицари-юнаци, витиевати свещеници, алчни търговци, кривогледи народни водачи, бахта-бухта, хамта-хумта и ей ти го тебе Походът. Един, че два, че три… Или, обзаведени със съвременната ни перфидна толерантност и недоосъзнато относителничене, да отнесем кръстоносците към злините на религията по модела на сър Стивън Рънсиман. Не, не че липсват дълбоки екзегези – във времето и в мисленето, екзегези на теоретическите, смислови основания, ехеее, още от Макавеите, че и от Саул и Давид, ама това са теории, съвсем сериозни, задълбочени теории, само че теории на неверници, атеисти, скептици. Мисля си, че без да бъде, ако не почувствана, то поне промислена драмата на Човекобожието, а от там и на Църквата, тези дълбочини ще си останат една учена енумерация, едно изреждане, което ще покаже научна добросъвестност, но няма истински да засегне проблема.

Очите ми поотвори чудесната книга на Диърмейд МакГълох „Реформацията“. Тъй и не можах да разбера Диърмейд мъжко или женско име е (простете това ми опущение) затова ще говоря за „той“ в смисъл на „автора“. Ама най-после го открих. Случайно. Сега съм нощен пазач, луксозен нощен пазач. И докато "пазя" си гледам Valsat History.  Всичкото му е хубаво, ама на мене ми дай предаванията за християнството. И на едно, чудесно такова, "Католицизмът", си пише "Автор и водещ Диърмейд МакГълох". Един напет, нахакан биртанец, катедра в Оксфорд, хем учено, хем човешки обяснява, святкат му едни засмени светулки в очите, хааа, моят човек, моят човек. Там (в "Реформацията", не в светулките), разбира се, ставаше въпрос за фундамента на раждането не на кръстоносната идея, а на Реформацията, но ще видите, че има, има връзка. Тезата на автора, която толкова ме впечатли, е че раната на „римската корупция“ (знамето на Реформацията), започва да се отваря не по някакви политически, икономически или богословски причини, а е дълбоко заложена в собствената логика на християнството, в основната му реалност – Богочовечеството. Хората, конкретните човеци все повече и все по-реално искат да участват, тук, сега, в този свят, в спасението на душата си, все по-малко ги задоволява ролята на послушно паство и съвсем по смисъла на Богочовечеството искат да са Автори на вечността си. От там нататък работата е драматична, съдбовна, кървава, но логиката е вече изпълнена, основното е решено – християнството стига до истински раздор, свирепо противопоставяне на двата западноевропейски свята – католическия и реформаторския, ЛОГИЧНО следвайки развитието на собствените си фундаментални предпоставки, на собствените си прекрасни амбиции.

Въпросът, който си поставих при кръстоносната идея, е дали тази логика за първи път избива при Реформацията. Отговорът ми е не. Мисля, че толкова честите конвулсии на Църквата да реформира себе си далеч, далеч не са породени единствено от нейните собствени проблеми. Или от мястото ѝ в политическия и икономически живот на съответните времена. Също така мисля, че не малко от ересите възникват не толкова по социално-икономически причини, а по-скоро породени от логичния сблъсък между институцията (Църквата) и човека, индивида, запленен от хоризонта на човечната Божественост. Сигурен съм, че ако един истински учен (какъвто аз категорично не съм) се захване с тази тематика ще постигне великолепни резултати. Ама нека да видим аз какво мога да кажа за логиката на кръстоносната идея.

Хайде да започнем отзад напред. Да приемем, че Йерусалим е превзет, неверниците са прогонени от Христовия град, Божи гроб се намира в християнски ръце. Огромно облекчение, смъкване на тежка, дълговековна вина от плещите на Европа (Западна Европа, защото във Византия кой знае защо Йерусалим не е особено на мода), вечна слава на освободителите, вечно място на съответния папа в най-светлите участъци на Историята, разбира се, гарантирано спасение на душата и т.н. Добре, първо, дали Йерусалим няма алтернативи, по-близки, по-постижими и с по-ясни прагматични последици? Защото перегринството (хаджилъкът) има - напр. Компостела, че даже и Ел Кобре. Кръстоноството, воюването за Бога с оръжие в ръка, също го има, има, разбира се – Реконквистата в Иберийския полуостров, Сицилия, завзета от сарацините, настъпващият след 1071 година селджукски ислям. Защо тогава трябва да се ходи на хиляди километри в неизвестността, да се завоюва един съвършено неудържим (както ще се окаже впоследствие) град, при това с цената на усилия, които могат опасно да изтощят и обезкръвят Западна Европа (която съвсем не е без врагове, при това врагове, заредени с враждебна религия)? Е, едно е Компостела (да не говорим за Ел Кобре), Реконквиста, Сицилия, друго е Божият град, даже без фройдистки наследствени вини и т.н. психоконструкции. Така е, не са едно и също. Тогава, ако приемем, че посоката Йерусалим е толкова безалтернативна, толкова заредена с безспорни преимущества, излиза друг въпрос – защо Западна Европа (а тука вече можем да питаме и за цяла християнска Европа) се усети чак в края на единадесети век, чак при папа Урбан II. Сигурно има много възможни отговори. Нека аз да кажа моя. Първо, не знам дали сте съгласни, но аз силно отказвам да приема, че папите, папската курия, висшият клир, се състои от глупаци, твърдоглавци, прихватничави старци, безотговорни авантюристи и т.н. Разбира се, хора всякакви – и в низините и по върховете на обществото, но в крайна сметка, в дългото бягане, големите събития в християнския свят не произлизат от инати, глупости и дребнави страсти. Не мога да повярвам, че ученикът на Григорий VII, Урбан II, един от най-забележителните папи, ще се е поддал просто на някаква комбинация от суета, упования, пламенна вяра и е побързал да се захване с едно такова наистина грандиозно, огромно до непроследимост начинание, без да е обмислил, консултирал, обосновал, дълбоко и истински, необходимостта, търсените резултати на опасните води, в които тласка паството си. Не знам, вие преценете. Много неща могат да се родят от случайности, от дребни страсти, сметки и боричкания (бай Хй, китаецът-стоковед, твърдеше, че културната революция на другаря Мао е била замислена като средство да се справи с вътрешнопартийната конкуренция в борбата за власт), но че кръстоносните походи нямат голямо, истинско, дълбоко основание вън от подсъзнателната вина за изоставянето на Божи гроб в ръцете на неверниците, ми се вижда невъзможна теза. Коя тогава би могла да бъде истинската причина? Мисля, че ще я намерим ако се вгледаме в нашето си време (и с помощта на Диърмейд МакГълох). Огледайте се и ще видите. Църквата изпадна в жестока изолация. Въобще не говоря за тия там, просветителските разделения на Църква и Държава, не че това е малка работа, ама отпадането на хората от Църквата (или на Църквата от хората, не зная кое е по-вярно) е далеч по-важна, далеч по-мащабна драма. Животът без вяра е страшно нещо и ако не ми вярвате прочетете „Жената, която реши да остане за една година в леглото си“ – Сю Таунсенд. Или просто истински се вгледайте в живота си. И ще видите: Хора – Църква – Бог се разделиха и всеки затъна в ужаса на тази изолация. Дали ние сме първите (говоря за Европа след XVIII век), които се изправиха пред тази ситуация? Не мисля, не вярвам. При нас ситуацията е много по-зряла, човекът е много по-готов, много по-склонен да посегне към Божествените граници на човечността си, но възможността Църквата да започне да се разминава с хората си, да започне да става излишна, нещо повече, да стане пречка в реалното им, Авторово съществуване, се е появявала и в по-ранни, много по-ранни времена. 

Мисля, че така се е заформила ситуацията във времената около дуета Григорий VII – Урбан II. Хората, но хората, които имат значение (спомнете си изразът, който Маршалът често употребява – „хората, които нищо не струваха“), хората, чието съществуване е отчетливо, са или църковници или воини. Има, разбира се, и граждани, и йомени, и търговци и книжовници (огледайте се в героите на Чосър и ще ги видите), но ясните значими извън Църквата са воините. Измежду тях са сеньорите, едри и дребни, те владеят земята, те реализират управлението, те са реалните субекти на цивилния живот и т.н. Тази воинска класа, разбира се, има своето воинско битие, воински морал, воинска героика, която много трудно се съгласува с автентичните християнски ценности. Дотук банално ясно. Нататък е почти същото. При едно ригористично придържане на Църквата към изискванията на Христовия пацифизъм, на смирението и опрощението, воинската класа, а за Западна Европа по него време това значи Хората, ще остане извън и все повече извън Църквата. Конфликтите на Григорий VII с императора Хайнрих IV са само най-горната частичка от айсберга, но резултатът е много поучителен. При това без значение кой надделява – папата или императорът. И ако инвеститурата (определянето) на епископите изглежда чисто властнически проблем, то отделянето на Църквата от Хората (по тогавашната мярка за Хора) е събитие със страховити последици (виждаме ги сега).

Трябва да се намери начин, да се намери точката, където Църквата, Тялото Христово, да се срещне, да се съедини с Хората, такива, каквито те са. Църквата много, много пъти ще се натъква на този проблем и успешно ще го решава докато това е възможно. Решението тогава наистина е брилянтно. Рисковано, опасно, мащабно, на карта може да се окаже съдбата на цяла Западна Европа, на цялото християнство. Но иначе декадансът, замирането на Църквата и изпразването на християнството от съдържание, от истинската кръв на живота, изглеждат неизбежни. И папа Урбан II предприема опасната стъпка. Кръстоноството напълно запазва воинското битие, нещо повече, запълва го с елементи, които завършват много от реалностите му. Може ли да се сравни предаността на кръстоносеца към дамата на сърцето му с тази на кой да е друг воин? Има ли по-смислен подвиг от кръстоносния? Има ли по-голяма награда за храбростта от спасението на душата, което очаква кръстоносеца? Но воинското битие вече не е в противоречие с християнския морал, с християнската метафизика. Напротив. Църквата постига върховния смисъл на съществуването си именно като призоваваща и предвождаща воинството към най-святата от святите задачи – освобождаването на Божи гроб. Наистина бляскаво, съвършено решение. Но ако го приемем, от тук нататък винаги трябва да си имаме едно наум, че колкото и да изглежда вдъхновяващо, колкото и да е благородно и възпламеняващо, освобождаването на Божи гроб, буквалното, физическо освобождаване, изначално не е същинския смисъл на кръстоносните походи.  

2.1 Тамплиерите на Еврар дьо Баре

На Фани Черноглазова

1146 година. Луи VII оплескал работата с хлапашките си надувки, но сериозните мъже били решили - поход ще има. Бернар Клервоски обикалял френските графства и германските курфюрства, емисарите тичали пред него и подготвяли бароните за предстоящата му визита. За император Конрад било сценографирано цяло представление - Бернар говорил с гласа на Бога, уж колебливият Конрад се разплакал и паднал в обятията му, те тогава риданията били задължителни, иначе сцената остава неубедителна. Всичко вървяло по часовник, хайде не по часовник, по календар. (Графикът на Бернар Клервоски наистина бил разчетен до ден).  Оставало още нещо, нещо, което да натисне спусъка на нагнетяваната пружина. Френезията на народа. Бернар ли не познавал силата на възторга, на лудостта? И организирал последното представление като истински велик продуцент. По него време си вървяла Реконквистата. Испанци и португалци водели вековната си битка с маврите. Хубаво е сега да си приказваме за неоценимия арабски принос към испанската култура. От цяла душа се радвах на Двореца в Палма де Майорка. Почнали са го арабите, довършили го християните, красииив, внушителен, ефирен, абе направо няма такъв. С прелестните му градини, със сенките, умеели са арабите да ценят цветята и свежестта. И наоколо накацали едни кръчмички, м, м, м. Ама тогава? Тогава - грозна, кървава, болна история. И няма алтернативи - ама не можем ли нещо така да се споразумеем, нещо така, заедно... Няма такива работи. Можеш да смениш лагера, я Сид Кампеадор, Ел Сид, колко пъти го е сменял, ама той е наемник, туй му е работата. А иначе - испанците под арабски нож, арабите под испански. Майорка не се брои, тя е особен случай. В Иберия от Северна Африка пристигат мюсюлмански подкрепления, от Европа - християнски. И, разбира се, на първо място - тамплиерите. Били са истински воини - храбри до безумие ^2.1.1, боговдъхновени, дисциплинирани до абсурд^2.1.2, истински монаси ^2.1.3, истински Божи хора ^2.1.4. Еврар дьо Баре, великият им магистър, бил човек напълно, напълно достоен да предвожда такива хора и на него възложил Бернар изпълнението на сцената в Париж. Страшно важни били задачите на тамплиерите в Испания, но новият поход бил още по-важен и, както времето ще покаже, точно той ще освободи Португалия. И, ето ги, запристигали хората на Еврар, воините Христови. Виждам ги, много ясно ги виждам - с развети бради, глави, нашарени от белези, скромни и мълчаливи, като монаси, ами те са си монаси, с горящи очи, очите на Христос. Страшните воини и кротките агнета, защитниците на вярата и нейните мъченици, с тежките си брони и изпокъсани дрехи, не, това не е бляскавия турнир в Екри, това е литийно шествие на живи светци, Смъртта и Дявола на Дюрер ги следват, но Бог, Бог е с тях и нищо не може нито да ги изкуши, нито да ги изплаши. Гениална е била живата картина, нарисувана от Бернар и Еврар. Парижани полудели. Боговдъхновението дошло тук и сега, френезията пламнала. И походът тръгнал.

2.1.1 Тамплиерската храброст

2.1.2 Дисциплината при тамплиерите

2.1.3 Монасите-воини

2.1.4 Отдадеността на Бога

2.2 Движението на Втория Поход в Анадола 

Тръгнал походът, Втория поход. Абе той май не бил съвсем втори. През 1101 по петите не Първия, Големия, Успешния поход, тръгнала голяма вълна разнородни воини - дивото воинство на ломбардите; позакъснелите за голямото приключение; вечният Юг де Вермандоа; ренегати от Антиохия - Етиен дьо Блоа, какви ли не. Но нямали късмета на първите. Турците този път си знаели урока, използвали предимствата на дисциплината и единоначалието и веднъж завинаги изтрили илюзиите на Запада за бърза, мащабна победа над Исляма. Та с тази твърде посредствена заслуга походът май си заслужава прозвището "Първи и една втора". Та, втори-трети, абе тръгнали хората на Бернар и този път не били само барони, братя на този и онзи крал, ^2.2.1, не, сега самият крал Луи VII и самият император, ама не византийския, германският император Конрад, били начело на войските си. То лесно се пише "били начело на войските си". Ама животът, живият живот не се е побира така, фръц-пръц, в изреченията. Луи бързал, че имал среща с жена си. Пустата Елеонор Аквитанска хич не се поколебала да опита парливото приключение кръстоносен поход. Някакси пропуснала първото голямо представление, посрещането в Константинопол, ама имало време да си навакса. Та Луи решил да не чака туткавия /или методичния - кой както предпочита/ Конрад и хукнал с войските си към Анадола. Ооох, какво имало да им се случва там. Ама преди да задълбаят в средата на лайната ги чакала малко пудра захар и малинов сироп. Пристигнала Елеонор с придворните си дами. Ай, ай, ай. Много рано било още за Краля Слънце, ама придворните на кралицата - всякога ще да е било апетитна и изкусителна гледка. И слушка, и мириска и всичко, за което ще да са били зажаднели, спеклите се вече мъжища от похода. Е, не че съвсем литийно е вървял дотогава походът, където има армия винаги се предлагат и по-пикантни услуги. Тя в италианската армия до средата на XX век услугата си е била щатна. Тъй де, толкоз млади мъже няма даааа... Тъй, тъй. Обаче, къде са повлеканите от обоза, къде са Придворните дами, аууууу. Ауууу и после? После гледай какво става. Нашите вдъхновени юнаци само чакат турците да обърнат гръб и да ги погнат, дет' се вика "на умряло куче, нож вади". И турците само това чакат, а, да видим кой е умряло куче. Щото турският конник гръб няма. Стреля назад толкова точно, колкото и напред. А спира и се обръща докато мигнеш. Кончето леко, той лек, ни броня, ни нищо и завалиите рицари падат ли, падат. Ами пехотата, ами обоза. И войската се топи, духът отслабва и работата отива на зле. На много зле. Само тамплиерите били железни, знаели турските номера, хич не се връзвали на ментъръджилъците им, дисциплината им била наистина религиозна, духът си идвал направо от Бога. И Луи за първи и май за последен път в този поход направил нещо умно - предал командването на цялата армия на тамплиерите. И вече имало армия. Тамплерите структурирали воинството на роти, батальони, полкове, начело на всяко подразделение стоял тамплиер, храброст и лоялност вече значили и дисциплина и благодарение на тях армията оцеляла. Е, далеч, далеч не всичката. Много още смъртни изпитания ще ѝ стоварят и Луи, и вуйчо Роджър де Поату Антиохийски, а и Елеонора ще даде от себе си, но поне засега я имало армията.

2.2.1 Странните роднини на Юг дьо Вермандоа и Робер Нормандски

2.3 За сирената и вината

На Райчо

Ох, Боже, в какво време живеем. Има ли някой, който да не е чувал за Шампан? Или за Бри? Прочутото сирене и още по-прочутото вино. И кой е чувал за мъжете на вярата, мъжете на кръста от графството? Ами Оверн? Колко кръстоносци е дал на света, на най-доброто, което е света, на вярата, на жертвата му? И сега? "Блу д'Оверн", мухлясало сирене с дъх на партенки. Прочуто и скъпо. Ами Лимозен? Кой се сеща за смъртта на Ричард? Лъвското сърце, символът на рицарството, войнишкият кръст, на... какво ли не. Нелеп изстрел, до антибиотиците още е много далеч, комична реплика на Пиета - гневливият сладострастник умира в обятията на майка си, Елеонор Аквитанска, all time палавелката и всичко това се случва в Лимозен. Но това трябва да го разказвам, а никой няма нужда от пояснения, когато Ричард Гиър след поредното дълбоко вдишване, ами това си му е номерът на човека, измрънква с дълбок поглед "Първата ми кола беше лимо/лимузина/". Опитвам се да намеря и добра страна, ами стига кървища, стига битки и гадости, я колко хубаво си е - винце, сиренце, кола с шофьор, гадните графове се радват на паричките си и толкова, ние  - на дребните си наслади, мир и любов. А сега една хаслия. Значи като си готвех уроците за Хавана, се поразрових в историите за хаванската аристокрация. Гоолямо джъмбо, какви ли не истории, все пискюлии, все с финтифлюшки, ами кубинска хава, така е. Та в по-късните времена, в по-импресионистичните багри на "шекерената аристокрация" започват да се появат съвсем екзотични, съвсем едни такива Фич-Фич сплетки. Петият маркиз на Клина на Вратата (стааара, дебела фамилия) например се оженил за дъщерята на вицекраля на Влахия и дъщерята от този брак се казвала Не знам кояси Калво де ла Пуерта и Щурца. Ама че име, а? Щурца. И то за хаванска маркиза. И си пазя ресторанта, зяпам тенис, швейцарския опън и гледам генерален спонсор банковата група Sturdza. А-а, де поникнал влашкият. В Хавана и в Швейцария. Бесняли, щуряли щуравите Щурца из Хавана, клъцнал им батко Фидел бизнесо, ама те си имат мая, имат си и ей ти ги - в Швейцария. И готино, те си имат банки, ние зяпаме тенис. Мир, любов, щастие. А си има и права - малко или много, закони - малко или много, не си ничия собственост. В буквалния смисъл. Иначе си собственост, ох и още как. Ама това все пак е преносно...  Да, така е и все пак не мога да убедя самия себе си. Да, майната им на графовете. По-добре сиренце и винце. Но вярата, възторгът, истината без въпроси и съмнения, не си ли отидоха и те с Шампан, Лимозен и Оверн? За да дойде специалният гъдел на небцето? Поне да беше стомахът. Като с царевицата на Колумб. А то, небцето. Обидно някакси.

2.4 Първият Поход, „народният“ поход

На Здравко Ухото 

Лоша, страшна и гнусна била съдбата на нещастниците от "Народния поход". Наистина не знам какво да мисля. Не е да не са си я заслужавали. Отвратителните еврейски погроми, диващината, разгулната алчност на черната маса, самозабравилата се анархия, сякаш си иска, вопие възмездие. Но пък и какво са видели в живота си, какво може да се очаква. А са имали пламък, носили са вяра, онази вяра от сърцето, не от книгите,вяра,  за която разказва Панонският летопис ^2.4.1. И тая вяра - тъмна и яростна, неразбрана и кървава, дала толкова живот на Похода - Първия и другите. И кой не ги мачкал, кой не ги клал и горил. Коломан I, унгарецът, сключил договр, предали му оръжието си и после безсъвестно избил петнадесет хиляди. Петнадесет хиляди воини на Кръста. Пък каквито и ще да са били. Господ да му прости, аз не мога. А, то Алексий сигурно много им се зарадвал? Голямата му грижа била да ги прехвърли набързо в Мала Азия, да ги махне веднагически, че да не усмърдят Царицата на Градовете му. Няма да се учудя ако е забъркан в оная, гадната история от Ксеригордо. Не знам, не мога да кажа. Ама съм сигурен, че като е научил, си е отдъхнал. С една дълбоока, блажена въздишка. Не го е срам. Не че не ги разбирам - и Коломан, а и Алексий. Не че нямат право. Ама пак се питам - дали не повтарят греха на Пилат^2.4.2 ? Та едни италиански бандюги, водени от някой си Рейналдо, лакоми, бясни за плячка, се втурнали да грабят беззащитния град. Ама той, Ксеригордо, само изглеждал беззащитен, всъщност турците го използвали за примамка и лепнали такава засада, че беззащитни, напълно беззащитни се оказали нападателите. Клали, клали турците, напил се с кръв ятаганът, а които пленили или станали роби или приели Исляма. Рейналдо например, пфууу. В това време в лагера се разнесла вест, че италианците грабят, че не могат да се върнат от тежката плячка и гласовете на предпазливите         /между тях на Сан-Авоар/ съвсем заглъхнали. Хурнали се всичките и турците организирано, кръвожадно и безмилостно ги избили. Сан-Авоар поне получил заслуженото си, умрял със смъртта на Св. Себастиян - пронизан от седем стрели. Горкичкият. Нищо, получил е наградата си. Не, това не е краят на "народните", още има да чуваме за тях. Но най-неочаквано, с изтерзаната си, пронизвана и раздробена плът, пламенните нещастници ще окажат още една, направо неоценима, услуга, на баровците от следващия, големия, истинския Първи Поход. Калъч Аслан, още съвсем млад, си позволил да мисли, че орляците, дето идват от Запад ще са все такива и със своята си, организираната, армия все така ще ги пръска в кръв и писъци. Така поне разправя оня, египетския Малууф. Имал си по-важни работи човекът. Данишмен, големият му съперник в Анадола, бил на път да превземе Малатия от арменците. Това Калъч Аслан не можел да позволи. И докато се усети, ония, втората вълна, графовете и рицарите, набързо превзели столицата му - Никея /съвсем близиюко до самия Константинопол. Брррр/, пленили булката му и... ^2.4.3 Обаче, вярно е, че едно поражение за турците е поражение. Не е разгром. Тези степни воини били като оси - пръскат се и пак се събират. Събрали се, данишмените този път били с тях - тази, нова опасност, била по-голяма от драсканиците помежду им и те бързо го разбрали. И с десетки хиляди зачакали отмъщението. А турците туй го могат. За храбри - не знам, малко странна им е храбростта, ама за отмъстителни - огън са. Случаят им се отворил в близост до Дорилеум. Абе в близост, в близост - на около 45 километра. Оксиденталите вече били опитали от "прелестите" на Анадола, туй не ти е разходката до Никея. Пек, камънаци, студ и жажда, жажда, жажда. Големи юнаци, големи пичове, ама на ден по десетина километра. А? А? И ей ти я - дебела, гъста колона, едно 20 000 души се извива по друма. Прашасали, напечени, пъпчасали под мишниците, конете и те душа берат... Турците наскачали, наште грабнали копията, почва се. Боемунд разкрещял заповеди, набързо укрепили един лагер за пехотата и обоза, рицарите се втурнали в полето, но турците веднага ги сбутали към обоза им. Бой, пердах, налитат турците, жилят, жилят. Рицарите бъхтят, за копия вече нямало място ама боздугани, чукове, брадви, мечове и всякакви такива морлошки инструменти тракали като в мелница. Няма как, за живота си се бият. Ама турците напират, все по-сбити ставали редиците и все по-труден боят. Разказват свидетелите, западняците вече нямали надежда. А пък Аната Комнина пише, че загубят ли надежда стават безпомощни като деца. Ама, слава Богу, слава Богу, задал се вторият отряд - по-голям, по-страшен, с по-тежките фигури - Жофроа дьо Буйон, Раймон IV Тулузки, начело. Кълъч Аслан въобще не подозирал, че на три мили идва този втори отряд. И палачинката се обърнала. Сега турците били натясно, сега тях ги секли отпред, отзад, от ляво, от дясно, отвсякъде. И, ох, как се изпарила турската храброст, ох, как забравили отмъщения, засегнати достойнства и разни такива. И като хукнали - бягали, бягали. По-късно с десетки измрели намирали по пътя си оксиденталите. Измрели от умора, толкоз чак бягали. Пустите му храбри турци.

2.4.1 Кирил в Хазарския каганат

2.4.2 Пилатовият грях

2.4.3 Чака

3.1 Клетвата на Рено дьо Дампиер 

На бате Петьо

Ама наистина защо никой не обръща внимание на тази „клетва“? Хайде, хубаво, няма да е Маршалът, институцията „заместник“ в Похода май повече се отнася до юнаклъците, трябва някой патакламджия, дето да отмени Тибо дьо Шампан в Христовото воинство, а фигурата на Маршала е по-пригодна за друго „ползване“. Добре. Ама защо Тибо, дето толкова се зарадва на Венеция, трябва да убеждава, не,  ами да заклева най-близкия си приятел, най-верния си другар, да следва посоката Венеция? Хайде, ако си беше тръгнал Рено в нея посока, можеше да приемем, че е някакъв формален акт, някакво „така се прави“ тази клетва. Ама не, остави дето е изменника на Делото (ако слушаме Маршала) ами Рено се оказва черен клетвопрестъпник, предател, неблагодарник и т.н. И най-важното – изглежда, че Тибо си го е знаел или поне е подозирал, че така ще стане, че на съвсем друга страна ще хване Рено и затова го е заклевал. Е, ама ако е така, защо точно него е избрал Шампанецът за заместник? Не стават ли малко множко въпросите без отговор? Не е ли много по-логично, много по-естествено да приемем, че Тибо се е досещал каква е играта, как си е изпълнил ролята, станал е излишен и неудобен и затова да е пренебрегнал Маршала, да е избрал истински доверен приятел и да го е заклел да не се оставя да го уплетат и него, да не тръгва към Венеция, наистина да го отмени в кръстоносния му дълг и да се отправи към Отреме? Защото от Венеция надругаде ще се ходи.

3.2 Рашел и четирите деца

На Йоско Герон, вместо извинение

Жестоки са библейските истории. Особено старозаветните. Нали се сещате за Рашел, която плачеше за синовете си и не искаше да се утеши, защото тях ги няма. Човешкият ни свят, обаче, е много по-жесток. Било по времето на Народния поход. По-точно, като се готвил народният поход. Емих фон Флохайм се възползвал от естествената омраза на сиромашията към по-богатите, добавил и отровата на религиозната ненавист, така че вълната от погроми заляла еврейските гета из Райнланд. В Майнц, град с установена, просперираща и авторитетна еврейска колония, архиепископът взел евреите под свое покровителство, затворил градските врати за пълчищата на Емих, но в самия град избухнали антиеврейски бунтове, работата станала опасна за самия архиепископ и той набързо се отказал от позицията си. Тълпата върлувала из еврейските квартали, въпреки всичко, изглежда е имало някакъв ред, защото еврейте са имали алтернативата да се покръстят. Но – и това не го разбирам – много от тях са предпочитали смъртта, много пъти самоубийството. Една майка, Рашел, заклала четиримата си сина и зачакала Емиховите герои, да им покаже силата на вярата си. Когато дошли, децата още се гърчили в смъртни конвулсии. Рашел посегнала към ножа, но немците първо попитали, така, за всеки случай – „Имаш ли пари в джоба“. Не се впечатлили нито от изкланите деца, нито от ужасната майчинска трагедия, нито от самоубийството, това май им се видяло излишна патетика и затова пристъпили към прагматиката – „Имаш ли пари в джоба?“. Боже Господи, наистина ли има такива хора?

3.3 Щастливите кокошки 

На храбрите сестрета - Славена и Кремена 

У-у, че го мразя това лицемерие, тази „чооовечност”, дето ме кара да се броя сред феновете на Джонатан Суифт. Нали сме много човечни, забранихме боя с петли. Жестоко било, как само се наранявали горките животинчета. Че и железни шипове им връзвали по краката, да е по-люта, по-кървава битката. И ми попадна някаква статия, една такава хубава разказка за бойните петли и за бройлерите. Как на петела това му е природата, колко топло, колко истински се грижи стопанинът му за него (така ще да е, чичо Умберто имал на времето бойни петли, „ама, остарях, момчето ми, а те, петлите, много грижи искат”). И ако спечели, петелът го чувства, на върха на юначния си, петлювски живот се чувства. Загуби ли, погребението му е достойно, изпичат го на шиш и го изяждат с добра дума. А бройлера? Наистина зверска е историята с бройлера. Елем тези на KFC. Тъпчат го с какви ли не боклуци, светят му денонощно та да не спи, а да кълве, да трупа, да наддава. За двадесет и няколко дни трябва да е готов и той, завалийката, за толкова време ни кости като кости успява да образува, ни клюн, ни пера, ами е някакво чудовище, някаква гадост, дето наистина май само хората могат да създадат. И, най-после, ето че се появи терминът „щастливи кокшки”. Някой поръчков екип учени безсъвестници стигнал до извода, че нещастието се предава и чрез месото, чрез яйцата и като са нещастни кокошките, нещастни ставаме и ние. Също като в „Юнаци с умни калпаци”, дето презумпцията беше, че щом овцата е просто същество, то кожата ѝ излъчва прости вещества и като носим калпаци от овча кожа, главите ни стават прости. Кой да ти предположи, че тя била учена работа тая. Ама – прости-сложни, важното е, че трябва да се сложи край наистина на тая зверщина с бройлерите.Но не знам зверщина ли, човещина ли да я нарека, че те зверовете май на такова нещо не са способни.  Докато един ден ме светна един мой приятел що е то „щастлива кокошка”. „Нещастните” били по 12 на квадратен метър, а „щастливите” – по 9. Разширили се. Станало като в песента за гробищата - „и решьон там квартирний вопрос”. И целокупното човечно човечество облекчено въздъхна. Девет на квадратен метър, представяте ли си? А пък Наско ми разказа за свинските хотели в Испания. Дванадесет прасета на девет квадратни метра. Абсолютна, гадна, мръсна, отвратителна гадост. Че и гарнирана с лицемерие. Абе, да си кажем, така е, жестоко нещо е животът, белтъчно зависими сме, харесва ни месценцето, плюс-плюс, това е. Че сме и мързеливи, стиснати – иска ни се и лесничко, а пък и евтиничко. Ама поне да не лицемерим. Горкииите, нещастни кокошки. Мииилите прасенца.Пфуу.

II.Пиетро ди Капуа

Истории от втората торба

I.Тибо дьо Шампан

1.2.1 Сибил Фландърска и хайнонският нашественик

На Катя Касабова

Били жестоки времена и даже Църквата - с цялата си духовна, икономическа и политическа мощ, ама съвсем истинска, не както звучи от клишираните фрази, не можела да се справи с алчната и размирна природа на светските владетели ^1.2.1.1.  Че и на собствените си магистрати. Една от големите драми на кръстоносните походи, както и на всяко еднo Боже дело, идвала от "тиловите герои". Значи едни се бият, страдат, гладуват, мрат за небесно признание, а други в това време лапат, трупат земи, власт, парички и всякакви земни благини. Да, ама и едните и другите живеят тук, на земята и хич не е приятно, какво ти приятно, направо ужасно е да се върнеш от ада, за да разбереш, че той, адът, сега започва, прибираш се и гледаш: какво ли няма – земите ти няма, замъците ти няма, слугите ти няма, всичко налапал безчестният ти комшия и ти можеш да се оплачеш на хм, не на арменския поп, ами амо щеш на католикоса им, все тая. Е, кой тогава е лудият да тръгне на кръстоносен поход? Та Църквата се ангажирала да гарантира неприкосновеността на кръстоносната собственост. Колко успявала е друг въпрос. Понякога роднините сами се справяли. Както станало във Фландрия. Алчната гадина от Хайнония решила, че щом Робер се е хванал на глупостите за освобождаване на Божи гроб и тям подобни, сам си е виновен, пък и в Светото писание нали се казва "който не си пази стоката, заслужава да я загуби" или нещо такова. И, ей го нашият, изтъпанен начело на роднини, васали и наемници, готов да се намъкне в чуждото имане. Обаче... обаче криво си направил сметката и сламената вдовица, Сибил Фландърска, му метнала такъв бой, ама такъв бой, че оня забравил и иманета и титли, че май и своите загубил. Кога и как е станало не знам, ама няколко поколения по-късно, писмото си до вкъщи Анри Фландърски, тогавашният император на Латинската империя, започва с "Колко чест, колко слава донесохме на земите Фландърски и на земите Хайнонски". А така, пада му се на гнусния вероломец.

 Но понякога само чакали удобния случай та да се присъединят към лешоядния пир. Джон Безземния така си и останал в историята като безземен, макар че помагал на Филип Август да заграби континенталните владения на Ричард I. Филип Август си имал причини - и морални и материални, ама Джон, Джон? И Църквата - нищо. Не е можела? Голяма хапка бил кралят на Франция и то не кой да е, а Филип Август? Не е искала? Не е бил между любимците на Инокентий III Ричард Лъвското сърце, не си е падал деловият юрист по лъвски сърца и разни там животински карантии? Само можем да се досещаме.

1.2.1.1 Историята на Клюни

2.1.1 Храбростта

По правилник тамплиерите не са можели да откажат битка ако врагът им не ги надвишава повече от пет пъти. Не знам как я правил Жерар де Ритефорд тая сметка, когато с деветдесет тамплиери и хоспиталиери и триста сержанти налетял на седем хилядна мюсюлманска армия в околностите на Назарет. 

2.1.2 Дисциплината

В по-късните години Луи IX, свети Луи, попаднал в мюсюлмански плен и неговите хора тутакси хукнали при тамплиерите за пари. Е, от туй по-специален случай не може да се измисли - откуп за самия Луи. Но правилникът на тамплиерите е категоричен - пари могат да се дават само по решение на Великия Капитул (орган, съставен от 8 рицаря и 4 сержанта, който решавал най-важните дела на Ордена). И магистърът отказал, на негова глава да падне кръвта на светията. Но, за вечна слава на същия магистър, предложил на кралските хора просто да го ограбят, за това няма разпореждания в правилника. Готино, нали?

2.1.3 Воините-монаси

Правилникът им бил наистина свиреп. И как няма, наложил им го Бернар Клервоски, светото чудовище, ненаситно на строгост и лишения. Тамплиерът нямал право да погледне жена в лицето, нямал право да целуне дори майка си или сестра си, диетата им - диета на воини с 30-40 кила броня, била почти вегетарианска, ритъмът на молитвите съвсем монашески, можеш да отсъстваш само ако имаш кръвотечение или трябва да се погрижиш за конете. Спяли на светло, без да свалят колана или ботушите си. Нямали право да бръснат брадите си, но задължително се стрижели до голо, не можели да носят други дрехи, освен подарените им и какви ли не още не-та.

2.1.4 Богоотдадеността

При Хатин се случило нещо невероятно, повече от двеста воини-монаси паднали в плен. Нарочно казвам "паднали в плен", защото точно това се случило. Парвенютата на Ги дьо Лузинян, покой да не види душата му, успели да вкарат цялата, цялата християнска войска в безводните камънаци на Рогата и жаждата и слънцето решили съдбата на Отремер. Воините просто падали от конете и Саладин спечелил най-важната си битка ей така, от глупостта на противника си. Бог наказал западната надменност. Рейнал дьо Шатильон бил посечен веднага, но на Ги дьо Лузинян била предложена чаша студена, ароматизирана вода. Саладин си бил кавалер, а в случая имал и специални основания, въпросният френски лигльо му поднесъл целия Отремер на тепсия. Не, не, не бива да вулгаризираме жестовете на Саладин. Винаги е можел да бъде милостив. И жесток. Зашото за воините-монаси нямало никаква милост. Подготвил им специална гавра - който приеме исляма, приема и живота. За останалите смърт. Специално за случая моллите от лагера му "измолили" те да се разправят с неотстъпчивите. Щели да ги дерат живи. И нощта покрила света. Нощ на страшен избор, нощ на позор и на трепетен, възторжен героизъм. Един по един, един след друг, воините на Христа трябвало да кажат - Избирам живота или Избирам вярата, мъченическата вяра на Христос. Вън моллите виели, настройвали се за кървавата гощавка, Господ да им прости, аз в душата си не мога. Предстояло нещо ужасно. И ето ги, довчерашната слава на света, сега в прах, кръв, пленени, унизени, жадни - не вярвам Саладин да им е дал да пият - чаша вода означавало "Ти си мой гост и си неприкосновен в дома ми", трябвало да извървят своята Голгота. Или да се плъзнат по хладката писта към рая тук на земята - вода, храна, леки тюлени дрехи, почести в един нов, различен свят. Но Бог закриля чедата си. Цяла нощ вили моллите, цяла нощ продължила страшната конфесия. И тогава, точно тогава, в часовете на воинското си унижение монасите-рицари спечелили безсмъртието си, своето и на ордена си. Правото да носят не на гърба, а отпред, на гърдите си, кръста. Кървавочервен, наръсен с капки кръв. Христовата и тяхната. Един въпрос, двеста отговора. Двеста въпроса, един отговор - "Не, не се отказвам от вярата си". Шапки долу, пред по-достойни стоим.

2.2.1 Странните роднини

На Христо Атанасов - Ицан

Бедничкият Юг де Вермандоа, много настойчиво го изпращал брат му в устата на лъва. Още почнал, непочнал Първият поход и нашият е вече в Константинопол. Не че му било зле, Алексий Комнин знаел как да угажда на важните си гости, ама все пак няма как да не се е усещал отстранен от двора, изгонен от брат си. Той поначало ще да си е раснал малко особен. Ами майка му била руска принцеса и това било хем странно, хем опасно за другите от фамилията. Знаеш ли каква велика политика, бая по-грамаданска от делата на Ил дьо Франс, може да се завихри и тогава, гледай го колко важен става "чужденецът". И - колко често ще се случва - хайде, братче, да печелиш слава за фамилията, ние тук ще останем да се грижим за скучната работа по управляване на кралството. Хем е майтап, хем може и да не е. Ричард що не остана да си варди замъците, а?

Ама на Юг историята, колкото и ароматна да е, пари не прави на фона на блюдата, дето Съдбата сервира пред Робер Нормандски. Може и Робърт да е, ама много е близко до Хейстингс, Робер ще да си е бил. И той брат на братя, ама едни братяяяя. Първият е бил Уйлям /Гийом ще да е бил/ Руфус. Е, батко му е, син на Вилхелм Завоевателя, пада му се кралството. А и Робер не бил алчен за власт. Хич даже. С радост приел предложението да замине в неизвестното. Където и да е, само да не го занимават с чиновнически глупости. Хич го нямало, миличкият, в политиките. Нито можел, нито искал да прави мили очи на тоз и онзи, цар бил да си създава врагове, всякакви харталяци го отегчавали смертелно и въобще човекът не ставал и не ставал. А пък си е братче, можеш ли нещо да му кажеш? И вестта за похода дошла като мехлем - за него, за брат му, за целия апарат. А иначе човекът си бил добър, много добър, храбър, щедър, юнак и половина, отличил се при Антиохия, станал любимец на войската. Дотам, че след превземането на Йерусалим името му взело да се спряга между кандидатите за престола на Отремер. А-а, не, само това не. Пак чиновници, пак разни мазници, делегации, посланици, не прави туй, онуй не е прието и пак цялата тази гадост. И избягал човекът. Избягал, че чак петите го биели в задника. И къде-къде, пак в Англия, къде. Още не била "добрата, стара Англия", но си е home, sweet home. Да, да, ще види той един "сладък дом". Уйлям Руфус бил умрял, лека му пръст на човека и на престола се покатерила малката браточка, Хенри /по-скоро Анри/. И тъкмо се позакрепил, ей го, идва другият претендент. Обвеян със слава, закрилян от Бог, известен с пълната си безцеремонност. Ама не искал власт? Да, бе, да. Даже и да не иска, какъвто е глупак, кой знае кой Глостър, Есекс или някой ...-шър ще го надъха набързо и гледай какво ще стане с държавицата. Брат ми е, мъка ми е, ама държавните интереси стоят по-високо, ние, държавниците, не принадлежим на себе си и хайдеее, Робер го отнесе. Двадесет и кусур години пандиз. Дет' се вика "Като ти гледам приятелите /братята/, врагове не ти трябват".

2.4.1 Кирил в Хазарския каганат

На Тодорка Мурджева

Като заминали Солунските братя за Хазария имали един основен прицел - руснаците. Доколкото могат да се нарекът "руснаци" бандитстващите племена от славяни, тюрки, фини, варяги, парчетии хазари, готи, осетинци, таври и какви ли още не, дето се въртели по течението на Дон надолу до Черно море. Неочаквано и непредвидимо, пише го Патриарх Фотий, нападнали Константинопол, императорът с армиите бил далеч, разправял се с арабите и християнската Столица за малко да падне. Помогнала Богородица. Прострели ризата ѝ върху водите на Златния рог, внезапно се извила буря и пръснала скитските гемии. /Абе дали случайно се казва "скиф" най-леката лодка, единичката, в академичното гребане?/. Ама прав си е Императорът, прав е Патриархът, не трябва да се чака все на Богородица, човешките дела трябва с човешки средства да се решават. И изпратили братята в Хазария. Справили се блестящо нашите, с каганът бързо се уточнили, но свършили и по-голяма работа. Посели семето на християнството в руската земя. Е, тъничка се оказала почвата, избуяло, избуяло и бързо завяхнало семето, Олег го изтръгнал из корен като завладял Киев. Ама виж, другото, писмото се оказало по жилаво и си останало още от тогава. Та като говорил Кирил, големият Книжник, философът, пред струпалите се руснаци, изправили се някакви мъже и заговорили за вярата, която от сърцето излиза. Истинска, силна, безкнижна. Ще има пак да се връщам към тая вяра. Сега само искам да си споделя чуденето, дето Исляма поставя евреи и християни над другите хора, почти наравно със следовниците на Мохамед. И то не за друго, а защото са ... ал китаб "хора на книгата". Дали не се връща оня, софистическия сблъсък на "природа" и "закон", само че този път при вярата?

2.4.2 Грехът на Пилат 

На отец Иван Драгнев

Като гракнали всички - Пилат, та Пилат. Такъв бил, онакъв бил, пък как си измил ръцете, как уж му било жал за смирения философ, колко много искал него да амнистират, ама като станало напечено, отстъпил на Ана и Каяфа и вместо гнусния убиец Вар Раван, на кръста увиснал - целият в кръв, лайна и мухи, Спасителят човешки, Йешуа Ха Ноцри, Христос. Подъл, безгръбначен чиновник, хак му е да го запомнят хората като голям грешник, голям предател. 

Не е толкова просто, не е толкова плитка тая история. Не са толкова лесни и еднозначни персонажите, вплетени в нея. Ключ ѝ е оня епизод с чашата в Гетсиманската градина. Войниците вече идват, чуват се виковете на тълпата и Христос моли баща си "Ако може, направи така, че да ме отмине тая горчива чаша". Ами човек е, човек е Христос далеч преди Халкедонския догмат и, разбира се, страх го е, ужасно го е страх от това, което има да се случи. Униженията - биели ми шамари диванетата от стражата, разигравали на зар дрехите му, мъките на бича, Боже, дано никога не ми се случва такова нещо, ама представям си каква разрязваща болка е, как изтръгва въздуха от дробовете ти. После нагоре по Голгота с ужасния кръст на раменете - питал ли се е някой как се мъкне дългият кръст, как, сгънат на две и вече, след бича не си човек, а кървава топка месо. Колко пъти е падал върху камъните и прахта слабичкият Исус, падал е върху раните си, смазан от тежкия кръст. И как с дръжката на копието, по-често с ритници на котурните от волска кожа го е изправял някой римски войник. После приковаването, ужасната болка когато квадратния гвоздей с хрущене пръска костиците на дланите, кръстосват краката един върху друг и с един грамаден пирон ги заковават за кръста. Ох, Господи. А страшното тепърва предстои, изправят кръста и увисваш на раните си. И те чакат часове, дни - вече нямаш лице, имаш гъста маска от мухи, оси, стършели; мозъкът ти е огнено гюлле, стърже черепа ти и върти само едно - вода, глътка, капка, поне капчица. И смъртта на кръста е ужасна, умираш от позата, все по-трудно дишаш, жежкият прахоляк къса смачканите ти алвеоли, кръвоносните съдове не издържат ненормалния натиск, пукат се един след друг, коремът ти се пълни с кръв докато най-после, най-после милостивата нощ на смъртта се спусне над страдалеца. Стражът проверява, мъртъв ли си наистина, с дръжката на копието пречупва пищялите ти, май тая болка и най-припадналият не може да издържи и ако тялото не трепне вече се е свършило, край. И нищо няма да спестят на Агнеца. Тръненият венец не е просто подигравка, капките кръв събират цялата гмеж от хвъркати и пълзящи гадини на Йерусалим; гъбата, напоена с оцет си е още един тон в грамадата от мъчения. Една милост ще изпрати Бог на своя унигенитум, бързо, до вечерта, вече ще призове Сина си. Булгаков не издържа всичко това, праща Леви Матей със скрит в дрехата нож по-бързо, по-бързо, всяка секунда е една вечност от мъки, да прекрати страданията на Учителя. Ох, Господи, не Го изоставяй, направи така, че да Го отмине горчивата чаша. "Но направи както Ти си решил, а не както аз те моля". Колко е великолепно, като една брюкселска дантела, като стъклописите в Нотр Дам, като лаписовия олтар в катедралата "Свети Йоан и Свети Георги" в Малта, като лабрадоровия цокъл на "Спась на крови" в Петербург, накрая като сребърната чистота на "Успение Богородично" на Нева, направо свети с бялата, ослепителна светлина на Планината Тавор Страдалецът от Кръста в този миг на избора Си. Защото иначе, без тази покъртителна свобода, Христос просто би бил една съдебна грешка. Една от многото, поредната съдебна грешка и толкова. В това изречение е събрана тайната на християнството - човекът, страдащият човек избира, свободно избира любовта, висшата любов, изкуплението на човешката греховност и с това тръгва по пътя към единосъщия си Бог. Величава, Богочовешка работа. 

Но тогава в друга светлина започват да изглеждат тук, на земята, и Ана и Каяфа. И Пилат. Значи всичко е трябвало така да стане. Бог така го иска, Христос така го иска. Тримата властници започват да изглеждат като инструменти на една по-висша воля. За вярващите - Божия, за мене - човешка. И тримата действат по съвест, по разбиранията си за дълг. Прави са върховните жреци, прав е и Пилат. Той има Империя да пази. И точно тогава в Юдея ври опасна, кървава лава, лава, която заплашва да залее провинцията, Империята, света. Неслучайно в Йерусалим е разквартируван цял легион - грамадна, организирана имперска сила. Но трябва много внимание, много мъдрост, много гъвкавост и голям късмет, за да се избегне кървавата гощавка. Защото евреите чакат Месията си. Не можем, не можем да си го представим. Каквото и да знаем, каквото и да научим за съдбата на евреите, за историята и вярата им. Човек трябва да има таланта на Яворов, да бъде "докоснат" като него, за да усети каква истерия, какъв възторг, какво страдание е очакването на Месията. Римляните не са от най-поетичните, но, безспорно, са най-великите държавници на света. И им е било достатъчно да знаят, че няма по-страшен воин от евреина, ако засегнат вярата му. А Пилат съвсем не е бил случаен, един от многото чиновници на Империята. Бил е на най-трудното място в най-трудното време. И е взел най-мъдрото решение. Ана и Каяфа си били вече свършили работата. Истерията се разгаряла, тези, дето до вчера викали "Осанна" сега неистово крешяли "Разпни го". Всички го знаем, ама май не всички се замисляме как така, защо. Ами няма по-страшно от един Лъже-Месия, наистина няма по-страшно ^2.4.2.1. Векове и векове страдания, какви ли не бяха - египтяни, асирийци, моавци и всички точат копията си, все за еврейска плът жадни, вечен ще е плачът на Рашел за синовете ѝ и "няма да иска да се утеши защото тях ги няма", без отговор ще останат воплите на Езра. И всичко това напразно и завинаги, празнота, нищо и за нищо. Не знам как са го направили, е, не случайно са първожреци, имали са си начини да го кажат на народа си, народът им го разбрал, почувствал го и с това кървавата участ на Йешуа била решена. Затова и ревяли "Разпни го", затова и трите пъти, защото три пъти ги питал Пилат "Кого да помилвам", правел и той, горкия, каквото можел, и трите пъти крещели "Варава". Не от глупост, не от кръвожадност, а от алчност, ама оная, особената алчност, най-голямата, най-безмилостната, алчността за Бог. Алчност, пред която големият враг на Маршала "алчността на света" наистина е невръстно пале. Ама за това после, а сега да си останем при Пилат. Не случайно петият прокуратор на Юдея се е опитвал да спаси философа с кротките очи. Не е случаен човек Пилат. Усещал е, че тука се започва нещо голямо, нещо истинско. Не от сенилна милозливост, не от интелигентски хуманизъм е рискувал толкова много, даваме ли си сметка колко много, в опитите си да отклони "горчивата чаша". Но в крайна сметка е постъпил като държавник, като отговорен човек. По-добре един да загине несправедливо отколкото да бликне кървавата лава от всички краища на Юдея. Не бил дете Пилат, не бил някой книжен лигльо, мнооого добре знаел, че принципи, справедливост, закони са едно, а управление на хора, живи хора, в една корава, трудна, чужда зема - друго нещо. А голямото изкуство на управителя е да намери пътя между двете. И решил - нека съдбата на Исус остане в ръцете на Синедриона, нека невинната му кръв падне върху главите на народа му, начело с първожреците. Така и станало. И все пак грешник е Пилат, голям грешник. Вярно, осъден е бил да е грешник, не можело да се измени предначертаното, трябвало е да се изпълни Планът и Пилат - с отговорността, с опита, с чувството си за дълг и справедливост, е бил сметнат в него. Така е трябвало да стане, така е станало. Но грехът му си остава. Да тежи през вековете и хилядолетията. Грехът да не отговориш на света. Отговорил е на всичко бедният Пилат - на дълга си пред Империята, на изискването да спаси хиляди и хиляди живота, на простата, но "кървава" математика - едно е по-малко, много по-малко от хиляда. Все важни, преважни неща. Но точно тогава, точно пред него, точно с този Йешуа, Светът е предствял друга сметка, друг акт, Светът го е изправил пред Бог. Усещал е Пилат тази страховита среща, но не е имал сиалата "да се препаше като мъж" и да погледне Бог в очите. Бягала е душичката му като мускусен плъх по ъглите на стаята и накрая си измислила "измиването на ръцете", забила кобрата отровните си зъби в уплашената плът на душата му. Та на вечни времена да знаят човеците - справедливост, отговорност, дълг, всичко това е топъл вятър когато Светът поиска от тебе Бог.

2.4.2.1 Христо Георгиев и четата на Хаджи Димитър

2.4.3 Чака 

На Митьо Попа

Хубавица ще да е било булчето на Кълъча. Може ли иначе? Баща ѝ бил изключителен, наистина изключителен човек. Има такива хора, появяват се в историята, колкото да има и от този разцвет фойерверки и колкото да ни накарат нас, всекидневниците, да осъзнаем посредствеността си. Та този Чака, таткото де, бил някакъв местен емир - юнак, каналия, жаден за власт, за плячка, за всичко. Дотук нищо особено, нормално. И нормално си го спипали, бух, в пандиза, да ти гният кокалите в гръцката тъмница. Човекът обаче си бил "пипнат", имал си Аллах нещо наум като го правил. Събрал очите на пенетициарните власти (ама че евфемизъм измисли времето ни за тъмничарите) със скоростта, с която научил гръцки. А и няма да е било само това щом един нищо и никакъв пандизчия-разбойник честичко започнал да посещава двореца, а накрая получил и благородническа титла. Туй във Византия?!? Бреййй, той бетер Разпутин, бе. Бетер, я, хем гледай колко бетер. Щото историята едва сега започва. Чаката не само бил талантлив, ами си и го знаел. Щото тая благородническа титла хич даже не го смаяла, човекът се целел много по-високо, чак ми е неудобно да кажа колко. Искал василевс да става. Тц, тц. То луди под небето бол. Ама тоя не само мислел, ами и действал. И действал. Установил се в Смирна, сдружил се с някакъв корабостроител и взел да си строи флота човекът. И строял, та строял - биреми, триреми, бригантини, галери, сто и кусур кораба направил. Да се чуди човек с какви ли пари. Кой ли Комнинов съперник е извършвал преводите. Щото те, юнаците, то хубаво, ама без парички флота не се прави. Нищо не се прави. Та има нещо мътно в цялата работа, ама, каквото и да си говорим, дребна риба е Чака /с цялото ми уважение към невероятните му способности/, нямаме време с цаци да се занимаваме. Хубава му е историята, затуй я разправям, а не че нещо кой знае какво ще научим. Та правил флота, късал парчета от Егейската плът на Византия и здравата взел да главоболи Алексий. Особено напечена взела да става работата като се завърнал Кълъч Аслан от Персия. Там израснал след смъртта на баща си Сюлейман, султанът на Рум. Гост го речи, заложник го речи, ама свършило се, върнал се и Чака, басилевс-меракли, веднага заплел планове около него. Пък и прав бил. Тя, Никея, кажи-речи до Константинопол, колко му е, една съгласувана операция - Чака по море, Аслан по суша и готово. И работата изглеждала опечена, сродили се, взел Аслан юначната щерка /само че тия са турци, там такива Адели Завоевателови, дето ще пилят нервите на мъжа си и ще му скачат по корема, не вървят. Не Завоевателка, ами архи-Завоевателова да е, ще си седи на задника, ще прави мили муцунки и ще топли възглавничките на мъжа си. Ако оня пожелае/. Само дето след престоя в Персия младото султане било научило наизуст урока за трона и роднините. И Чака заел първо място в списъка на лицата за отстраняване. Франки, нефранки, султанът поканил тъста си да го посети и да пообсъдят некои работи. Имало какво да се обсъжда. Пристигнал човекът, хапнали, пийнали и после зет му го убийнал. Собственоръчно. И си отдъхнал. Отдъхнал си и Алексий. Ами оня ми ти Чака само преди 5-6 години му бил обсаждал Константинопол и едва го изчушкали. Сега вече край, няма Чака, няма обсади. Щото със сина му Природата си била отдъхнала. Какво ти отдъхнала, направо си взела годишния отпуск. Нищо общо нямал наследникът с великолепния си татко. Съзнавал посредствеността си, бил от заешката порода, както би се изразил Уудхаус и кротичко се радвал на благата на дюнята. Все едно не бил султан ами интериорен архитект. Обаче и в живота е като във футбола - не вкараш ли, ще ти вкарат. Кум Лисан Комненов като се договорил с Асланчо тихомълком да му предаде Никея "Щото иначе... нали разбираш...ония, дето миналата година шетаха из Ксеригордо, нали ги помниш... Ами ще ти влязат в градеца, в двореца, в харема... не мога ги удържа" взел булка му, приел я с императорски почести в Константинопол и после я отвел при братчето в Смирна. С ясното послание "Взимай си сестрата, води я при мъжа ѝ, където и да е из Анадола и повече да не съм те чул, да не съм те видял". Шут, син седесарски шут и гол. Пусти византийци, колкото са мазни като са слаби, малко да вземат връх и само стой и гледай - прах и пепел, прах и пепел. Така свършил Чака, така се разпилял Смирненския султанат, така си уредил сметките Алексий. И ако беше гръцка приказка трябваше така да свърши "И аз бях там, ядох и пих, по мустаците ми тече, по брадата ми капа, в устата ми нищо не влезе". Така и става. Само че не с мене, ами със западняците.Стоят завалийките, стоят и зяпат, брех, как ги изиграл мръсният му лисугер. Те свършиха цялата работа, той изпапа яхнията. И после Боемунд бил вероломен. Не че не е, де. Танкред бил алчен дебелоглавец. То и туй е верно. Раймон Сен Жил бил инатлив склеротик. Бил е, бил е, всички го казват. Ама и византийците са едни прасета. Но ще си го получат и те. Няма какво да ми плаче Аната.

II.Пиетро ди Капуа

III.Фулк дьо Нюйи

IV.Енрико Дандоло

V. Бонифас дьо Монфера

VI. Симон дьо Монфор

VII. Алексий IV Ангел

VIII. Конон де Бетюн

IX. Алексий V Мурзуфул

XI. Балдуин дьо Фландър и дьо Ено

XII. Асеневци

XIV. Рене дьо Три

XV. Две истории, две мълчания

XVI. Св. Григорий Палама

XVII. Киприан Болгарин

XVIII. Св. Марк Ефески

XIX. Селинджър

XX. „Реч с открита глава“

Истории от Третата Торба

I.Тибо дьо Шампан

1.2.1.1 Клюни и Сито

На отец Купен Михайлов, с поклон

Невестата Христова всякога е съшествувала мъчително, като самата християнска вяра. Колко лесно, че и весело е било едно време, в езическите векове. Раждаш се, да речем, атинянин и с това си имаш и боговете, и ритуалите, и вярванията, и историите и всичко.Че даже и тесалиец да се родиш пак ги имаш. Колко вярваш, колко не вярваш, ама защо пък да не вярваш, удобно, сигурно, общоприето, уютно като в обор. А и боговете не искат кой знае какво, винаги могат да проявят разбиране, да се спогодите. Те на теб - закрила, ти на тях - каквото там можеш, златна статуйка от по-богатите, малко жито, вино, восък от по-бедните. И те са като тебе - понякога лакомички, понякога добрички, внимаваш да не ги ядосаш, скришом хихикаш за измамената Хера, айде бе, ще ми спира тя мъжа си да не хойка, принасяш жертви на Атина, е, няма как, неин е градът, ама по си падаш по Арес, допада ти буйството на размирния бог и т.н. Ей сега, зададе се празникът на Санта Барбара и жена ми нареди една масичка - постла червена покривчица, наслага плодове, чаша бира, чаша вино, статуйка на светицата, една чашка със стотинки, запали свещ и ме остави да се блещя. "Абе, душа, тя е светица, безсребърница, защо ги дрънкаш тия стотинки? Ами тая бира, тя не пие, бе?" "Много знаеш ти. Тя не пие, ама Чанго пие. И обича бира." А така. И сега този празник на кого е, на Санта Барбара или на Чанго? Ами и на двамата, не ставай глупав. И вече съвсем ме довършиха със Сан Лазаро, той пък бил Бабалу Аджей, вземал в долари и си падал по ром и пури. И ми дойде на гости един германец. "Имаш ли пури?" "Нямам, ама ще изпушим тая на Бабалу" "А-а, не, не се закачай със Сан Лазаро". Хубаво, пъстро, весело, екзотично. И няма тъй, ама не тъй, един Бог, ама с три природи, че май не са точно природи, ами първо просопони, а по-после хипостази и изобщо - трудна работа, неразбираема. Колко е мъдра историята за Христос, дето ходил по водата. И как Петър го последвал, но веднага се уплашил, усъмнил се и тутакси пропаднал. Колко е трудно да вярваш в Бога в себе си. И колко е великолепно. Вървиш по водата със светлината на планината Тавор /"и видя Петър, че Христос свети..."/, а не с тъмата на първозданието /"И Дух Свети се носеше по водата"/ Но колко е мъчително да носиш Бог в себе си. Не можеш да се скриеш, не можеш да се пазариш. Малко е като диетата, не можеш да кажеш "Хайде сега, ще хапна една пастичка, никой няма да разбере", или "Е-е, ами уморена съм, гладна съм, няма ли малко милост за мене, нека изям един сладолед". Изяж, хапни, но всичко на задника ти ще се лепне, няма отърване. И тялото се гърчи, гъне се. Човешкото и Христовото, Църквата. Духът си отиде, възвиси се при Отца си. Но тялото, тялото Христово, Църквата, остана, остана тук, на Земята, сред съблазни и изкушения, сред хората и с хората с разядени души и алчущи тела. Мисията му е тука и тука трябва да решава задачите си, на първо място да съществува. Да съществува, хапано от острите зъби на човешките необходимости и да посреща колкото може и както може наистин  основателните укори на донатизма^1.2.1.1.1 и смъртоносната логика на анабаптизма^1.2.1.1.2. И е трудно, направо невъзможно да съвмести светските дела със светостта на мисията си. А защо да не ги раздели? И наистина. Колко много от душата на един абат ще отиде за решаване на проблемите около управлението на манастирските имоти. А няма как, трябва да се управляват. И защо да ги упрвлява абатът? Той има други задачи, задачи много по-близко до небето от счетоводните книги и наказанията на мързеливите сърфове. А и толкова много богати, знатни фамилии са сред дарителите, сред благодетелите на манастира, нима няма някой с повече опит, с повече връзки и най-важното, без духовни скрупули и ангажименти, да се наеме с тежката задача на всекидневното управление. И така, логично, възниква системата на командорите, управителите, хора от мощни, благороднически фамилии, заети с управлението на грамадни имения и богатства. Логично, нормално, естествено. Стига да не беше така корумпирано, още с порочното си зачатие, човешкото естество. Много бързо става ясно, че който има имота, има и властта. При това не просто властта да се разпорежда със земи и с пари, а да определя абатите, да влия върху правилата на манастира, от допуска на монаси та до йерархията в самия манастир, че даже и да пренарежда ритуалите на богослужението. И много бързо от служители на Бога монасите се превръщат в служители на богатите фамилии. Петната на "римската корупция" избиват по най-чувствителната, най-светата част от Тялото Христово, по манастирите. И това го разбира не само висшият клир, но и мнозина от благородниците. Трябва промяна, не само Църквата, цялото западно общество е узряло за промяна. Така се появява Орденът на черните монаси, монасите на Клюни. Няколко благочестиви велможи дават земи и пари, но с ясното условие - няма да се месят в делата на манастира, курията прави всичко, за да осигури незвисимост на монасите от силните на деня, абати на Клюни са все благочестиви, умни и силни мъже и скоро, като символ на обновлението на Църквата, манастирът в Клюни процъфтява, манастирската черква расте грамадна и прекрасна, литургичните ритуали стават все по-изтънчени, все по-сложни и натруфени. Хоп, ето я, появи се думичката. "Натруфени". Да-а. За съжаление и клюниаците са хора и на тях съвсем не им е чужда човешката природа, а и те съществуват сред хора. Как да респектираш хората, как да изискаш смирението им пред Бога? Нима всички са светци, които ще се впечатлят единствено от благочестивост и богоугодност. А и нима може човек да затвори хорските уста, кой знае какво ще задрънкат за монасите и манастира ако не са респектирани от демонстрацията на манастирската сила и значимост. И е така. Но това е и края на мисията Клюни. Краят на самия Клюни. Не, не че е разрушен, разграбен или нещо такова. Боже упази. Но скоро се превръща в символ на застоя, на безсмислеността, на отпадане от Христовия пламък. А това е по лошо от разрушение и разграбване. Боже, разбирам ги, със сърцето си ги разбирам. Защо винаги един благороден замисъл, една красива идея трябва да затихва в жалки конвулсии, обвита от слузестата тъкан на плътта на "хората"? Просто няма спасение, няма изход. Животът е една низа от компромиси, това е ясно за всеки, дето "очите са му в главата". А една идея, подчинена на компромиси е... компрометирана. Няма как, няма изход. Дори в манастира.^1.2.1.1.3 и ^1.2.1.1.4

1.2.1.1.1 Донатистката ерес

1.2.1.1.2 Анабаптистките страхотии

1.2.1.1.3 Орденът на Сито 

1.2.1.1.4 Нестяжателите и Йосиф Волоцки

2.4.2.1 Христо Георгиев и четата на Хаджи Димитър

На дядо ми Стойчо - "работяга, юначага, гордост за мен"

Отърваха разни интерпретации на соц идеолозите, правеха си ги, пълнеха учебниците и главите на поколенията с тях. Пропаганда, нормално. Ама сега, като вече всички, на първо място „столетницата“, публично се отказахме от наследството на Тато, защо не си дадем труда да разсеем лъжливите мъгли и поне да се опитаме по справедливост, наистина, да погледнем историята си. Ей ги братята, Евлоги и Христо Георгиеви, тежки, сериозни, внушителни, седнали пред Университета, едно от най-красивите неща, дето има България и се радват на един от най-хубавите възпоминателни ритуали – дето студентчетата там си бият срещи с гаджетата. „Ще те чакам в 6 при Евлоги“. Аз си предпочитах Христо, по-закътан е. Хубаво, чудесно. И точно за студентчетата, за по-светнатите хора (другите хич не са чували, биля) се промъква една отровна мъглица, една гнусна соц недомислица, за „предателя“ Христо Георгиев. Историята е следната. Застягала се четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа да минава Дунава. Ние и туй май много не го дооценяваме. Покрай митовете за „народните закрилници“ де що се намери хайдутяга всичките на един кантар минават и кой с кърджалиите грабил и насилничил, кой с „отбор юнаци“ (десетина хайдуци) шавал лете по друмищата, всички са „народни закрилници“ и дали ще е Панайот ти Хитов или Хаджи Димитър – разликата е в мустаците, я, какви къдели е развял бай Панайот. А то съвсем не е така, от никъде не е така. Първо – четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа съвсем не била някаква банда, съвсем чета си била. Сто шестдесет и седем четника си е съвсем сила, има си съвсем не-бандитски цели, това не са ти разбойници някакви, съвсем друга логистика, съвсем друг смисъл. Второ – времето вече е съвсем друго, „народните закрилници“ винаги си стават за епос, ама хората, сериозните хора, си давали сметка, че друго, друго ѝ трябва на България. И като съберем две и две (в случая първо и второ) зад четата започвало да се мержелее нещо друго – мащабно, героично, опасно и кърваво нещо. Въстание. Съвсем по теорията на Раковски, дето една чета щеше да тръгне по билото на Балкана и по пътя от Ком до Емине да прерастне в стохилядна освободителна войска. Абе не е много сериозна тази теория, ама това го знаем сега. Предполагам че и тогава тежките търговци, богатите българи из Влашко, тези, дето направиха Добродетелната дружина, са се досещали, ама знаеш ли. А ако е имало нещо, дето са го знаели, то е, че България не може да се опъне на Отоманската империя, че едно въстание ще има смисъл ако даде повод на Русия да се намеси. Както и всъщност стана, да не се лъжем. И са знаели, че моментът не е подходящ. Русия никак не е готова за война. Нататък логиката е проста. Кървава, но проста. Влиза четата, подбутва хората, припламват тук и там огънчетата на бунта, само че вместо повод за война между Русия и Турция се оказват само удобен повод турците да се разправят с българите, дето напоследък нещо много взеха да вирят глава. А виж, това турците го умеят. Само си спомнете какво направиха с арменците през Първата световна по някакъво измислено обвинение в про-руски шпионаж. Що хора ще изколят, що села ще подпалят, що зверщини ще извършат. Спомняте ли си „Мяра според мяра“? Там имаше един списък с изкланите, изгорените, изнасилените – в десетки хиляди беше списъкът. И всичкото това защото едни юнаци, родолюбци, герои – спор няма, но без ясен анализ, без истинска подготовка, без преценка на реалностите, решили да освобождават България. А и другата я има. Ще изколят турците десетки хиляди българи, ще затрият хиляди села, там, където се осмелил българинът да въстане. И за следващите двадесет-тридесет години за въстание и дума няма да може да се издума. Как, тогава, ще се намеси Русия, как, наистина, ще се освободи България? И за неопределено време се отлага свободата. Не, откъдето и да го погледнеш, делото на Хаджи Димитър и Стефан Караджа само зло ще докара. От където и да го погледнеш по-добре е „да загине и този юнак“ отколкото да пламне България. Да пламне и да угасне за десетилетия, а може и за столетия напред. И Христо Георгиев се обадил в Русе, за да очакват и обезвредят четата. Ама, а това също е много важно, на кого се обадил? Като ще му викаме „предател“ би трябвало на турците да се е обадил, нали? Само че не е така, от училище го знаем, на руския консул се обадил. А онзи пък се обадил на Митхад паша, тогавашния русчушки валия (по-късно велик везир) и… продължението го знаем. И защо нито веднъж не се запитахме, ама, чакай, как така, защо ще известява руският посланик турците? Какво, Русия на страната на Турция ли е? На страната на Турция срещу българите? Дрън-дрън. Просто човекът е бил на себе си (както Христо Георгиев) и чудесно е разбирал истинските интереси на българите, чудесно е разбирал надвисналата опасност. Е, вие решете, предател ли е Христо Георгиев. Аз, с това си текстче, му поднесох едно букетче теменужки на паметника. На него и на скъпото ми Славче, дето все там ни бяха срещите.

II.Пиетро ди Капуа

III.Фулк дьо Нюйи

IV.Енрико Дандоло

V. Бонифас дьо Монфера

VI. Симон дьо Монфор

VII. Алексий IV Ангел

VIII. Конон де Бетюн

IX. Алексий V Мурзуфул

X. Никита Хониат

XII. Асеневци

XIV. Рене дьо Три

XV. Две истории, две мълчания

XVI. Св. Григорий Палама

XVII. Киприан Болгарин

XVIII. Св. Марк Ефески

XIX. Селинджър

XX. „Реч с открита глава“

Истории от Четвъртата Торба

I.Тибо дьо Шампан

1.2.1.1.1 Донатистката ерес

На сестра Мария Петрова

На времето си, е-е, много отдавна, когато още християнството е било близо до съществуването си в апостолски общини, дошли властници, които не си падали по новата религия. И за християните станало опасно. Та, както си му е реда, мнозина побързали да се откажат, ами заблудили се, объркали се. Също като комунистите в СДС. Другите го отнесли - грабежи, затвор, мъчения. Горките. Но дошъл Видовден, властта се обърнала и "объркалите се" побързали да се върнат в правоверните редици. Да, ама появил се проблем. И с основание. Чакай сега, наравно ли са пред Бога, еднакво ли са християни отстъпниците и твърдите във вярата? Не е честно, наистина не е честно спрямо истинските, спрямо тези, дето не с устата си, а с делата си, със страданията си платиха мястото си пред Разпятието. И най-огнен, най-гръмогласен бил един Донато. Е, той все пак получил наградата си, името му останало в историята, като еретик, но останало, но за другите Църквата не решила случая по справедливост. И по-късните, много по-късните времена, ще покажат колко мъдро, макар и несправедливо е постъпила. Ригоризмът се прехвърлил върху въпроса за свещеничеството. Правилно, с основание хората очаквали лична святост от свещениците. Тъй де, на какво прилича, божиите хора, тези дето не просто проповядват Словото, но и са овластени да извършват тайнствата, да превръщат хляба в плът, а виното в кръв Христова, да правят от двама едно, да очистват от грехове, самите те да тънат в грях. Църквата обаче казва друго - да, свещениците трябва да бъдат пример по добродетелност, но не делата им, а тайнството Ръкополагане ги прави наместници Христови. За добродетелите им тук ще ги съди началника им, на небето - Бог, но докато не бъде отнето свещеничеството, докато не бъде отменено Ръкополагането, свещеникът си остава пазителят и извършителят на тайнствата. Пак звучи тъпо, пак е несправедливо. Боже, какви страхотии ражда "римската корупция". Така е, но има и по-страшни работи. Разпадането на еклезията при протестантството е една от големите причини за болестта на съвременния ни дух. А това е истински страшно, много по-страшно от греховността на този или онзи свещеник, от неморалното опрощение на "отпадналите" в ранните християнски времена. 

1.2.1.1.2 Анабаптистките страхотии

На Весела Йосифова

 Анабаптистите се родили с вихрите на протестантската карнавалност. Вековни, вековни основи на вяра, на свят, на живот, пращели и се срутвали пред "горския пожар",  подпален от покровителите на Лютер. Ad fontes си значело и "всичко е позволено". И се случвали случки, какви ли не, в Рига замервали с камъни статуята на Божията майка, Цвингли участвал в ритуалното плюскане на кремвирши насред пости, пророците от Цвикау си го отнесли, подценили Лютер и ги избили като кучета самите протестанти, един пък обявил любовницата си за Светата Дева и какво ли още не. Но анабаптистите имали основания, истински, сериозни, метафизически основания. Нали за християнството най-важното нещо е свободата. И то къде другаде, ако не в избора на вярата, нима нещо друго има значение? Нали не само от езичеството, но и от другите монотеизми - юдейството и исляма, християнството се отличава на първо място по свободата. Защо беше жертвата на Христос, каква беше благата му вест, нали да освободи човека, да го освободи от греха, от страха му. Е и какъв е свободният избор на тридневното бебе, когато го кръщават? Какво е конфирмацията ако не още един ритуал колкото да се потвърди, конфирмира, абсолютната власт на Църквата над човека? И двете - и кръщенето и конфирмацията, са фалшиви. Не само че нямат нищо общо със свободния избор на вярата, ами са истински затвор за човешката воля. Измислила ги е Църквата когато от апостолска и мисионерска се е превърнала в официоз на светската власт.  Ad fontes, назад към времената на истинското християнство, назад към свободния избор, избор не заради, а въпреки и против официалната власт. Долу цялата църковна иерархия - папи, епископи, абати, монаси, свещеници, долу фалша и корупцията, християнската вяра не е за ситите и доволните, тя е избор, всекидневен, мъчителен избор, в който трябва да бъде заслужена, тук, сега, от свободни във вярата си хора в свободните им общини. Боже, колко ми е близко това. И колко са страшни резултатите. Именно страшни, не тъжни, не жалки, а страшни. Засъбирали се от целия Запад следовниците на истинската вяра, разчуло се, че Мюнстер ще е истинския Втори Йерусалим, градската управа пропуснала момента на критическата маса и се оказала безсилна пред скитниците с изпити лица и блуждаещи очи, за които нямало нищо страшно, ами те сами търсели страданията, нали така ще потвърдят свободния си избор на Христос. А и Христос бил с тях, нямало как да не е с тях. Всичко друго е без значение - правила, закони, благоприличие, дори и храна. Защото скоро доприпкали войските на епископа, подкрепяни от всичко що е власт - католическа или протестантска. Не ме впечатлява толкова смъртта на първия им "цар" Забравихмуимето, той си бил убеден, че куршум не го лови и докато да разбере грешката си вече не можел нищо да разбира, така си отишъл блажен от тоя свят. Но пировете, пировете в обсадения град, когато храната съвсем очевидно си свършва, дванадесетте невести на новия Христос - Ханс Боекелс, когато чумата вече вършее сред верните, за това наистина кураж се иска, ами кураж, много повече. Вяра, вяра, истерична, луда, ненормална вяра. И после ... де що се появи реформистка църква, първата й работа е да заяви, че няма нищо, ама нищо общо с анабаптистите /ана значи отново, баптизъм - кръщение, нали така/.

1.2.1.1.3 Орденът Сито

 Робер дьо Молесме, да се свети името му, намерил кураж и вяра, откъснал се от Клюни, отвратен от топлата си абатска служба и се отправил към гората Колан, да учи отшелниците как да живеят според правилата на Бенедикт от Нурсия, идеологът на монашеското общежитие. Чуден човек ще да е бил този Робер, душата му все не намирала покой, вярата все някак му се струвала недостатъчна. Ето, минало малко време и гората Колан му отесняла. Втурнал се към именията на рода си и там, в Молесме, създал манастира, в който вярата, вярата, а не ритуала, Христос, а не литургията, да обземат и владеят трескавата монашеска душа. Там го намерили двамата му големи ученика – Бруно и Стивън Хардинг. Бруно бил преподавател в Реймс, в катедралното училище. Страстното му боготърсачество бързо катастрофирало в църковната бюрокрация и след жесток конфликт с архиепископа Бруно намерил себеподобни в Молесме. Но не задълго. Още и още, искал богословът, по-строга, по-пламенна, по-изгаряща вяра жаждала душата му и из хълмовете на Шартрьоз заченал своя си, жесток и аскетичен Картузиански Орден. А Робер, чудният Робер, ставал все по-мрачен и затворен. Манастирът му преуспявал, Светият Престол чудесно разбирал колко нужно е това огнено възраждане на вярата и всячески поощрявал аскетите от Молесме. Помощи заприиждали отвсякъде и … монасите се разглезили. Отвратен, Робер напуснал собствения си манастир, рожбата си и затърсил ново убежище, та да не угасне искрата, да не помръкне вярата. Намерил го в Сито, където заедно с верния си Стивън Хардинг основали манастир със строги правила и пареща вяра. Монасите прекарвали деня си в суров труд, сами обработвали земите си, крепостни и слуги били забранени, молитвите били прости, но искрени, братята се държали настрани от всякакви светски дела. Решили в знак на преклонение пред праведността да променят монашеските си роби от черни в бели. И така, както клюниаците били наричани „черните“, цистерцианците станали „белите“ монаси.

Най-после Робер намерил себе си. Но монахът не принадлежи на себе си. Без него манастирът в Молесме съвсем западнал и през 1096 година папа Урбан II лично разпоредил Робер да се върне в манастира си, та да сложи в ред делата му. В Сито останал Стивън Хардинг. Този човек бил преживял много. Принадлежал към знатен саксонски род, след завладяването на Острова бил преследван от хората на Уйлям Завоевателя, избягал в Шотландия и гонен от жаждата си за Бог пристигнал във Франция, за да срещне учителя си Робер дьо Молесме. Всичко това направило Стивън Хардинг твърд и неотстъпчив, научило го, че всичко, което не е вяра, е глупаво и недостойно. И колко странно наистина, точно тези му качества го направили неудачен абат. Местните благородници го намирали за надменен и бързо го намразили. Славата му на чудак и грубиянин бързо се разнесла, стигнала до Светия Престол и Сито постепенно изпаднал в изолация, влиянието му закреяло, монасите ставали все по-малко^1.2.1.1.3.1. И за едното чудо Сито да загине докато един ден…

1.2.1.1.3.1 Компромисите

1.2.1.1.4 „Нестяжателите“ и Йосиф Волоцки

На Атанас Чорбаджиев

А може и да не е съвсем така, може бедността на тялото и огнеността на вярата да не са единствения път, дори да не са верния път. За тази, другата възможност, очите ми отвори Йосиф Волоцки, игуменът на Волколамския манастир. Много е странно, а може съвсем и така трябва да си е, но в православна Русия много, да не кажа всичко, което се случва на Запад се повтаря, ама под индиго се повтаря. Сблъсъкът между белите и черните монаси - цистерцианците и клюниаците, се повтаря с всичките му руски крайности, между нестяжятели и стяжятели. Основата е все същата - трябва ли манастирите да имат имущества, земи и т.н. Не, не, земи въобще, а земи, обработвани от крепостни. Разгорял се цял филологически спор какво точно казва Номоканона и точно ли е преведено каквото точно казва. Ееех, тези руснаци, то тъй, от запетайката, ще се роди и старообрядството, ама за това после. И нестяжателите, Нил Сорски и другите "леви" екстремисти, съвсем правилно си настояват, че апостолското битие на Църквата не може да има нищо общо с крепостници, имоти, богатства и т.н. Така си е - и на Запад и на Исток. Обаче Йосиф Волколамски, знамето на стяжателите, самият той много строг, апостолически последовател на монашеският устав, прокарва една теза, много силна и с много далечни последствия. "А как ще привлечем културни хора /не са били рякдкост князете сред тогавашните монаси/ и как ще развиват култура, ако трябва с тежък, земеделски труд да запълват свободното си от молитви време?" Вярно, вярно, сега културата като че ли няма нищо общо с манастирите. Ама сложим ли окулярите с корективите на времето Йосиф става страшно, фатално прав. И слава Богу. Никак не искам да вярвам, че достойните, много достойните абати на Клюни, са едни самодоволни защитници на литургичните дипли. Ама го има и другото

II.Пиетро ди Капуа

III.Фулк дьо Нюйи

IV.Енрико Дандоло

V. Бонифас дьо Монфера

VI. Симон дьо Монфор

VII. Алексий IV Ангел

VIII. Конон де Бетюн

IX. Алексий V Мурзуфул

X. Никита Хониат

 Пета Торба 

(бре, свършване нямат тез торби)

I.Тибо дьо Шампан

1.2.1.1.3.1 Компромисите

На проф. Иван Анастасов

Всеки човек с малко опит знае, че компромисите са неизбежни. Искаш ли да направиш, да създадеш нещо, дори и най-малкото, най-нищожното, едно дръвче да посадиш, трябва да си наясно с компромисите. Но и пак от опит знам, че най-важното е да си наясно с мярката, границата на компромиса. Докъде, колко, защо. Иначе се разлагаш, размазваш се. Има хитранчовци, дето успяват да убедят себе си, че тия, малките всекидневни гадорийки, дето ги правят, не са компромиси, неее, съвсем нормално си е и даже не си струва човек да се замисля над тях. Да са живи и здрави, харесва ти да си живееш без лице, действай. Но ригидната безкомпромисност е също така опасна. Опасна за идеята, на която служат. Безкомпромисният герой бързо ще изведе идеята вън от света на човеците и ще я върне – бледа и безплодна, в родното ѝ убежище (Божествеността, света на идеите, няма значение как ще го наречем). Повратливият умейко пък така ще я зацапа и осакати, така ще я компрометира, че ще я накара да се погнуси сама от себе си. В шарения човешки свят, слава Богу, има и от едните, и от другите, от третите и четвъртите… Но истинските, отговорните и съвестните, си остават мъжете, дето с вяра, твърдост и смелост посрещат компромисите, преглъщат грозотата на плътта, устояват на пристъпите на отчаянието и не губят от поглед идеята – очарователната, искрящата, великолепната. Толкова по-привлекателна, колкото повече плът носи по костите си, колкото повече кръв тече в жилите ѝ… Стивън Хардинг нямал късмета да бъде от тях.

II.Пиетро ди Капуа

3.2.1.1.1.1 Босун

На Али

По нашенски е боцман, старши на моряците. Винаги съм си мислел, че от бот, боте, боут (лодка) и ман (човек) произлиза. Има си и логика – човекът на лодката, старшият на лодката, точно, каквото си е и боцманът. Ама излезе друго – хем тривиална, хем комична история. Навремето нали ни фризери, ни хладилници имало, на корабите здравата се запасявали с жива храна. Най-удобни, разбира се, били свинчугите. Не случайно анатомически са ни най-близки. (Ама предшественици имаме, ааа, маймуни и прасета) И като са толкова важни трябва специален човек да се грижи за тях. Хм, специален. Свинар. Почакайте, ще видите. Той, наистина си бил свинар, смърдял си на помийка и на свинско каку, наръсен бил с четинка, речникът му бил на висота и изобщо – най-кирливия шматарок на кораба. Абе, така е. И не е съвсем така. Щото мине ден, мине два и хайде, ще се коли прасе. Кой ще го коли, свинарят, кой. Грух, квиии, клъц и Гошо вече е месо. Ама и още много работи – ушенце, опашчица, краченце, зурличка, кръвчица и цял списък такива лакомства, дето не са предназначени за корабната кухня. А на кораба това са важни работи. Помня старанието, с което транжористът-филипинец отделяше кожата от свинските бутове. Бутовете отиваха в кухнята, кожичката обаче я варяха, после пържеха и с оцет и соев сос сладко-сладко си я опапваше филипинската аристокрация (а-а и там имаше аристокрация, да не мислите, че всеки младок със сраснали ушаци получаваше достъп до кожичката). Такава ще да е била историята и по английските кораби. Само че в много по-гладен вариант. И, разбира се, примъквали са се – готвачът-артелчик, кърмчията, началник вахтата, старши топчията, ще се примъкват, ами как, през ден, през два – банкетче. А-а, значи тоз старши, онзи началник, само главният герой, босунът, последен в йерархията, така ли? А-а, така не може. И лека полека заизраствал корабният Ивайло. Е, чак до цар не знам да е докарал, ама в корабната аристокрация влязъл и с тия мръвки, дето хвърчали наоколо му, лесно се оказал началник на моряците. Босун, свинар ще рече.

3.2.1.1.1.2 Манджите и историята 

На дядо ми Сотир, моят герой, приказният разказвач на приказки

Имам си една теорийка. Голям майтап с тия мойте теорийки, ама чуйте, чуйте… Веднъж в Мадейра се случихме на нещо като „Месец на традиционната кухня“. То толкова пъти бяхме в Мадейра, благословена да е, че май на всичко се случихме. За короната на португалската кухня след малко ще ви разправя ^{3.2.1.1.1.2а}, сега думата ми е за друго. Та в този месец по супермаркетите направиха специални щандове за традиционни за Мадейра колбаси. По него време бях чистач, заплатата малка, ама си има едно предимство, ясна е границата между парите за вкъщи (цялата заплата) и джоб парасъ (бакшишите като разнасяме багажа по кабините). С Емо бяхме комбина, събирахме си бакшишчетата и дружно си ги хапвапийвахме на някоя пейка. Та звънка някое паундче (много хубава монета е паунда, една такава масивна, тежка, имперска работа) в джобака, винцето ще е от най-евтиното, онова, в кутиите. Ама с мезето ще се погевезим, ще си вземем от саламбаците на специалния щанд. И като пътешественик-изпитатели с ограничен ресурс си купихме по един представител от трите основни ценови категории. Седнахме си на пейката в парка, отворихме винцето и зарязахме мръвката. Хм, странна работа. Единият (най-евтинджака) беше някаква странна микстура, някаква мляна сланина с каша, навряна и полуизсушена в свинско черво. Емо е музикант, по социалистическо изкара една година в братско ГДР и набързо го определи – теевурст, да бе и немците имали такова нещо. Вторият по стълбицата беше лишен от каша, а сланината беше заменена с нещо жилесто, ама жилесто, сякаш не от прасе е правен, а от някакъв шампион на 10 000 метра за ветерани. Ултраветерани. Лапахме и от него, къде ще ходим. Като оня македонец, дето се подлъгал по шарената опаковка и си купил сапун за обяд. И още като го близнал, оня се запенил. Опитал да дъвче, оня вече се задавил в пяна. Гледа го македонецът, блещи се насреща му сапунът и накрая опряло до честта (и скръндзалъка, те, тези работи често вървят заедно) „Пениш се не пениш – скръцнало със зъби макето – ке те ядам, пари съм дал“. Че и ние. С третия, най-скъпия, обаче, никак не се справихме. Не знам от какво го бяха правили, ама на ипоксидна смола мязаше, твърда смола, ни нож, ни зъб (и това опитахме) можеш да вкараш. Черно, ама не е кървавица, охооо, аз кървавиците им ги знам, с едни бели парчетии с червеничко по края. Гледаме се с Емо, някак не щем да си признаем, че сме се прекарали, мълчаливо се разбрахме, че ще минем разхода в графата „Опознаване на екзотични феномени“ и кротичко си допихме винцето със сланинестата каша от мадейренския теевурст. Тогава ме смъдна мислата, дето после прерастна в теорийка. Проста мисла, проста теорийка – за добруването на един народ през вековете можеш да съдиш по кухнята му. Тя, наистина, Мадейрата от дотуристическото време, е едни зъбери, едни чукари, пръстчицата оскъдна, немотийката в изобилие и какво да правят хората, ще лапат, ами, ще лапат, ще куууусват, ей тъй, с крайчеца на зъбите, от луксозната сланинеста каша, колкото да преглътнат кукурузения залък или каквото там имат, ще чоплят с нож, с вилица, с тесла, да откъртят парченце от жилестия спеченяк, колкото да си засолят. Че то иначе, ако е мекичко, сочничко, вкусничко, за два дена ще замине и после… Не вярвате ли? Чуйте следващата история, тя е от един филм. Много хубав беше филмът, с един много хубав актьор, дребничък един, слабичък, със щръкнали коси, ушаци, е-е, оня, дето игра във „Фул Монти“. Действието се развиваше в някакъв ирландски градец и там постоянно валеше. Нашият човек беше млад татко, децата му го обожаваха, голям артист и страхотен разказвач на приказки беше, ама все, завалията, без пари, а паднат ли му, не може да се удържи (ами артист е човекът, не е някой спартански воин), влиза в кръчмата за едно и излиза нашербетен до песни и танци пред къщи. И вкъщи, разбира се, немотия, гладория… По него време ирландците от градчето, от няма и къде, ходили по гурбет (гурБет, не гурМет, много са различни, повярвайте ми), бачкали по строежите в Англия и пенитата, които успявали да изпратят си били направо пара, истинска пара. Като оня долар и половина дневни, дето даваха на моряците от „Океански риболов“. Та веднъж една съседка викаше децата си на вечеря, ама така, гръмко, с апломб ги викаше, да подчертае добруването на семейството. Зер, мъж ѝ праща пари от Англия, нали… „Хайде, идвайте, елате да си хапнете от богатата манджа с грах“. Богатата манджа с грах!? Чакайте сега, дядо ми и баба ми също прецапаха живота си в немотия. Бежанци от Македония, ни къща, ни нива, дядо ми цял живот е блъскал докер на пристанището, хем в ония години, преди НТР (научно-техническата революция, че по-младите не я знаят тази абревиатура) оооох, през войната немците минирали пристанището, добре че държавата се погрижила, разпратила докерите по дунавските пристанища, че да има парче хляб за вкъщи. Ама грааах? Разправяше ми майка ми, да, бедно били облечени, шушонки, галошки, басмени роклички, баба ми сменяла чаршафите от чеиза си за сапун, домашен сапун, дето го правили селянките, ами война, така е. Ама граааах? А-а, да си ги нямаме такива. Баба ми икономии не признавала – солена скумрия, бяла, лъскава, черноморска скумрия от бай Неделчо, домашна кокошка с трахана, баница със спанак, как се е справяла, докъде стигали кървавите левчета, дето ги пращал дядо ми, че четири деца и едно на път свъртала и за една стара майка се грижила. Ама справяла се и за грах даже не давала да се чуе. А ирландецът от филма скастри „луксозната“ комшийка „Как не те е срам, жено, не знаеш ли, че добрият ирландец вечеря хляб с чай?“. Е тоя ме уби. И почти съвсем убит се замислих. Абе винаги съм смятал, че чаят е възникнал, а после така мощно се е разпространил, заради водата. Водата им не става за пиене, трябва да я преваряват (както правим сега в Куба), ама преварена вода пие ли се, пфуу, а като ѝ метнеш две-три листенца си става напитка и половина ^{3.2.1.1.1.2б}. Ама взех да разбирам, че си е и манджа. Ръц, две-три чаши топла вода, бам, един краешник сух хляб и спасихме положението. Не вярвате, нали? Тогава, а кажете ми защо до ден-днешен, до ден-днешен, в английските кръчми не се предлага храна. Никаква. Ни мезенце, ни дяволи. Как се лочи пустата бира на гладно. Елем като метнеш една-две, хууубавичко да ти остърже корема, как се даяни? Ама не и не. Хааа, знам ги, знам, непомерен разкош им се е струвало на сиромашките англичани хем бира, хем храна. Че тя бирата си е храна, какво повече. Хем пълниш тумбака, хем замайваш главата. Хем дюшек, хем юрган. Какво ще се гевезим с грах? Грааах?!

Ами прословутата „английска закуска“? Дето цял свят превзе, че и в Япония я сервират под името „европейска закуска“. Няма да се правя на Алеко Константинов, талантец не ми достига, ама за един социално-икономически анализ на „английската закуска“ все ще събера сили. Щото зъбките ѝ познавам, нали десет години аз ѝ купувах продуктите. Значи, пържено яйце, дотук добре, няма лошо и в задушените гъбки и печените доматки. От тук нататъка обаче потъваме в мазутестите отвратителности, които не малко са дали за изкилифенчването на горките англичани. Виждали ли сте ги на Слънчев бряг? Познавам ги, обичам ги, особено тия бедничките, слънчевбрягските, ама вече съвсем на нищо не мязат горките – то целулити, то варикозиси, то разчекрантени стави, то петнисти кожи, разказала им е играта гадната Империя. И продължава, пфууу. Та боб, добре, какво му има на боба? Нищо, само дето задължително е от консерва, твърд, с едно недосварено доматено пюре и само вековните рекламни кампании на „Хайнц“ успяват да го направят смилаем. Нататък – пържен бекон, сланина откъм корема (онзи, бак бейкъна, пушените пържолки е нова придобивка, класиката си е осмянка), пържена, бррр. После – бритиш бангерс, чиста смляна мас, натъпкана в черва за кремвирши, също пържени. А върхът на сладоледа е бляк пудинга – ситно смляна мазнина, смесена с кръв, натъпкана в изкуствено черво и също се пържи. Не, въобще не им се подигравам на хората, разбирам нуждата да набухаш колкото можеш повече мазнотии, гадории в търбуха, да ти държи топличко във вечната английска мокротия, ситичко във вековната оскъдица. Особено ако алтернативата е грах. Или чай. Разбирам ги, жал ми е за тях. Ама не мога да се сдържа и да не ударя няколко помпи на националното самочувствие, както казваше Марко Семов в „За Япония…“. Къде сме ние, ехеее. Баба ми, другата, от заможния род, също понякога ни правеше попара. Чай с хляб. Да, така е, чай с хляб, ама и със сиренце, с масълце и чаят беше колкото да се омешат другите, „хранителните“ съставки. Ами кървавиците? Кой ти прави кървавици в България? Къде е месестото, луксозно бахурче, къде е убийствено вредната кръв. Плис, върху снега, да я лочат кучетата. Ами теевурст? Да бе, да, ще си цапаме луканчицата с каша. Такива помии да ги плющят сиромасите германци. А майка ми разказваше как в петък, като дадяли докерската плата, дядо ми минавал през колбасарница „Прага“ и поръчвал за два лева мешано. Вкъщи събирал децата, отварял дъхавата кесия, разнасял се божественият аромат, пълнел сиромашките стаички и децата лапали, лапали. За дядо ми не знам, той сигурно така, от хартийката е попивал малко „сиропец“, от дървената кутийка с горчица ще си е топвал, за себе си страшно стиснат беше милият ми герой.

3.2.1.1.1.2а Бакалао

На наш‘то Пене

Много е известно по света това бакалао. Даже в Куба на всяка сушена риба викат бакалао. В действителност е сушена треска. Треската е една риба с бяло месо със ситна, мрежеста структура. Бая голяма става (по нашите, черноморските мащаби), до кило и половина-две стига и голяяяямото ѝ предимство е, че съхне до остъкленяване, можеш да я държиш с години, можеш да я разнасяш по краищата на света и на нея нищо, нищичко ѝ няма. Въди се в студени води и на времето е била основния бизнес на Норвегия. Чак интернационален бизнес станала, немската Ханза пуснала пипалата си из фиордите пак заради пустата треска. Ами, гладорийка и една такава „обтекаема“ стока си значила много навремето. За голямо мое удивление – и сега. Чуйте историята. Имахме на кораба един началник, малко странна птица беше, много го биваше в изкуството да отбягва отговорности, ама си имаше една малка слабост и с нея ми беше симпатичен. Като се напиеше обичаше да се търкаля по мокета, ей така, като малко дете – търкул насам, търкул натам и на лицето му грееше блажена усмивка. Беше португалец, по-точно от Азорските острови, викахме му Болната Мечка, лепна му го една от нашите, че „като болна мечка“ се търкалял. Веднъж реши БМ да почерпи екипажа с „короната на португалската кухня“, ама корона, ама чудо, появи ли се пред някой ресторант табелка „Днес имаме бакалао“ мигом се струпва опашка, хората се бутат, пререждат се, чак до бой се стига за това невиждано чудо на кулинарното изкуство. Ба?! Да видим. Купил човекът сушена треска, със собствените си пари я купил и, а днеска, а утре да я сготви, ама нещо се бави. А то каква била работата. Ами тя, треската, за да стане за готвене четири (4) дена трябва да се кисне във вода. Че иначе как се готви туй стъкло. Минаха дните, сготви я, разнесе я по „градчета и паланки“, опитахме я, абе, не е страшно, може да се яде, една яхния, пикантна такава, с винце, с маслинки, доматено пюре. Само да не беше пустото бакалао, един дъх на старо, на престояло идваше от него, ами кой знае колко време е съхнало, стояло по складове, щом четири дена трябва да го киснат, абе на дърта мърша си понамирисваше. И не е да я е объркал нещо манджата, че затуй, не, ходеше си наоколо да събира овации, с една горда мутра, такава, щастлива, на разрязана тиква мязаше, та това ще да си е била манджата, яхния с дърта мърша.

И сега, в Куба, по телевизията въртят разни блудкави бразилски сапунки и в една се появи някакъв готвач. Гей, малко така, ама в добрия смисъл на думата, дето казал Соломон за Мошето, по мъже си падал, не че не си връщал заемите. Та този весел готвач отвори малко ресторантче и коронното му блюдо беше… бакалао. Бре, пустите португалци и Бразилия заразили с тая отрова. 

3.2.1.1.1.2б Занха Реал

На инж. Пенев, верния ми читател Петърчо

Голяма прелест е Хавана, прекрасно, разкошно нещо, с пари, със замах, с въображение и вкус правено. И от петстотин години я има. В началото била мъничка. Столицата по него време било Сантяго. Сантягото, бе, моето Сантяго. Ама бързичко започнало да отстъпва. От лошата страна на Куба се улучило горкото. От към страната на Хаити. А пък Хавана е откъм страната на Щатите. Кисметини зедя олмаз – дето викат духовните ни отци. А още в до-Щатско време до Хавана достигал Гълфстрийма и била много удобна за море-ходене. До Сантяго нищо не стигало и така Хавана раснела, Сантягото… И като си раснала Хаваната, раснали и нуждичките ѝ. На първо място – вода. Ама не морска, морска колкото искаш, другата обаче, тая за пиене, готвене и други такива, била кът, много кът и един от първите губернатори, Ангуло, се хванал с гигантски проект – инженерен, финансов, технологически, да докара вода, прилична, сладка вода от река Чорера. На 11 километра от Хавана?! По него време, без водни кули, без акведукти, единадесет километра. Много сериозно предизвикателство. Справил се бай ти Ангуло, ползвали наклони, копали канали, но докарали, до центъра, центъра, до Площада на Катедралата я докарали. Е, Ангулачко, за благодарност, го разследвали за злоупотреби, ама нищо. Малко като по времето, когато се родил Симеончо, престолонаследникът на цар Борис и за да отпразнуват събитието добавили за нея година по една единица в успеха на учениците. Та да няма двойкаджии, да няма оставачи. И госпоза Калиопи пита госпоза Пепица „Как бесе тас година? Твой Йорго мина ли?“. „Мина, мина – отговорила ѝ кира Пепица  – с двойка мина, ама нищо, нали мина“. Нали я има Занхата (каналът), нали блика благословената водица в самия център на Хавана. Ама се появила друга драма. Тропици, комари, маларии, жълти трески – знайни, обичайни работи. Но в Хавана нещо много се засилили. Само за справка, когато англичаните превзели Хавана през 1762 година били 20 000 души. На следващата година, като си тръгвали (разменили Хавана за Флорида англичаните), били 16 000. Бре, 4 000 за една година, страховита ще да е била испанската съпротива. Ами, дрън-дрън, хич даже не се съпротивлявали, много готина е била тази година, година на свободна търговия с английските колонии, текло злато в джобаците на баровците, лепнел златен прашец по пръслетата на госпойчките, пращяли от стоки магазините, хем не разни испански ментета, а все Made in USA. А като има мъни има и фъни. Средно дневно по него време в Хавана имало по 50 (петдесет) бала. Петдесет бала всеки ден. При население 40 000. Пропроционално сметнато все едно в Стара Загора всеки ден да има 120 (сто и двадесет) бала. Всеки ден. Ндааа, тежка е била съдбата на завладяните хаванчани, как се издържа толкоз тропане? Тъй, обаче тропическите болести не бръснат файди, далавери, фъни-мъни и за една година обръснали 20% от нашествениците. И заслугите на „Занха Реал“ съвсем не били малки. Кубинците и тогава си били кубинци, Занхата си течала на открито и през тези 11 километра ѝ се случвали какви ли не неща. Хвърляли вътре трупове на умрели животни, ползвали си я за сметохранилище, за отводнителен канал, за мръсен канал и все такива симпатични предназначения. И можем да си представим какво чудо е достигало до Калехон дел Чорро, отпред и малко отстрани на Катедралата (както пееше онази песничка на Богомил Гудев за снимката, която гледала „напред и мъничко встрани“ – хаааа). И как няма да я вариш? И как няма да ѝ слагаш каквото ще да е, само да можеш да пийнеш без да повърнеш. От тогава им е останало на кубинците подозрителността към водата. Тъй ами, вода. Ром няма ли?

3.2.1.1.2.1 Магазинът във Фиджи

На неуморимата пътешественичка Теодора

В безкрайната си доброта Господ реши да ми покаже и Фиджи. И това чудо беше. Застягахме се да излизаме с доктора. Доктор Пешко. И той българин, и той корабен и той като всички ни луд за връзване. Ами така е, те, свестните, си стоят вкъщи, под юргана с дебелите булки. Та Пешката бил чул, че във Фиджи парфюмите били много евтини. Парфюмите… във Фиджи…, разбрахте ме, нали? И се набутахме в един магазин. Ехее, на два етажа. Собственикът – индуха. А, да ви разкажа. Навремето Фиджи, един Господ знае как, пак Той знае защо, го играло Австралия. В смисъл, че като Австралия, било място за заточение на престъпници. Гледай ти. Ами тогава? Защо е такова омуфкано, защо не прилича на Австралия? Ами различни били престъпниците, по-точно, произходът им. В Австралия идвали от Англия, във Фиджи – от Индия. После тия от Англия строили фабрики, пътища, железници, тия от Индия – дюкяни. Иначе и едните и другите успешно се справили с местното населени. Набутали го на Кънда в кътния. За Австралия как точно станало не знам, един абориген не видях ни в Сидней, ни в Кайрнс, ама във Фиджи индийците търгуват, алъш-вериш въртят, папуасите мъкнат, влачат, теглят, изобщо вършат всичко що е гадна, тъпа, противна работа. Та, собственикът на магазина беше индиец. Като видя доктор Пешко с униформата, веднага долови мирис на мангизи (еша им няма на индухите да надушват парички) и прикрепи една от продавачките, да ни показва, да ни развежда из магазинските дебри. То едно симпатично момиче, папуасче, със ситно къдрава бухлата коса, с малко едра челюст, но с такава кротка и хубава усмивка, че хич да не искаш, пак ще купиш. И купи, купи Пешката. Нито бяха евтини, нито бяха парфюми, ама така, за честта на пагона, купи… Аз през цялото „парфюмено“ приключение зяпах една странна експозиция от разни предмети, издялкани от някакво сивкаво-черно дърво, дето на инструменти мязаха. Момичето се приближи и ми заобяснява, това били папуаски оръжия, вярно, после видях някой от тях по монетите им, от желязно дърво, много корави, тежки и ефикасни. А част от експонатите били прибори за хранене. „Ей това, топчестото – продължи кротичко да се усмихва – е за разбиване на черепа. С тази пъпка се удря слепоочието, а после с този цилиндричен тризъбец, през дупката се похапва мозъчец.“ Аууу, колко изискано, направо гурме. И имаше, ама имаше какви ли не още прибори, уреди, улеснения, все едно в палатата на „Мулимекс“ на Пловдивския панаир ги излагаха. Не, не си купих, някак сърце не ми даваше да си купя. Иначе Фиджи, какво, слънце, море, мрачни, сбутани магазинчета с индийци със шавливи очи вътре, огромни папуаси, нахвърляни като ютени чували по пристанищните рампи и толкова. Виж, на връщане си взех една риба-тон, синьо-сребърна, прелестна, колкото едър паламуд беше, Сакай-сан я направи на сашими и сладичко си я изпапкахме. Без специални прибори от желязно дърво, бррр.

3.2.1.1.2.2 Марбъл Маунтин - Виетнам

На Туи

Ех, че е красив и пъстър този Виетнам, ех, че е ароматен, ех, че е вкусен. А колко красиви, колко ювелирни са виетнамките. И всеки народ някакси си е намерил дрехите. Особено за жените. Вече ви казах за кимоното. Ще ви кажа и за сарито. Ама сега слушайте за виетнамската туника. Моите уважения към виетнамците, знам ги колко корави и храбри войници са, знам как умеят да мълчат и да не предават. Ама облеклото им е скучно до … не знам каква е границата на скучното облекло, ама те са доста близо до нея. Панталон, риза, сандали и евентуално каскет. При виетнамката обаче работата е съвсем друга. Природата я дарила с чудна гъвкава миниатюрна фигурка, осъразмерила е раменца, кръстче, крачета и от дрехата се иска само да не пречи на красивото творение. Туниката наистина се спуска гладко по раменете, гърба, вие се нежно около кръстчето и като щедър водопад се сипе по стегнатите бедра. Отстрани е сцепена дълбоко, но не за да разголи неприлично краката, а да даде възможност на клоширания панталон и той да допълни елегантната гледка. Гиздавите ходилца са стегнати в сламени чехлички, а коничната сламена шапка завършва нежно и решително контура. Мислите, че си измислям ли? Имам вкъщи една непретенциозна рисунка, оригинална, виетнамска, две момичета в гръб, елате, ще видите колко важна е шапката. Най-красивото обаче идва от опашката лъскава черна коса, която се спуска по гръбчето и се поклаща в такт със ситните стъпчици. Прелестни са. И са стотици. Хиляди. Още с пристигането на кораба ни чака цял ансамбъл, момичета, момчета, изпълняват танци, фигури, даже прочутите драконови ритуали, после в магазинчетата и ресторантчетата пред пристанището е пълно с грациозните хубавици, а в града е стълпотворение. Никъде не съм виждал такова чудо, такова движение, шумотевица, жужене. И навсякъде – хубавици, хубавици, хубавици. Ама като са нежни и грациозни, не ги смятайте слаби, мекушави. Видях ги на пазара, леле-мале. Как воюваха, ама направо воюваха, да си продадат вързопчето домати. Горките американци, аз на виетнамките кураж нямам да им се опъна, те с мъжете трябвало да се разправят. Та бая сили се искат, за да се отлепиш от тази туптяща прелест и да отидеш да зяпаш забележителности. Хубаво, че всеки три месеца бяхме във Виетнам, че остана време и за това. Винаги спирахме в Дананг. Дананг, мястото на страховитите сражения по време на Американската война. Не че личи нещо, виетнамците са като мравки и веднага са заличили раните по града си, ама някакси още дъхти на кръв, ще видите. Наблизо, на по-малко от час път, се намира Марбъл Маунтин, Мраморната Планина. Не е точно планина, по-скоро на Пловдивските тепета мяза, ама всяко тепе се състои от свой си вид (и цвят, и шарка и всичко) мрамор. Пет тепета, пет бичима мрамор. Един от друг по-фини, един от друг по-красиви. И от стари времена, разбира се, свещени. Как ще изпуснат точно виетнамците такава красота, как няма да я отбележат с печата на отвъдното, божественото? Нали току що ви разказах колко много грация носят в себе си. И накичени тепетата – храмове, пагоди, екзотичен, далекоизточен пейзаж, като от гравюра слязъл. Най-голям и най-впечатляващ беше храмът, поместен в една грамаданска пещера, влизаше се през един страничен стръмен тунел и не знам мястото ли си беше такова, свещите и благовонията ли идваха много ама още докато се спускаш по тунела главата ти започва да се мае, дишането се учестява, абе, една такова особено става, хем дето аз въобще не вярвам на такива работи. На тавана на пещерата има отвор, три-четири квадрата, заслонен от клоните на едно дръвче ли беше, голям храст ли… През войната виетнамците направили болница там, напълнили храма с походни легла, надонесли бинтове, спиртове, разтвори, каквото там дали руснаците. И американците бръмчали с хеликоптери отгоре и думкали с картечници през отвора, ранените трепали, ох, завалиите виетнамци. Иначе храм като храм, каменни фигури, боядисани в яркото китайско червено, клепала, свещници и хубаво, че беше шофьорът да го играе екскурзовод, та да ни обърне вниманието на един камък, нещо като част от олтара беше, на който беше изобразен човек, дето въобще не приличаше на виетнамец. Какъв ти виетнамец, чист папуас си беше, с къдравата коса, с буйното брадище, с грамаданските чейнета. А! Да, да, такова било коренното население на тези земи. Жълтите инати по-късно се появили. „И къде е сега туй коренно население“. Амиии, срамежливо се подхилква шофьор-екскурзоводът и става „безпощадно ясно“, избили са ги, „измрели“ са ги. До крак. Бедничките папуаси.  

III.Фулк дьо Нюйи

IV.Енрико Дандоло

V. Бонифас дьо Монфера

VI. Симон дьо Монфор

VII. Алексий IV Ангел

VIII. Конон де Бетюн

IX. Алексий V Мурзуфул

X. Никита Хониат