Истории НА КРЪСТА

Здравко Ангелов: III 2.2; VII 5.1
Росен Петров: VIII
Веска Петрова: XVI 7.3
Ончо Читакян: IX 2.1
Манук: IX 1.1.1.2.1
Брат'чеда: XI 1.1
Уляна: II 1.3.1.2
Весела Йосифова: I 1.2.1.1.2
Андрей Балашов: VI 1.2
Сестра Мария Петрова: I 1.2.1.1.1
Бай Гочо: XVI 5.6
Бате Петьо: I 3.1
Краско Кацаров: III 1.3
Цветан Пенчев: VI 3.2
Фани Черноглазова: I 2.1
Емелян Байрактаров: VI.3.1.2
Пройко Михалев: X.5.1.1
Деветнайстоноемврийци: III 1.1.2

Кораба

Батьо: XVII 6.1

Катеринка: XIV 6.4

Капитан Никола Лакич: VI

Дочко: X 2.1.1.1.1

Джордж Стататос: XVIII

Теодора: II 3.2.1.1.2.1

Бахарчето: XVI 7.3.1

Тошики Окуяма: II 1.2.1

Капитан Хасапис: II.3.2.5

Васето: IX 2.1.2

Янко: X 2.1.1.3

Джоан Гаровияс - Ате: II 2.1

Шуе " Снежната Череша": II 1.1

Туи: II 3.2.1.1.2.2

Била: II 3.2.1.1.2

Панделаки: X 2.1.1.1.1.1.г

Андреас Хаджиалександру: II 2.2

Сестретата Славена и Кремена: I 1.3

Надеж: II 3.2.3

Красо: IX 1.1.2

Асенчо: X 2.2.2.1; VI 3.1

Махмуд: V 2.3.1

Шошо: V 1.1.1.1

Рикардо Мирет: III 1.3.6

Шарма: X 2.1.1.1

Мелвин: II 3.2.1.2

Цезар Лаго Каморо: IX 1.1.2.1

Ботсмана Али: II 3.2.1.1.1.1

Сакай-сан: II 5.1

Вангелис: II 3.2.4

Ники Варненския: XIV 2.1.1

Димитри КритянинаBBB

Пенка:II 3.2.1.1.1.2 а

Колеги от студентството

Райчо: I.2.3

Румбака: XIX.3.1

Жорето: XX.2.3

Петя: XI.3.2

Милен и Светла: IV. 2

Маруся: X.2.1.3.2

Дамян: II 2.3

Томана: XVI.7.1

Попа: I.2.4.3; I.1.1

Здравко Попов: X; II 3.3

Цочо Бояджиев: V.1.1; II 3.3

Емо Димитров: V.1.1.1.2.2.1a

Боби Станкушев: 0.1

Другарчета от гимназията

Явор: XVI.4.3

Митю: II.4.2

Кирил: II. 3.2.1.1

Емил: IX.1.1.1.1

Вивиана: II.3.2.1

Добчо: VI.2.2

Веселин: X.2.1.1.1.1.1б1

Савата Масларов: III.1.1.2.1.1

Ачечи: X 2.4.

Йоско Герон: I.3.2

Хелена Митева: X.2.2.5.1

Ивото Златев: IX 1.1

Учители и колеги

Драганка Митева: XVI.5.1

Виолета Здравкова: VI.3.1.1

Петя Георгиева: XVI.4.1.1

Стоян Данов: III 1.3.2.1

Колет, Холдън, Рийд, Фарингтън, Смит: X.2.2.5

Радка Памукова: I 1.2

Дора Николова: II 3.3.1

Аверчета, другарчета, познати

Пенко: II.3.3.2.1; II 3.1

Петърчо: II.3.2.1.1.1.2б

Чичо Стоян Шестаков: X.2.2.2.2

Евгени: X.2.1.1.1.1.1а

Мария: XVII.2

Иван Раев: V.4.2

Бахчата: XI.1.3.2

Сашо Кинов: V.1.1.1.2.3

Ирена Патулова: V.1.1.1.4

Антон Пиперов: XI.3.1

Любака: XVII.1.1

Денко: XIX.2.1

Вангелов: II.2.3.1

Каравасилев:V.2.2.1

Тонко Фотев: XX.3.1

Флорентинката: XIX.1.1

Иринхен: X.2.1.1.1.1.1в

Нелито и Ичко: III 1.3.5.2

Бат' Яни: V.2.3; IX.2.2

Владо Зротев: V.1.1.1.4.1

Охеда: II.1.3.2

Пипо: V.3.1.1

Оскар де ла Круз: X.2.2.2

Манолито (муй бонито): III 1.1.2.2

Ана-Хосефина Родригес: III.2.1.1

Миша:III.1.1.2.2

Ичко: VIII 4 .

Ружко: VIII 5.3

Миро: IX 2.2.1

Тези, на които съм много длъжен

Д-р Мария и Стефан Възелови: XVI.5.2

Лорис: II.1.3.1.1; VII 3.3

Д-р Ян Пройков: VI.1.4

Ван: VIII 2.2 ; X.2.2.4

София Хлебарова: VI 2.1

Д-р Владо Мутафчиев: II 3.3.5

Д-р Стоян Златев: V.4.2.1

Тошко Хънков: II.3.2.2

Д-р Евелина и Тодор Табакови: V.2.1

Людмила Драгоева: II.1.2

Д-р Воденичаров: II. 1.3.1

Кен Форд:II.3.2.1.1.1

СЪДЪРЖАНИЕ по ТЕМИ

История

I.1.1 Рицарските турнири в XII век

I.1.2 Луи VII и свадата с Шампаните

I.2.1 Еврар дьо Баре и парижаните

I.2.2 Движението на Втория поход в Анадола и решението да се подчини армията на тамплиерите

I.2.4 Първият Поход, "народният поход", Калъч Аслан и двете колони

I.3.1 Клетвата на Рено дьо Дампиер

I.3.2 Историята за Рашел и четирите деца

I.1.2.1 Сибил Фландърска и хайнонецът

I.2.1.1 Тамплиерската храброст

I.2.1.2 Дисциплината при тамплиерите

I.2.1.3 Монасите-воини

I.2.1.4 Отдадеността на Бога

I.2.2.1 Странните роднини на Юг дьо Вермандоа и Робер Нормандски

I.2.4.1 Кирил в Хазарския каганат

I.2.4.3 Чака

II.1.1 Чиновниците в царството Рюкюс

II.1.2 Кардо

II.2.1 Историята с гълъба

II.2.2 Кипърската история

II.2.3 Морело и Хидалго

II.3.2.1.1.1.1 Босунът

III.1.1 Превземането на Антиохия

III.1.3 Папите – Формоза, Стефан, Борджиите,Григорий VII на Анка

III.2.2 Недосегаемите – Петър Пустинника

III.2.3 Кръстовете на Соломон бар Симсон

III.1.3.3 Походът и народът – рекапитулация

III.2.1.2 Клетвопрестъпничеството на Коломан I

III.1.3.5.1 Гласовитие истории на Ана Комнина

IV.2.2 Историята с Андроник

V.2.2 Хрониката на монаха Ансберт

V.2.3 Шампаните и Монфератите

V.3.1 Тамплиерите-Банкери

V.3.2 Историята за Йерусалимитанус

V.4.1 Тиери Фландърски при Втория Поход

V.4.2 Филип IV Хубави и Тамплиерите

V.4.3 Германските „минестериалис“

V.5.1 Адемар де Пуи

V.1.1.1 Мозарабите при Лисабон

V.2.2.3 Ал Мункид

V.2.3.1 Йерусалимската история на Саладин

V.2.3.2 Историята за епископа на Бовез

V.3.2.1 Възцаряването на Балдуин дьо Булон

V.4.2.1 Убийството на папа Бонифаций VIII

V. 4.2.2 Бернар Клервоски и папа Евгений III

V.4.2.3 Луи XVI и Мария Антоанета

V.5.1.1 Падането на Антиохия

V.1.1.1.4 Екатеринините немци

VI.1.1Вилардуен за Отремер

VI.1.3 Боемунд, мозарабите, Барбароса и Исак II Ангел

VI.2.3 Пиетро Луседио

VI.3.1 Историята на Бернал Диас

VII.1.1 Тайната история на Прокопий

VIII.2.1"Бесове", масонските ложи в Куба на Цеспедес

VIII.5.2 Маара

IX.2.2 Скити, преторианци, еничари, гвардейци

X.2.1.2 Историята на царица Астин

X.2.2.1 Предателството на Петър

X.2.1.1.3.1 Историите

XI.1.1 Жоселин дьо Кортенай

XI.1.2 Балдуин, Конрад, Бонифас

XI.3.1 Конрад и стария Гийом

XII.2.1 Калта в Русия и сръбската война

XIV.2.1 Константин Турникес

XVI.4.1 Франсис Бейкън

XVI.7.3.2 Мигел де Унамуно и Милан Астрай

XVII.1.2.Историята за Владимир и Българската Патриаршия, после – Ярослав и Константинополската) - Русия

XVII.1.4 Пимен и архимандрит Феодор при турците

Философстване

I.1.3 Кръстоносната идея

I.2.4.2 Пилатовият грях

I.1.2.1.1.3.1 Компромисите

II.3.1 Лицемерният Сенека

II.3.2 Индивидуалността на античността - авторството на живота си. Универсалността - авторство на Историята

II.4.1 Es mayet

II.3.1.1 Смъртните грехове

II.3.2.1 Египтяните и tabula rasa

II.3.2.2 Homo Ludens

II.3.2.3 Гражданин и полис/

II.3.2.5 Teatron - tea - theos

II.3.2.6 Френ

II.1.3.1.1 Смисълът на Преструвките

II.3.3.2.1 Абсолютът и проклятието на относителността

III.1.2 За Историята и вероятностите

III.1.1.2 Тафурите

III.1.3.1 Григор и залозите

III.1.3.2 Скуката – Бостонският чай, бойците на Сан Мартин

V.2.4 Една сметка на Времето

V.1.1.1.2 „Старите“ пари

V.1.1.1.2.2 Парите - Философия

V.1.1.1.4.1 Тотлебен и Скобелев

VI.3.2 Кардинал Карафа

VI.3.3 Странната защита на Платон

VII.3.3 Ренесансът

VI.3.1.4 Кирилов

VIII.1.1 За специалните хора и щангистите

VIII.5.3 Димитър Подвързачов

IX.2.1 Сартр и съпротивата

X.2.1 Гръцкият път към християнството

X.2.1.1 Индивидът на Мишел Онфре

X.2.1.3 Сатанизмът на телесността

X.2.1.1.2 Защо Бог създава човека

XI.3.3 Морозини

XII.3.1 СПИН и невинните смърти

XIV.6.3 Зороастризмът и Александър Македонски

XIV.6.4 Праведниците и всекидневието

XVI.5.1 За метафизиката

XVI.5.3 Черната кутия

XVI.5.4 Ролята на читателя

XVI.7.1 Inter esse

XVI.4.1.1 За лозунгите

XVII.1.1 Очите на Запада, Русия, България

XVII.2.1 Сестрата в „Полет над кукувиче гнездо“

XIX.1.1 Удобството на занаятчията - Философия

XIX.1.2 Ванка Тепляшкин

XIX.3.2 Саул и Давид

Християнство

I.1.2.1.1 Историята на Клюни

I.1.2.1.1.1 Донатистката ерес

I.1.2.1.1.2 Анабаптистките страхотии

I.1.2.1.1.3 Орденът на Сито

I.1.2.1.1.4 Нестяжателите и Йосиф Волоцки

II.3.3 Халкедонският догмат

II.3.3.1 Мармеладов

II.3.3.2 Догмата

II.3.3.4 Чудовищата по църковните корнизи, Flatline

II.3.3.5 Plen'y Good Room, индианчето от "Мисията" и хаитянинът от СПИН

VI.1.2 Жертвата на Инквизицията

VI.1.4 Христовото „Една заповед ще ви дам…“

VII.3.1 Схизмата, филиокфе, Халкедонския догмат, последици

X.2.2 Кръстовете

X.3.1. Античността и християнството при Ана Комнина

X.5.1. Домостроителството

X.2.1.1.3 Иов

XI.1.3 Езика на античната и на средновековната любов

XI.1.3.1 Светата Дева и Света Богородица

XVI.5.5 Ангелът на Лаодакийската църква

XVI.5.6 Категоричността в Евангелието

VI.7.3 Исихазмът и руската народометафизика

XVII.2.2 За автокефалията и монокефалността

По Света

II.1.1 Чиновниците в царството Рюкюс

II.5.1 За вкусовете - изсраното кафе, гъсеницата в мецкала, миризливите сирена, суровите стриди, сушито, "Бели нощи"

II.1.2.1 Историята за 3000те младежи

II.1.3.1 Копакабана

II.3.2.4 Елефсина и мистериите

II.1.3.1.2 Тангото на „Сан Телмо”

II.3.2.1.1 Английските и испанските колонии

II.3.2.1.2 Кастите на Шарма

II.3.2.1.1.2 Папуа

II.3.2.1.1.1.2 Манджите и историята

II.3.2.1.1.2.1 Магазинът във Фиджи

II.3.2.1.1.2.2 Марбъл Маунтин – Виетнам

II.3.2.1.1.1.2а Бакалао

III.2.1 Светото семейство в Лима

III.1.3.5 Китайските истории на Бай Х.й

III.1.1.2.1 Гурките при Малвините

III.1.3.5.2 Смяната на караула в Лима

IV.2.1 За италианските жестове – Палермо

V.1.1 Ханзата и ханзеатските деца в Берген

V.3.3 Наклонената Пиза

V.1.1.1.2.2.1 Стърлинговото сребро в Малта

V.1.1.1.2.2.1а Златото и среброто

VII.3.4 Църквата в Берген, дом-ът в Хелсинки, катедралата в Талин

VII.3.5 Църквата в Аячо

VIII.5.1 Лех Валенса и бирата

IX.1.1 историята с викингите в Берген

IX.1.1.1 Немската окупация

IX.1.1.2 За рибния пазар

IX.2.2.1 Посрещането в Килунг

X.2.3 Катедралата и „Театърът“ в Упсала

X.2.4 "Свети Стефан" в Стокхолм, Великденските острови

X.2.2.4 Коренното население на Тенерифе

X.2.2.5 Саксонската църква в Дувър

X.2.2.6 Знамената на Маракана

X.2.1.1.1 Храмът в Кочин

X.2.1.2.2 Момичето във Виетнам

X.2.1.1.1.1 Сарито в Сингапур

X.2.2.2.2.1 Уйскито в Обан

X.2.2.2.2.2 Мадейрата

X.2.1.1.1.1.1 За манджите в Тайван

X.2.1.1.1.1.1а Битката на Дракона с Тигъра

X.2.1.1.1.1.1б Японската баня

X.2.1.1.1.1.1г Масаж на око

X.2.1.1.1.1.1д Морските продукти във Валпарайсо

XI.2.1 Таксиста-историк от Лима

XIV.2.1.1. Ричардс Бей

XIV.6.4.1 Руснакът и Фиренце

XIX.3.1 Портсмутската история

България

II.3.2.1.1.3 Рибката и Слънцето

II.3.3.3 Скептикът и Университетът

VI.2.2 Историята с Владимир Заимов – двете пропаганди

VII.3.1.1 Филмът "Аспарух"

VIII.2.2 Ниш и Чаталджа

VIII.4.1Уни

IX.1.1.1.1 Евреите в България

IX.1.1.1.2.1 Арменците

X.4.1 Александър Георгиев – Коджакафалията

X.5.1.1 Лекцията на Йордан Василев

XI.1.3.3 Парфюмчетата на Буров

XVI.7.2 Звездите над Визица

XVI.7.3.1 Еничарският мит

XVIII.1.4.1 За моста на „Граф Игнатиев“

XIX.6.2 „Мисля“ и „вярвам“

Куба

II.1.3.2 Мисирката

II.3.2.1.1.1.2б Занха Реал

III.1.3.6 Лотарийните успехи на дон Анхел Кастро.

III.2.1.1 Кубинските прегонероси

III.1.1.2.2 Кинтин Бандерас

III.1.1.2.2.1 Писмото на генерал Каликсто Гарсия и генералите-мамби

III.1.1.2.2.2 Томас Естрада Палма и трамваят

V.2.1 Каталина Байона и Чакон

V.3.1.1 Думата на кубинците

V.1.1.1.2.3 „Табакерото“

V.1.1.1.2.2.2 Търговците от Мурая

X.2.2.2 Балконът на Веласкес

X.2.2.3 Арбол де ла Паз

X.2.2.2.1 Дон Анхел Кастро

X.2.2.2.2 Преди и сега

X.2.2.2.3 Историята на Каукубу

XV.3.1 Парите на Грау Сан Мартин

XVI.5.2 Числа

XIX.6.4 „Лувр“ и „Севиля“

Времето ни

I.2.3 За сирената и вината

I.3.3 Щастливите кокошки

II.2.3.1 Окръжните на другаря Димитров

II.3.2.1.1.1 Бащата на чичо Сам

III.1.3.4 „Мейн“, „Лузитания“, Пърл Харбър

III.1.3.2.1 Странните сметки на „Банк ъв Америка“

V.1.1.1.1 Странният Дюнкерк

V. 5.1.1.1 „Тюлените“ при Трухильо и в Сомалия

VI.1.5 Иракската война, „Групите за съпротива“ през 60те

VI.2.1 Батак и Смирна

VI.3.1.3 Фабриката за сънища

IX.1.1.1.2 Дарданелската история

IX.1.1.1.2.1.1 Бостонската история

X.4.2 Пърл Харбър

X.2.1.2.1 Рудолф Хес в Шотландия

X.2.2.5.1 Полските летци в РАФ

X.2.2.5.1.1 Варшавското въстание

XI.3.2 За социологията

XII.3.1 СПИН историята

XIV.6.1 Реставраторът и Дрого

XIV.6.2 Кръщенето и майка ми

XV.3.2 За пълните имена

XVI.4.2 Put a smile on your face

XIX.2.1 Маито във Франкфурт

XIX.6.1 Ол инклузива

Масали

II.2.1.1 „Елзе, злато мое…“

II.4.2 To be brave...

V.2.2.1 Фиатчето на Пенко

V.2.2.2 Норвежките наблюдения на Радостин

V.1.1.1.3 Бизнесът на Станимирчо

V.1.1.1.2.1 На мене, на тебе

IX.1.1.2.1 Ганка и омарите

X.2.4.1 Песничката за Бинго-Бонго

X.2.1.1.1.1.1в Думата „юнак“

X.2.1.1.1.1.1б1 Турското кафене в Свищов

XI.1.3.2 Песничката на Мерлин Монро

XVI.4.3 Имената на индианците и белите

XVI.6.1 Воробянинов и краставичките

XVII.6.1 Историята за Жора

XVII.6.2 Дембелханата

XVIII.1.2.1 Панчо Виля и полковниците

XIX.6.3 Гимнастика

XIX.1.1.1 Далматинецът на Живко

XIX. 3.2.1 Калигула на сватба

Дата на публикуване: 14.10.2016

Въведение

Боже, в какво време живеем. Великолепно и страшно, страшно и великолепно. Летим по-високо от Икар, но нямаме вярата дори на Дедал. Само Ти знаеш пътищата Си, Господи, но нека ни е позволено да поглеждаме назад, та да разбираме съдбата, която Ти си ни избрал.

Как бих искал да вярвам в това, което казах. Да мога с душата си да поставя главните букви при всяко упоменаване на Бог. Колко спокойно щеше да бъде сърцето ми, колко незначителна смъртта, колко плътна и силна любовта ми, колко топлина и сигурност щях да дам на децата си, колко много несмущавана радост щяха да носят дните и нощите ми. Но нямам дара на вярата. Времето ми го отне. И колкото остарявам, толкова повече разбирам безнадеждната празнота на отнетата вяра. Страшен е този живот без вяра, страшен е. Страшна е и смъртта. Деца, семейство, приятели, преживявания, дела, спомени - в момента на смъртта си сам, сам и тази самота е по-страшна от празнотата на нищото отвъд. И същото това време не ми позволи да се отпусна в дремливите прегръдки на всекидневието. Не ми даде утехата на милионите всекидневници, нищо, което да погълне съществуването ми - мача или кръчмата, лотарията или жените, вещите или суетата, парите или победите. Нищо, нищо, в което да избягам от тревогите, от празнотата след тях, от черното безформено чудовище, което понякога се блъска по стените на нощите и оставя миризливата си лига да лепне по сивата светлина на утрините ми. Не ми даде да се слея с нито една роля, та да подреди мислите, чувствата и живота ми. Но виж за това не се оплаквам. Не искам, а и никога не исках да живея равно. Хиляди пъти предпочитам "Столът" на Ван Гог пред разкошните кресла, ако разбирате какво искам да кажа. Но вярата, вярата, така ми липсва тази вяра. А може би това е наказание за проклетата ми гордост. Задето не искам да вярвам ей така, както си вярват другите в разни работи. Между тях и в Бог. Задето искам вяра-пламък, вяра възторжена, цяла, истинска. Вяра на отшелник, на заключеник, вяра не на призван, а на избран. Не знам дали бих имал сили да понеса тази изгаряща вяра, може би, но знам, че времето ми я направи невъзможна, нереална, не-вярна. Показа ми го с крушението на последната вяра - комунизма, със самоубийството на Сатар, единствения истински пламенен комунист, който познавах, със стиховете на Валери Петров, със... но за това не искам да говоря. Не, няма място за цветето на такава вяра под тържествуващото скриптене на валяка на всекидневието. И ми остана само едно местенце за самотната ми жажда за вяра, една надежда. И тя е... Тя е, че нашето време, времето на безверие, е само антракт, само един ауфтакт, само един пропуснат удар от синкопа във великолепната Песен на песните на божествения човешки живот с вяра, любов и красота. Е, малко сантиментално излезе, ама така е, даскалска работа. Но щом си давам сметка, значи не е толкова страшно. Като Камен Воденичаров дето изпя прочувствено и с овчи поглед "Вървят ли двааама..." и после въздъхна "Господи, какви глупости...". Ама пък ако е истина? Ако е истина, че ние сега изстрадваме живота си на безверници, за да прегърне отново човечеството вярата, своята майка и утешителка, своята любов и упование? Ако времето ни на знание, сила и власт само ни подготвя за времето на вяра и любов, но вече по-близо до Бога, вече пожелали го с воля по-светла, по-свободна, по-човешка? Как само с един ход се превърта цялата трагедия на съвременното ни съществуване и от пътници в една безконтролна ракета, залутана някъде в неопределеността на време и пространство, се удостояваме с ролята на актьори ( най-малкото на зрители) в може би най-величавата и прелестна част от драмата на пътя, пътя на човек към Бога. Не знам дали е така, бъдещето не е дадено на знанието ни, но бих искал да вярвам, че е така. И за да оразумея тази си желана вяра, за да намеря Архимедовата /Декартовата/ ѝ твърда точка, искам да разкажа какво виждам в едно отдавнашно време. Виждам го с недоверчивите очи на уморен от скептицизма си следовател. Виждам го през непоетичните вериги на нескончаеми въпроси и неокончателни отговори, през недоказуеми възможности и изстрадан опит, през лутаниците си в реалности много различни от сегашните ни очевидности и все пак накрая знам, не мога да постигна нищо повече от една картина. Всъщност е схема. Ще ѝ добавя малко акварелени петна от моя си опит, малко гваш от чудесиите, дето Ти, Господи, ми показа по света, ще подсиля някоя линия с маслените бои на истории от историята, та дано стане картина. Картина, която може и да описва истината, а може и да е измислица. Но ако е истина...

Добре, започвам... Мисля, всички ще се съгласят, че няма такова нещо като НЕПРЕДУБЕДЕНО историческо изследване, разследване, възстановка, все тая. И мисля, че е въпрос на почтеност авторът му да си даде сметка (доколкото може) и преди да занимае публиката с работата си, да изложи – простичко и прегледно (доколкото може) тези си предубеждения. Ето ги моите:

Схемата

Тезата

1. Четвъртият Кръстоносен Поход има цели съвсем различни от традиционно мисленото освобождаване на Божи гроб.

2. Голямата задача на Похода е да измести центъра на Православието от Византия към Русия.

3. Заедно с това Походът трябва да изпълни ред други задачи:

а/ да счупи копието на силния Запад, за да не се загуби православната половина от кръста

б/ да направи за дълго време необратимо противопоставянето на католическия Запад и православния Изток, за да не се прибързва с опитите за съединяване на разчупения от Схизмата кръст

в/ да разкъса връзката между православието и Византия защото духът на Византия не е вече адекватен на православието

4. Участниците в Плана имат своите цели и ги постигат

а/ за големите истински играчи всичко в 2 и 3 е постигнато

б/ франките получават Византийската Империя

в/ Венеция получава флота и дълготрайно присъствие в Леванта, което я прави наистина световна сила

г/ Византия е освободена от тежкото бреме да бъде център на православието

д/ Русия ще стане Третия Рим

е/ България затвърждава правото си да съществува в европейския свят

5. Разбира се има и съвсем ниски нива на цели, също постигнати

а/ Тибо дьо Шампан завинаги остава в историята като главнокомандващ кръстоносен поход

б/ дожът Дандоло е най-славният дож в историята на Венеция

в/ Алексий IV Ангел все пак става император на Византия

г/ Балдуин Фландърски и брат му Анри стават последователно императори на Латинската империя

д/ Бонифас дьо Монфера получава графството на Тесалоники и ръката на императрица Мария Унгарска

е/ Симон дьо Монфор става главнокомандващ на следващия, Албигойския, поход и натрупва грамадна власт и богатство

ж/ Калоян разгромява императорската армия на латинците и господства над цяла византийска Тракия

з/ Венеция получава патриаршеския престол на Константинопол - Томазо Морозини

и/ Пиер дьо Брашийо, Пайен д'Орлеан, Жофроя дьо Вилардуен /племенника/, Ансо дьо Кайю и всички други от баронажа получават владения, за които не са могли и да мечтаят

й/ абат Мартин и другите от големия клир помъкват несънувана плячка от реликви

к/ епископ Конрад Халберщадски отървава папския гняв за поддържката на Филип Швабски срещу папския кандидат, Ото фон Брунсвик за императорския престол на Германия

л/ Балдуин дьо Фландър се разминава с последиците от свадата с краля на Франция Филип Август

6. Планът се изработва и изпълнява по методологията на Книга Естир.

а/ кралете и императорите или са заскобени или функциите им са съвсем минимални. По минимални от тези на Артаксеркс в Книга Естир

б/ седемте велможи, които са видимите автори на схемата в Книга Естир. в нашия случай са представени от папа Инокентий III, легатът Пиетро ди Капуа, дожът на Венеция Енрико Дандоло, маршалът на Шампан и на Романия Жофроа дьо Вилардуен, великият логотет на секрета /министър-председателят/ на Византия Никита Хониат, главнокомандващият Похода Бонифас дьо Монфера, кандидат-императорът на Германия Филип Швабски

в/ "момците на царя", тези, които в Книга Естир обличат схемата в плът и кръв, тези, дето грижливо изпипват всяка подробност, присъстват и в осъществяването на Плана - Манасие дьо Лил, Милон льо Бребан, Конон дьо Бетюн, хората от Малкия съвет на Венеция, евнухът Филоксенит - императорският ковчежник, Константин Торникес - многократният пратеник с огромното влияние над Калоян

г/ разбира се, има и "измамени годзилчета", аналозите на Аман и приближените му от Книгата

' Тибо дьо Шампан е бързо-бързо "отстранен" от Похода /и от живота/

'‘ Фулк дьо Нюйи, светият човек, е оклеветен и умира опозорен

''‘ Луи дьо Блоа е пожертван при Адрианопол

'''‘ Балдуин дьо Фландър също

''''‘ Бонифас дьо Монфера не се радва дълго на Солун и на Мария

'''''‘ Ангелите - Исак II, Алексий III и Алексий IV са безславно избити

''''''‘ Асеневци - Асен, Петър и Калоян са избити от заговорници

'''''''‘ Никита Хониат не получава никаква значима роля в двора на Теодор Ласкарис в Никея

Интересното е, че всички те са пожертвани СЛЕД като са изпълнили ролите си

Философско-исторически предубеждения

1. Историята е открай докрай човешко дело. Но в истинския смисъл на думата, а не като страхливите мистификации на немската класическа философия – уж не е Бог, ще бъде човека, а завършваме в някакви абсолютни духове и категориални стълбици. Всичко се прави, планира, осъществява от конкретни хора в конкретни условия, създавани от други конкретни хора.

2. Има такова нещо като „човешка природа“ и точно съобразяването с нея бихме могли да наречем исторически реализъм. Но тази „природа“ съвсем не може да бъде сведена до елементарните потребности, описани в класическото „хляб и зрелища“. В самата тази „природа“ влиза и стремежът към надмогването ѝ, преодоляването ѝ.

3. Историята не е поредица от случайни събития. На случайността е оставена роля в ниските нива на историческата значимост – колкото по-ниско е равнището, толкова по-голяма е ролята на случайността.

4. Ранжирането на нивата на историческа значимост също е човешко дело. Конкретни хора с конкретни възможности, конкретна подготовка, на конкретни места, са въвлечени в правенето на история до най-високо (с най-малка доза случайност) равнище.

5. Това съвсем не снема отговорността за историческото действие от нас, масовите хора. В крайна сметка едно историческо формирование оцелява в зависимост от резонанса му в хората.

6. Съществуването ни като общество не може да бъде сведено до материалните условия. Има такова нещо като дух – градски, национален, културен, световен, създаван, носен и осъществяван от съвсем конкретни хора. И в дългото бягане той е водещият.

Християнската метафизика

1. Християнството е великолепното постижение на европейския свят, неговата база, програма и цел

2. Постигнато е чрез невероятен синтез на най-високите постижения на човечността - монотеистичната вяра на евреите и диалектиката на индивидуалност и универсалност на гърците.

3. Богочовечността на Христос е непозната и непостижима за другите две монотеистични религии, с които има досег Европа - юдаизма и мюсюлманството.

4. Богочовечността дава на човешкото ни съществуване хоризонт, който е възторжено-красив, смисъл, който е абсолютен. Ни повече, ни по-малко, божествеността на човека.

5. В същото време Богочовечността е изключително опасна заигравка, защото отваря вратите на човечността пред най-големия ѝ враг - относителността. Опрян в човека, Бог губи абсолютността си. Абсолютната си абсолютност.

6. Индивидуалността и универсалността /свободата и любовта/ са наистина в диалектическа /воюваща/ връзка. Едното е невъзможно без другото, но реализирането на едното е направо невъзможно заради другото. В теорията съществуване и реализиране могат да бъдат разделени, в живота - не. Религията е жива чрез живия живот (е, клише е, ама хубаво клише) и тази диалектика поставя страшно тежки избори пред нея.

7. Така възниква Великата Схизма, разделението на Католицизъм и Православие. Кръстът се разцепва на две половини, тая с индивидуалността и свободата отива при католиците, а другата - универсалността и любовта, остава при православните.

8. Тази травма е много тежка, Кръстът е счупен, Царството Божие е разполовено, но няма друг начин всяка от двете грамадни ценности да разгърне възможностите си в човешкия свят.

9. И пак в този човешки свят става реално опасно едната половина да осъществи "съединението" насила, неистински, просто да възпроизведе своята "половина" още веднъж и с това да затрие другата. Което ще рече веднъж завинаги да затрие кръста. Силната половина е католическата, западната и затова периодически Западът трябва да губи битки - военни, икономически, идеологически, да бъде обезсилван и обезкръвяван, за да се запази възможността да се съедини наистина Кръстът, да дойде наистина Царството Божие.

10. Много смел, много важен, много христолюбив и с огромни последици е Планът, който осъществяват авторите на Четвъртия Кръстоносен Поход - кой колкото знаел, кой колкото можел. Вечна им памет.

Критериите

1. Светото Писание. Съвсем отдавна, още в университетските години, загубих вкус към конференциите. Никак не можах да добия доверие в истинността и сериозността на пренията. Много по-късно започнах да разбирам, че в основата е все пак проблемът за критерия. "Кой го казва? Защо трябва да му вярвам?" Ленин, Хегел, Кант, Хусерл, Витгенщайн - моите уважения, но не са ми опора. Светото Писание - който ще да го е писал, както ще да са се появявали текстовете му, това е нещо съвсем друго. Дори човек да е невярващ, гностик, атеист, дори да е войнстващ враг на религиозността, никак не може да отрече, че Светото Писание държи огромен смислов концентрат от историята и метафизиката на европейския свят. Просто несравнимо по-голям от опитите на най-различни учени дърдорковци, заченати в претенциозната кухня на запечения Лютер.

2. Логиката. За съжаление, мисля че времето на Голямата Логика, времето на ФилософияТА е свършило с Аристотел. Фигурите на немската класическа философия просто не ги вярвам, абракадабри, а гносеологическите упражнения на пост-Хюмовия британски скептицизъм въобще не ми вършат никаква работа. "Ясното говорене" на Витгенщайн е откровена грубиянщина и така... Логиката е важна в смисъла ѝ на техне, на силна и неизбежна връзка между действия и последици, между действия и условия, на безапелационно поставяне на човешките действия в рамките на времето – физическо и историческо. Толкова.

3. Опитът. Той, според мене, е много съществен коректив на абстрактно-логическите построения, на абстрактно-логическата равнопоставеност на възможностите. Да, асасините може да са ликвидирали Конрад дьо Монфера по ред причини и само една от тях е евентуалната поръчка на Ричард Лъвското Сърце (поддръжник на Ги дьо Лузинян и после на Анри дьо Шампан). Лютата омраза на епископа на Бовез (приятелят на Конрад) не е доказателство, но силно натежава в посока на поръчката на Ричард. Знаем си го, човек не мрази току така. Опитът, разбира се, не бива да се абсолютизира, но по никакъв начин не следва да бъде пренебрегван при разставяне на вероятностите.

4. Свидетелствата. Те са човешко дело, дело на конкретни хора и към тях, както и към липсата им, трябва да се подхожда критично. Паралелът между Историята и съда си е все пак една метафора и не бива да се прекалява с нея. В Историята „невинен до ДОКАЗВАНЕ на противното“ винаги означава, че някой друг е виновен и то пак без ДОКАЗВАНЕ на вината. Фактът, че четирите Евангелия представят четири доста различни свидетелства на един и същи ред от събития, би трябвало да е достатъчно предупреждение да не злоупотребяваме със свидетелствата. Или с липсата им.

5. Толерантността. Ама, задължително, истинската толерантност, не онова страхливо и арогантно безразличие, с което се кичат всекидневните „удобници“. Става въпрос за уважение към авторите на и замесените в действителните исторически събития. Не може с лека ръка да се раздават квалификации – Инокентий изгубил контрол над похода, Пиетро ди Капуа бил глупак, Енрико Дандоло сключил необмислен договор, тафурите били оскотели людоеди, венецианците са алчни мошеници и т.н. Да не говорим за присъди, като тая, дето я произнася Стивън Рънсиман, пардон, сър Стивън Рънсиман „Четвъртият кръстоносен поход е най-тежкото престъпление в историята на човечеството“. Голяма работа е сър Стивън, сериозно го казвам, ама чак пък толкова да се изсипе. Прекалил е с ролята на съдия. Самовлюбен съдия. Та, голяма работа е сър Стивън, ама на фона на фигури като папа Инокентий Трети, дожът Енрико Дандоло, Великият Логотет на склера Никита Хониат ми се види бая малка мишка, хайде, плъх, да кажем, книжен. Аз и един истински тафур не давам за него, той тръгнал присъди да раздава. Не му отива, нали? Същата толерантност трябва да ни кара да избягваме любимия инструмент на Прокруст. Да ни напомня, че ценностите на времето ни не са ценностите на всички времена. Да ни възпира от „подпъхването“ на тези без поне да ги заявим. Да възпита една самоирония, която да ни предпазва от собствената ни „непогрешимост“.

6. Вероятностите. При който и да е опит за възстановяване на каквито и да е събития, ние винаги имаме работа с вероятности. Създаваната картина е повече или по-малко вероятна, това е. От друга страна в човешкия ни свят действията на човеците са обуславяни от мотиви, излизащи далеч извън рамките на вероятностите. Вяра, страст, героизъм, жертва, случайност и сто други работи, често тикат хората към едно или друго действие, определят резултатите от едно или друго събитие. Но, така или иначе, в дългото бягане, в края на деня и разни такива метафори, реалността клони към вероятностите.

Ами ако още ви се чете, заповядайте.

I. Тибо дьо Шампан

1. Колко жалко наистина, но младият граф е трябвало да умре. Маршалът сигурно се е досещал от самото начало, даже и преди това, далеч преди онзи зашеметяващ и трагичен турнир. Те винаги турнирите в двора на Шампаните са били различни от прашно-кървавите мелета, наричани турнири по него време ^1.1. Мари дьо Шампан, голямата, искрящата красавица от сънищата на Маршала, направила двора на Шампаните един оазис на поезия, фантастични разкази от различни краища на тогавашния свят, изтънчен разкош - по възможностите и мярките на него време и, сигурно, на голяма политика. Събирали се менестрели, ветерани от кръстоносните походи, важни барони и свещеници, самите Шампани били сред най-важните барони, понякога по-важни от краля на Франция ^1.2.Отремер, загадъчната земя отвъд моретата, завладяна от воините на кръста, съвсем не им била чужда и от всичко това Мари направила наистина център на тогавашна Европа. Та не е за чудене, че турнирът в Екри ще да е бил очакван с голямо нетърпение от всички, на първо място от светския елит. Но само посветените (със сигурност Маршалът е бил един от тях), са знаели, че предстои и едно събитие, колкото светско, толкова и духовно, духовническо. Колкото героично и възвишено, толкова страшно и безумно, колкото поетично, толкова пълно с досадна всекидневна работа, сметки, договори. И най-вече пари. Пари, пари - презряната необходимост на всяко едно време, на всяко едно начинание. Но за всичко това е било още рано. Не, не за посветените. Всъщност Планът вече е бил задействан, работили са решително и бързо, по тогавашните мерки за бързо. Папа Инокентий III бил точно човекът за тази работа. Кръстил я Negocio Christi, Бизнесът на Христос и я организирал и ръководил като истински бизнесмен. Не като някакъв печалбарин, а като съвсем истински, истински бизнесмен - с ясни цели, със съзнание за всички фактори, от които зависел успеха на едно такова грандиозно дело - кръстоносен поход, без илюзии и мъгляви надежди, със съвсем конкретно осъзнаване на историческите мащаби на мисията си. Не се гнусял от парите, чудесно разбирал значението им, нямал излишни политически скрупули, добре бил усвоил уроците по недоверие към човешката природа, грижливо преподавани от Августин, както и кървавите лекции на предишните походи. И започнал подготовката далеч преди Екри.

Но Екри, Екри бил като церемонията при откриване на Олимпиада, прелестен, лъскав фойерверк, който тържествено, страстно и весело да освети началото на нещо наистина голямо. Двамата братовчеди – Тибо дьо Шампан и Луи дьо Блоа, обявили, че вземат кръста и подканили другите рицари тук и сега, пред очите на смаяните и очаровани дами, да ги последват в най-богоугодното от всички богоугодни дела на земята ^1.3^. Успехът на неочаквания жест показва ясно далновидността на папския щаб. Редом с подготвените ентусиасти, на първо място, разбира се, Маршалът, на опашката пред платнените лентички, пришивали са ги на рамото на храбреците, избрали службата на Бог, се наредили кажи-речи всички участници в несъстоялия се турнир. И как няма? Кой би искал да изглежда страхливец в очите на красавиците? Кой не би претендирал за парченце от славата, която тутакси ще прекоси земите, а за някои и времената? Кой не би искал да се нареди до двамата млади, красиви и славни барони, същински богове на войната, в този най-сладък, най-пиян момент, когато нектарът на войната още не е зацапан от грижи, сметки, кръв, слуз, глад, предателства и подлости, прозаичната плът на най-мъжкото от мъжките занимания. Планът вече е имал Знамето си, Походът е имал Водача си. Само дето това, за жалост, са различни работи и Маршалът чудесно го е разбирал. Не случайно бил от най-вътрешния кръг на папските избраници.

1.1 Рицарските турнири в XII век

1.2 Луи VII и свадата с Шампаните

1.3 Кръстоносната идея

2. Разотишли се - рицари, дами, посветени, оглашени, ентусиазирани, уплашени, вярващи, пресметливи и всякакви и зачакали какво ще стане. От доста време се приказвало за новия поход, хората от по-долна ръка се били изпозаписали при разните проповедници, много от тях при самия Фулк, светията от Ньоий. Но от сто години се знаело, тя, сиромашията, е винаги готова да тръгне, за къде да е. Едно, че това тука живот ли е? И второ - звучи някакси обидно, но този уж по-долен "материал", лишен от разум, зрение, обоняние, като че ли държал сърцето си по-близо до Бога, по-отворено както за посланията Божии, така и за страстите Христови. Явно Инокентий III добре е разбирал, че колкото и да е negocio неговият поход, щом е Christi не може да мине без страстите на тълпата ^2.1. И рано-рано, далеч преди Екри, наредил на Фулк да проповядва Похода. Е, както ще стане ясно след около три години, използвал страстта на тълпата, но самата тълпа безцеремонно изхвърлил от делото. Както и Фулк. И колкото и да е тъжно да го кажем, бил е прав.

Скоро се пръснала окуражаваща новина, двама от големите барони - Рено дьо Монмирай и Симон дьо Монфор, също взели кръста. Спонтанно ли било това решение или било част от сценария - за Рено дьо Монмирай не съм сигурен, но Симон дьо Монфор, хм, сигурен съм, че е бил подготвен. Ще се върнем към този кръволок по-късно. Та значи работата била сериозна. Защото турнир, храбреци, красавици, развети щандарти, също както и проповеди, ентусиазъм, очи, забити в небето, вопли и викове "Бог го иска" са хубави, направо опияняващи работи, ама и най-глупавият се досещал, че далееч, ама далеч не са достатъчни за кой да е поход, камо ли за кръстоносен. И колко му е красивият жест на апетитните братовчеди да си остане... ами, един жест и толкова. Хлапашка работа. Виж с двамата новооглашени нещата са съвсем други - хора на възраст, с опит, с авторитет и, разбира се, влияние и власт. И снежната топка се затъркаляла, заприсъединявали се нови и нови - от големите Сен Пол, Етиен дьо Перш, от по-малките Пиер д'Амиен, а в началото на поста кръстът взел и Балдуин Фландърски, тежка, много тежка фигура. Дотолкова, че се бил опънал на парижката хиена, може би най-опасния човек в него време - Филип Август. Заедно с Балдуин кръстоносен обет дала жена му Мари, двамата му братя - Анри и Юсташ и практически цяла Фландрия. Дошло време да се тури ред, Походът вече бил факт и трябвало да се управлява. Още тук е добре да си дадем сметка, че един поход в средновековието е бил нещо много различно от коя да е военна операция в съвременните ни представи. Идеята за единоначалие, conditio sine qua non на идеята за армия, била суперразмита в него време. От най-долу до най-горе. Военновременните отношения между сеньор и васал на първо място се ограничават от задължението на васала да се отзовава на военната тръба на сеньора си за четиредест дни годишно, това е. Второ - храбростта и лоялността, основните качества, които се очаквали от тогавашния воин, съвсем не предполагат дисциплина ^2.2. Да не говорим за направо невъзможното очакване един сеньор да позволи някой друг да командва войската му или, Боже упази, да дава заповеди на самия него. Та е много логично при големи походи бароните постоянно да се съвещават, за да я има, да не се разпадне армията. Наричали са тия съвещания Парламенти. Парламенти, парларе, голямо дърдорене, точно каквото се случило на съвещанията, свикани по инициатива на Тибо в Соасон и Компиен. Маршалът ги описва кратичко и недвусмислено - "Много неща се казаха, но...". Реално тези сборища имат една-единствена цел и я постигат точ в точ. Властта върху първите стъпки на Похода, всъщност върху целия Поход, ще го видим по-нататък, е предадена без условия и уговорки в ръцете на една група мъже, за които май най-подхождат думите на Маршала "първите измежду тези без корони". Решено е да им се дадат празни бланки, прословутото карт бланш, пленипотари и т.н, с подписите и печатите на тримата най-значими барони в начеващия се Поход - Тибо дьо Шампан и дьо Бри ^2.3 , Луи дьо Блоа и Балдуин дьо Фландър и дьо Ено. Посочени били по двама от приближените им. Струва си да упоменем имената им - Алар Макро, Конон дьо Бетюн, Жан дьо Фриез, Милон льо Бребан, Годонвил и, разбира се, Маршала. По-късно някои ще се загубят от аналите на Похода, ще се появят нови - Манасие дьо Лил, още по-нови - Пайен д'Орлеан, Пиер дьо Брашийо, Ансо дьо Каю... но групата винаги ще е там когато има да става нещо важно. И сега важното било как ще се предвижи Походът до Светите земи. Истината е, че дотогава големите походи винаги са вървели по суша. И истината е, че са търпели тежкита си поражения преди да стигнат Светите земи. Анадола била страшно изпитание. Безводна, назъбена, изгаряща през деня и студена до смърт нощем, самата земя била враг за воините на Кръста. Истинският враг обаче били турците. Не само били храбри и свирепи, но и много добре обучени и дисциплинирани войници. Докато не им вземеш страха, де. След Дорилеум ..., ама за това след малко. Дето казва поп Минчо Кънчев във „Видрицата“ си "Пусти турци, вземи им веднъж страха...". Ами не ги обичам, нямам защо да ги обичам. Но истината си е истина. Били добри и в засадите, и във внезапните нападения, не отстъпвали и в грандиозните сблъсъци на равно поле, чудесно се бранели зад крепостни стени. Съвсем, ама съвсем неслучайно завладели целия арабски свят, че след Манзикерт и половината Византийска империя. Слава Богу, че до Отоманското време още било далеч, различните племена, различните военачалници се давели като кучета за властта тук, за земя там... Но така или иначе, след успеха при Дорилеум, никой повече не успял да преведе армията си що годе цяла през турските земи до Отремер. Та по пътищата на Анадола, между неясната Византия и мечтания Йерусалим, се бил разположил враг, който бил надвит само веднъж и то с помощта на ред случайности ^2.4.

От свидетелството на Маршала изглежда, че решението да се тръгне през Венеция е взето някакси имперсонално, звучи като скромно признание, че са го решили шестимата избраници. Професионалните историци говорят дори за техните опити да помирят Генуа и Пиза, та евентуално да ползват флотите им. Истината е различна, при това очевидна. Даже още преди да бъде огласен, новият Поход имал ясна посока - по море, през Венеция. Една от първите "походни" работи на Инокентий III била да изпрати кардинал Софредо в уникалната морска република, за да уточни условията на транспортната задача. Не че е било лесно решение. Не просто така, от глупост, предните походи тръгвали все по суша. Морският свят, светът на юг от Алпите, бил чужд, непознат и враждебен на франки и германци. Тогава, и после и по-после. Не че чак толкова не били виждали море /много от тях не били виждали, де/, но морето на север отглеждало съвсем различни хора от топлото и синьо море МеждуЗемите. Можем само да си представим как е изглеждало пътуването в тогавашните нефове и юисиери, можем да си представим вулканичното повръщане и жалните погледи на иначе могъщите конници, клаустрофобичното безсилие пред стихиите без земя под краката. Не е лошо да си припомним и цената. Често пъти историците ще обвиняват венецианската алчност за катастрофичното отклоняване на Похода. Не че съм от групата на венецианските защитници, ама цената не е алчнярска. Не им е там истинският прицел на баровците от Риалто. Четири сребърни марки за кон и две за човек си е нормална цена - горе-долу винаги толкова е излизало. И са си грамадна сума. Не че по суша е много евтино, яденето и пиенето си струват пари, особено в него оскъдно време. Но пък все нещо ще се случи - императорът /византийският/ може да помага и тогава ще е евтинийка, императорът /пак той, византийският/ може да се опъне и тогава ще е съвсем без пари, някой я жупан, я княз по пътя..., абе все нещо ще се случи, та и плячка да се понатрупа. По море - чиста загуба. И си е така. Само дето по море кажи-речи всички експедиции успяват. И един трезв и безкомпромисен реалист, Инокентий III, няма никакви колебания в избора. По море.

Когато емисарите стигат Венеция Тибо вече е пътник. Само че не по море. По реката Стикс лодката идвала.

2.1 Еврар дьо Баре и парижаните

2.2 Движението на Втория поход в Анадола и решението да се подчини армията на тамплиерите

2.3 За сирената и вината

2.4 Първият Поход, "народният поход", Калъч Аслан и двете колони

3. Не знам, няма от къде да го знам, но си мисля, че във върхарската кариера на Маршала, решителната крачка е била направена с помощта на Мари. Както стотиците придворни из графствата на Европа, Маршалът ще да е дошъл в прославения двор като паж - оръженосец, високопоставен слуга, довереник и всичко друго. И като хилядите други пажове е бил замаян от красотата и грацията на господарката на двора. Особено пък в двора на Мари. И тогава, както и сега, любов и кашлица не могат да се скрият, но и тогава, както и сега, едва ли някой е обръщал сериозно внимание на дълбоките въздишки и замаяните погледи на някой пъпльо с перчем в очите. Но при Маршала ще да е било различно. Той поначало си бил различен. Не само, че бързо напреднал в бойните занаяти, то това се разбирало от самосебе си, но от рано показал разсъдливост, организираност и самодисциплина направо невъзможни за един начинаещ храбрец. А такива редки качества, особено при оръженосец, особено в двора на Шампаните, не минават незабелязани. Оставало най-важното - лоялността. Без нея другите качества изведнъж могат да се превърнат в смъртоносни недостатъци. И Маршалът я заковал, справил се блестящо със "случая Мари". Запазил любовта, в целия му пространен доклад за Похода се споменават само две жени - Мари Благочестивата, дъщерята на неговата Мари и Мария Ангел, императрицата, императрицата на Византия. Запазил любовта си и то не само от забравата, не само от досадата на ежедневието, а и от гадостта на предателството, от вонята на потайността, от лепкавите петна на изневярата. И то още докато бил съвсем млад. Овладял се, наложил си..., забранил си... Всъщност спечелил първото сражение от онази, най-важната война, за която споменава Бернар Клервоски и която в Исляма е по-важна от джихада, войната със себе си. Това също не минало незабелязано. Не, не от господаря. Далеч по-важни очи пресявали човешкия материал из дворовете на Европа.

Не зная, може би с времето сърцето на Маршала да е поизстинало към Тибо. Минали годините, когато го учил да язди, когато малкият в захлас слушал фантастичните истории на героя си. Минали. И мога да си представя раничките, нанасяни от един новоизлюпен властник по душата на доскорошния му довереник, покровител и изповедник. Мога да си представя драскотините на разочарованията от един наскоро придобит заповеднически тон. Но, каквото и да е ставало между двамата, Маршалът винаги носел Мари в сърцето си и поне заради нея ще да е направил всичко, за да отклони смъртта от пътя ѝ към Тибо. А може и прочутата му лоялност да е прибавила няколко капки настойчивост към безнадеждната му борба. Сигурно е намерил начин да се обърне към самия Пиетро ди Капуа. А може би не е. Може би по-добре е разбирал цената на пламъка, на възторга, на боговдъхновението. Дори и за година, месец, няколко дни... Няколко дни в които Бог, свят, живот са се слели в едно и това си ти, ТИ. Нима може да се сравни протяжното „траене” с един такъв миг на жизнения порив? Нима въобще може да става дума за „цена”, за „струва ли си”?

Живея съвсем близо до "Монкада" и мине се не мине попадам на някой надпис "От тука групата на... хвана трамвая, за да нападне...¨, ¨В тази къща били съставени плановете..." и т.н. И все ме мъчат въпросите "Защо? Защо са се решили? Нима са вярвали, че ще превземат казармата, че пламъкът в душите им ще надмогне над армейските картечници? А и да стане чудото, да успеят, после какво? Нима ще победят цялата армия, цялата държава на омразния им Батиста?" Щото не е някаква игра, залагат живота си. Ей го парка "Абел Сантамария", над фонтана ме гледа един дечко с плоско носле и щръкнали ушаци, оооох, горкичкият, какви мъки е изтърпял, по-страшни от Христовите. Толкова ли са били глупави, толкова ли не са можели да смятат, какво точно са искали да направят?". Научил съм се на недоверие към официалните версии и ми е много трудно да приема, че толкова момчета ще са съгласни да дадат живота си, за да се чуе, да стане изветно, че има, има съпротива, че Куба не е заспала веднъж завинаги, че времената на мамбисата не са забравени, че не могат разни чучела с по сто костюма (Батиста е бил маниакално конте, наистина имал сто костюма) да правят каквото си искат. Не, не че не е важно, не че чак толкова не го разбирам, но не ми излиза сметката - това ли е най-ефективния начин на разгласа, струва ли един, десет, сто човешки живота, особено ако между тях е твоят, единственият, неповторимият? Не, не ми е истинска сметката, не става въпрос за разгласа, работата въобще не опира до технологии. Символите, символите чертаят човешкия ни живот през жаждите и преходността на плътта. И без да са минавали курс по символика, тези момчета са прекарали младата си плът през огъня на страданието. За да стане животът им символ, смъртта им символ. Като Христовата жертва на кръста. Ама не бил кръстът с кръстна форма, ама в началото символът бил риба, дали защото риба на арамейски..., а Петър бил рибар и Христос му рекъл... Да, да, да, така е. И все пак всички тези приказки са топъл вятър, прах и пепел. А кръстът стои и милиони човешки години преминават под сянката му. И истински умните го разбират. Бях в Каблешковата къща в Копривщица. Платихме си за гид и една ведра стринка ни заразказва, знае си урока жената, ама не си е дала труда да разбере какво казва. Все едно описва "портрета от стената". А зад тези плоски думички и цифри надничат страшни работи. Цялото въстание за Копривщица е продължило 10 дена, с "Кървавото писмо" и с всичко. И после... После башибозукът стои, скърца със зъби и се готви за кръв, огън и насилия. Копривщица тогава богата, много умни и заможни мъже в нея, с връзки, с влияние, та... Откупили я, събрали злато с килограми, изпратили един свещеник да преговаря, турците го заклали, отишъл втори, хъката-мъката, работата станала. Ама пак имало кръв, пак имало насилия, Боже, защо позволяваш на кучетата да се гаврят с народа ни, но поне спасили Копривщица от огъня. И слушам и се чудя. Тодор го разбирам, младо момче, учено, тъкмо превеждал "Клетниците" по него време, с треска в очите - маларичен бил, горкия и свободата, България, смъртта били неговата нива. Но баща му, как баща му позволил да се набърка в такава каша? Бащата бил бегликчия, откупувал данъка по овцете. Представям си какво значи това. Да откупиш данъка трябват пари и то много пари - за търга, за рушветите. Трябва да те знаят влиятелни хора от турските чиновници. После? После как се събира този данък, дали много са били съгласни овчарите да се разделят с така скъпите парички, така трудната стока? Трябват ти хайдуци, хора хем да са от кол и въже, ама хем да те слушат, та да сплашат овчарите и да си вземеш парите. Трябва да си ош-беш с бандитите, дето кръстосват планината, та да не ти закачат хората, да не ти затрият къщата. А и търгувал човекът. Кой в тогавашните времена ще ти има лири, махмудии. Разплащали са се в натура - овце, кози, крави, кой каквото гледа. Туй се прави на пастърми, саздърми и се продава из Турция, най-вече за армията. Пак връзки, пак рушвети. И много, ама много пътуване. До Одрин, до Истамбул, че и из Азия, че чак до Африка. Много нещо било минало през главата на бащата Каблешков, много свят обиколил, много чудесии видял, знаел какво нещо е Империята, нямал много илюзии за доброто в човека, елем пък в турчина. И имал дванадесет деца. Тодор бил най-големия. Боже, Боже, дванадесет дечица, като едното нищо да минат под ятагана заради една небъдница. Някаква свобода, която друго значи-не значи ама със сигурност ще ни извади от турските пазари. Както и станало. Вуйчото на кубинската ми тъща бил обущар. Всъщност имал обущарска работилница, кажи-речи малка фабричка с осемнадесет работници. Не бил богат, но семейството било осигурено. И пращал обувки в планината, за бунтовниците на Фидел. Та като дошъл Фидел му взели и работилницата и всичко. Оставили му къщата, но трябвало да си я плати на държавата. А така. Луд, луд е този свят и се подрежда не по разчетите на плътта, не само по тях. Плътта си е плът, но без Знака на символите ще си остане гнусна буца лигаво месо. И истински умните хора го разбират. Ясно е било за бащата на Каблешков, давал си е сметка кубинският вуйчо. Разбирал го е и Маршалът, как иначе. А пък и без това отговорът на "силния човек", Пиетро ди Капуа, бил дошъл, кратък и категоричен "Исая 4.3". Имал още малко живот графът. Изчакал да се върнат хората му, да му съобщят радостната новина, че Походът ще го бъде, договор с венецианците има, даже се ободрил дотолкова, че поискал да поязди. Поне така пише Маршалът. Дано така да е било, че малко се съмнявам. Щото после повикал Рено дьо Дампиер /странно, защо не Маршала, дали вече не се е досещал за другото му лице, за другата му роля, за другите му господари/, предал му парите за похода и го заклел да следва пътя през Венеция.^3.1 Поне така пише Маршалът. Само дето Рено хванал съвсем на друга страна. Абе, странна история. Дали грешно бил разбрал васалът или сеньорът така му казал, ама вместо през Венеция довереникът на Тибо твърдо и решително се наредил сред първите, които заминали за Отремер без да се съобразяват с „мейнстреийм“ посоката? Хм, мътна работа. Те и парите били едни... Не, не малко, то да бяха малко, е, те винаги са малко, ами мръсноватички, пустите пари, то те май винаги са такива. Ама тези и с кръв били позацапани. Събирал ги бил Тибо от евреите. Че от кой друг? И си ги събирал по тогавашния адет - без да обещава лихви, без илюзии за връщане и такива лиготии. Дай, щото иначе... И евреите давали. Имало още сто години до Англия, от там още сто до Франция и други сто до Испания, някак през сто години ги изгнавали горкичките, ама вече били минали таман сто от Първия поход, а тогава било страшно, много страшно, почти като Русия през деветнайсти, макар доста по-хаотично от Германия през двайсти век.^3.2Добре че като се готвил Втория Поход силният човек, Бернар Клервоски, свети Бернар, се намесил – умно, храбро, решително, че прекъснал гадната традиция на погромите, ама виж, парички винаги се смучкали. Че и Тибо.

Но да се върнем в Шампан. Не знам, може и всичко това да са мои измислици. Може просто да се е разболял графът и без време да си е отишъл. От света и от Похода. Но не ми се вярва. Прекалено удобна е тази смърт, прекалено навременна, прекалено много фигури си идват на местата с нея, а Инокентий III не е човек, дето ще се поколебае да си оправи уравненията с цената на един живот. В негоциото няма място за много човеци, трябват фигури, трябват роли. И ролята на знамето вече се била поизчерпала. А един хлапак на двадесет и четири, при това Шампан, да ръководи похода и то точно този Поход, това не може да стане. Звучи грозно, звучи жестоко. Но дали е така? Дали не е по-мъдър, по-истински, младият папа от съвременните ни клишета за човечност ^3.3.Дали с „жестокото” решение не е отредил на Тибо светещ, вечен ореол, с който да го извади от забравата на времето? Херодот разказва една история за Крез и Солон. Крез се имал за много, много богат и честит и като всеки богат празноглавец решил да си уйдиса на каприза суета. По него време, а май и във всички времена, много на мода бил Солон, зер един от десетината мъдреци на Гърция. И Крез го поканил в двореца си, черпотил го, дарявал го, гевезил го и накрая предявил сметката - "Кой, според теб, Солоне, е най-щастливия човек на света?". Очаквал, както си му е реда, че хич, от едната любезност, Солон ще каже... нали. И Солон тръснал някакво име. А - зяпнал Крез, тоя пък кой е? Ами, тъй и тъй, тъй и тъй и после умрял. Хм, изсумтял Крез, добре де, а втори... Втора се оказала някаква майка, дето синовете и, тъй и тъй, а накрая взели, че умрели. Е-е-е, отегчил се Крез, след като му отказали и третото място, ами аз къде съм? Ти ли, ами никъде, още не си умрял. На, гледай го сега, ти го почиташ, сума ти и пари пръсна по него, той - ами не си умрял. Ааайде, да си ходи, то аслъ, "янлъш пророци по дюнята бол". Ама историята продължава. Минало колкото минало и ей го, пред Екбатана се изсипал Кир с цялото персийско воинство и набързо сложил край на държавата Лидия. И на честитите дни на господаря ѝ. В буквалния смисъл. Още същия ден струпал една клада и курдисал Крез отгоре ѝ. И, истина ли е, не ли, Крез си спомнил за червивите думи на мъдреца. "Солонееее! Солонеее!" развикал се, колкото да стане за смях на победителите. "Абе какво джуболи този" - смръщил вежди персиецът - "като кокона живя и като кокона иска да умре. Лигльо". "Ама не - осмелил се да се обади един от съветниците - той не се оплаква, ами вика оня грък, мъдреца". А, ново двайсе, я доведете го да обясни. И като чул, се размислил и отсъдил "Отърва копчето, ей, ще живееш и все край мен ще се въртиш, че да не я забравя и аз тая мъдрост". Не знам каква е за Херодот поуката, ама за мене е доста тъжна. До нас има една бензиностанцийка и на нея портрета на Камило Сиенфуегос. Ей, завалията, млад, красив, с буйна брада и една очарователна кубинска усмивка. И си отишъл без време, как пък не можа да го прескочи Смъртта с десетина години. Видя Победата, но защо да не се нарадва на Живота, да участва в Строителството и други такива. На, до него е Фидел Кастро. И той млад, и той красив, и той харизматичен и всичко... И се чудя за кого ми е повече жал. Горкият Фидел - политика, съветските инструктори, компромиси, предателства, измени на старите, бойните другари, а на всичкото отгоре сега на хиляда години, с разкапваща се плът, празни очи и ръка, вдигана от братчето. Раул, най-после, след 50 години в сянката на брат си, доживя да чуе "Вива Фидел и Раул", понякога в обратен ред. И той на хиляда години. И се чудя за кой ми е повече жал. Боже, Боже, колко жестоко нещо е Живота, по-жестоко от Смъртта. Нали? Май това е поуката от историята, дето я разказа Херодот. А пък нека да си ги дрънка онова безбожно германско диване "Това ли беше живота? Чудесно. Да се повтори". Предпочитам да вярвам, че Лотарио ди Сеньи е отстранил графа с мисълта, че върши нещо справедливо, смислено, истинско и за самия Тибо. Взел му годините, но го дарил с възторжения миг. А и с място в Историята. Ако не друго Лотарио поне е носил отговорността да бъде папа Инокентий III. Ницше - нищо, откачалски дрънканици. Те войник не го взели, той "великолепното светлорусо животно". Ариииец.

Пък и една друга работа има. Математическа. Ама заедно ще я свършим като дойде ред да си разказваме за Бонифас дьо Монфера.

Е, както и да е, лека да му е пръстта, отишъл си Тибо. Виж, другият, жълтокожият папски довереник, останал. Бил там от началото, даже преди него и останал докрая. Даже и след него.

3.1 Клетвата на Рено дьо Дампиер

3.2 Рашел и четирите деца.

3.3 Щастливите кокошки

II. Пиетро ди Капуа

1. Като си чукнах няколко пъти носа в "стените на администрацията"^1.1 открих един малък технически трик. Ако искаш да разбереш какво наистина мисли началника, гледай какво правят доверените му хора. Много, страшно много работи можем да разберем за истинските намерения на Инокентий III ако проследим внимателно стъпките на бъдещия му нунций. Не че съм сигурен каква точно е базата на отношенията Пиетро ди Капуа - Лотарио ди Сеньи. Много често ще изглежда, че Пиетро взема решения през главата на папата. Понякога дори право противоположни на изричната воля на понтифа. Не знам, няма как да знам, какви ангажименти е поемал Лотарио, когато са се редяли картите за избора му . Нито пред кого. Но съм сигурен, че е съвсем възможно Пиетро ди Капуа да е бил една от клаузите на транзакцията. Но и така да е. Важното е, че до края, до самия край на огромното начинание, каквото и да става, Пиетро нито веднъж не губи доверието на Инокентий III. И е в играта от самото начало. Истинското, не онова в Екри. Както можем да очакваме от един млад, енергичен и високообразован юрист, от един истински отговорен бизнесмен ^1.2 Негово Преосвещенство започва начинанието на живота си с внимателна политическа и логистична подготовка. Изпраща двама кардинали ^1.3 в две противоположни посоки. Софредо тръгва към Венеция, за да изчезне от Похода, от Историята и от всичко. Защо? Ще видите по-нататък. Пиетро поема към двата най-кръстоносни, най-мощни кралски двора - Плантагенетския и Капетинския. Защо? Ами много ясно, да осигури подкрепата на най-известния, най-знаковия кръстоносец на всички времена, Ричард Лъвското сърце и на най-бързо развиващото се кралство, Франция, при Филип Август. Никак, ама никак не е била лесна тази задача. Затова и изпращат бъдещия нунций, я. Ричард е бил онеправдан, измамен, жестоко ограбен и с пълно основание е мразил Светия Престол. Нали още от Първия поход Курията е поемала, напълно и без никакви уговорки, задачата да брани имуществата на кръстоносците, докато те, за славата Божия, гинат из пясъците на Палестина. И какво стана - най-храбрият, най-верният, Ричард - знамето на цялото кръстоноство сега и завинаги, стана жертва на враговете си. Ама не на сарацините. О, не. Тъкмо напротив. При сарацините Ричард среща своя партньор и съперник по кавалерство и рицарство. Саладин, Саллах ал Дин, нито веднъж не е воювал с коварство. Даже и след ужасяващото клане когато Ричард избива две хиляди и петстотин пленени мюсулмански войници. Със или без основание. Ще да е било потърсваща гледка. Не че Саладин е бил мекушав, съвсем не. Още когато младият генерал, не без съдействието на Аллах, Съдбата или както решим, посяга към властта над митичното царство Египет, на пътя му се изправя Черният Судан, страховито войнство, тридесет хиляди саби, набирани из пясъците на Судан, накървавени в битки и битки, предани на Фатимидския престол. Но слабичкият кюрд не трепва. И тука вече не е Съдбата, тука е той, лично. Избива дръзките, купува гъвкавите и нарежда Черния Судан сред войските си. По-късно, след решаващата си победа, при Хатин, пак не проявява никаква милост, този път към Тамплиерите, великолепните, направо невъзможни страдалци, монасите-воини на Божия Гроб. Ама, така е. Властта си е власт, мекушавите изхвръкват. Право нагоре – душите, право надолу – телата им. И далеч не само в ония времена. Можел е да бъде твърд Слънцето на правоверните. Но е знаел и как да проявява кавалерство. Ричард, Лъвът, никога не се е задоволявал с ролята на стратег, началник. Кръвта му е пламтяла, биела е с чуковете си в ушите и бясният Плантагенет не си отказвал пиянството на боя. Така и умрял. Ама като му дойде времето. Та веднъж, в най-гъстото на битката, нечие копие промушило коня под Ричард, кралят-кръстоносец се стоварил с всичките си сто и кусур кила - негови лични, на броня, оръжие, петниста съвест и т.н., за да може Саладин да остане в историята на рицарството. С елегантен жест, така типичен за него, Саладин изпратил два коня с молба Ричард да ги приеме, та да продължи великолепното представление. Друг път станало така, че арабите обсаждали замъка, където вървяла сватбата на Изабел - дъщера на крал Амори и византийската принцеса Мария с Хъмфри де Торон. Саладин изискано се осведомил в коя кула е тържеството и заповядал на мангонелите и петрариите да спрат огъня. Майката на младоженката, по византийски, избрала най-хубавите блюда и ги изпратила на благородния неверник. Брех, брех. Сега, дали е била роля, хитро пресметната от Саладин, та с цената на няколко жеста да си осигури място във вечността? Не знам. Ама и така да е, пак се изискват мащаби, иска се размах, дето са го нямали предишните Слънца - пияницата ал Занги, че дори и правоверният аскет Нур ад Дин, синът му.

1.1 Чиновниците в царството Рюкюс

1.2 Доко Тошио и Ясухиро Накасоне

1.3 Кардo

2. За жалост съвсем друг размер хора са враговете на Ричард в християнския лагер. Сред своите. Той, Ричард, си има голям талант да образува врагове. Ако имаше спорт "Създаване на врагове" Ричард щеше да е неговия Джеси Оуенс. Или Пааво Нурми, че да му отговаря на цвета. Много унижения е трябвало да изгълта горкият Филип Август. Когато се подготвял Третият, най-коронованият поход към Светите места, по френските и по английските /всъщност Капетските и Плантагенетските, щото е бая различно/ земи бил обявен "кръстоносен десятък". Само че Ричард го събрал, Филип Август - не. Не можал ли, не пожелал ли лукавият французин да пожертва толкова пари за Божията кауза, не знаем. И сигурно никога няма да научим. Но, така или иначе, като тръгвали, Ричард разполагал със здрава войска и здрава кесия, а Филип - не. Имал си някаква войска, имал си и някакви парици, ама малко, слабички. А Ричард не прощава на слабаци. Дразнел го е, гаврил се. Надменно му предлагал помощ, а в същото време примамвал войниците му с по-висока заплата. И Филип складирал ли, складирал в душата си огорчение и омраза, че по-късно да ги превърне в истински капитал. Както подобава на един истински Капет. По пътя Ричард продължавал да трупа врагове. Да си има за навръщане, та да трябва като някой жалък разбойник-контрабандист да се крие и маскира, че да не го познаят. Налетял на Месина ^2.1, намачкал Кипър ^2.2 и най-накрая се озовал при Акр. Там показал на какво е способен и като военачалник и като воин, бил се, бъхтал се и накрая Акр паднал. Негова била голямата заслуга, спор няма, ама все пак не бил сам, нали? Къде по-добре, къде по-зле, но и други се сражавали - Филип Август, Леополд Австрийски и т.н. Ама Лъвът си е Лъв, не признава други. Отказал и най-малката частичка слава на французина. И човекът си заминал разплакан, освиркан от чужди и свои. Войскарите на Филип се присъединили към дюдюканията на английските грубияни. Така е, несправедливи, жестоко несправедливи са "народите" към делата на водачите си ^2.3. Леополд Австрийски пък намерил знамената си да се върдалят на дъното на крепостния ров. Ричард ги видял забучени по стените на превзетия Акр и ги изхвърлил. Ама най-безцеремонно. Май по-добре да не го беше правил. Щото по-късно, когато след победи и поражения, напред-назад, натъй-наиначе, стоенето му в Светите земи станало безсмислено и Ричард тръгнал да си ходи, точно хората на Леополд го спипали, преоблечен и маскиран, на някаква гемия и Лъвът изчезнал от сцената. За четири години. Търкал затворническите нарове, хем май наистина, имал си е персонални врагове, които се грижели да вгорчавят живота му в пандиза. Първо австрийски, после германски. А в това време старото му другарче, Филип Август, грабел на воля лъвските владения в Аквитания, Артоа, Поату. Съчетавал приятното с полезното. Хем пиел на едри глътки от сладката чаша на отмъщението, хем прибавял тлъсти парчета към земите на френската корона - наследствената мисия на Капетите. При това с помощта на един Плантагенет, Джон Безземни, братът на Ричард. И при пълното безучастие на Светия престол. Уф, че гадно. И сега Негово Преосвещенство изпраща човек да склони Ричард да забрави грабежите и оскърбленията, да преглътне загубата на половината си кралство, да се помири с мъчителите и грабителите си и да повярва в новата справедливост и почтеност на Светия Престол. Затова и Инокентий III изпраща най-сигурния си човек.

2.1 Месина и гълъба

2.2 Кипърската история

2.3 Морело и Хидалго

3. Пиетро ди Капуа е тънък дипломат; администратор на дезоксирибонуклеиново равнище; истински богослов - сам си е писал трактатите (не като бай Тошо); вдъхновен проповедник . Твърд /или безскрупулен/ - ще се убедим по-късно; храбър - съвсем скоро ще го видим в действие; при Зара и след Адрианопол ще прояви решителност и така рядко срещаното при чиновниците качество - способността да носи отговорност. И най-важното, верен на папата, верен на общото им дело, до най-малката подробност. Верен дотолкова, че понякога сякаш изпреварва патрона си в това, което той е трябвало да разпореди. Тежък, тежък е жребият на администратора. Още Платон ни го съобщава. Но и той, както и аз /станахме двама/ е имал предвид истинския държавен мъж, не тия лекета по канцелариите. И си мисля, мисля си какво ще да е предложил папата /или хората, които командват и папата/ на бъдещия и несменяем нунций, та Пиетро да се превърне буквално във вълшебното му "Огледалце, огледалце от стената"? Виждал съм доста разнокалибрени администратори. Е, все родни, де, или корабни, демек от съвсем ниските позиции на таблицата. Наясно съм с опиянението, което обзема тясната душица щом надуши власт над този или онзи. Дали го е имало това и при Капуанеца? Сигурно. "Любви все возрасти подвластни" - дрън-дрън, "Власти, власти" - на туй не само възрасти, ами и интелекти, и характери и всичко е наистина подвластно. А и някакси пасва на капуанския портрет - болезнено жълтокож, с тесни очи и мазни маниери. Но не вярвам властничеството да изчерпва мотивацията на човек от такъв голям калибър. Още по-малко вярвам в разни придобивки - пари, постове, изгоди. Там силен е Сенека ^3.1. Може и да греша, но мисля, че упоритостта, с която стои в Похода - въпреки всичко и въпреки всички, говори за друго. За голямата, за великата съблазън да си автор, автор на История^3.2 . Да надскочиш мигновението на живота си, да се прехвърлиш отвъд мравешката мяра на всекидневното съществуване, да се наредиш в кохортата зад, а защо не и до - Създателя ^3.3 . Ето това е чистият спирт и който веднъж вкуси от него завинаги губи вкус към разни компромисни варива. Това ще да е спогодбата с Инокентий III /или с големите баровци/, артикулирана или не - място в Историята срещу безусловно и безпогрешно служене. И не можем да отречем, че папата спазва фанатично своята част от договорката. Пиетро ди Капуа остава в Историята с категоричност, която много малко свещенослужители са получили. Не ли? Значи и Капуанецът трябва да си е изпълнявал ролята. Това е много важно. От действията на несменяемия нунций ще научим много неща не само за Похода, но и за управлението на европейския свят, за реалните центрове на властта. Не само за истинските цели на Похода, но и за посоките на европейската ни История. Ще видите. Напред към Плантагенетия.

3.1 Лицемерният Сенека

3.2 Индивидуалността на античността - авторството на живота си. Универсалността - авторство на Историята

3.3 Халкедонският догмат

4. В една студена, тъмна декемврийска нощ, даваме ли си сметка колко тъмни са били средновековните нощи ^4.1, с тежко сърце и торба непосилни задачи, папският пратеник се отправя към влажните земи около Ламанша. При един ограбен, оскърбен и свръхмяра раздразнителен лъв. За да изпълни задача, която можем да нарече всякак, но не и безопасна. Какви ли черни мисли са налитали жълтогушия в ритъм с тласъците на пътническия фургон? /Все си го представям като фургона на папските служители в "Името на розата" - филма./ Страхувал се е. Това е ясно. Като всеки печен администратор е знаел, че не просто трябва да изпълни задачата си, но да я изпълни така, че "отгоре" да забележат успеха. А тя си е тежка, опасна и без това задължително престараване. Защото въобще не става въпрос да бъде склонен Ричард да сътрудничи в бъдещия Поход. Точно обратното. ТРЯБВАЛО ТАКА ДА СЕ РАЗИГРАЕ СИТУАЦИЯТА, ЧЕ РИЧАРД САМ, КАТЕГОРИЧНО И ЗАВИНАГИ, ДА ОТКАЖЕ "ЛЮБЕЗНОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ". И Пиетро ди Капуа хваща най-стръмната пътека. Не може да му се отрече храброст. Точно като на корида забива бандерилите на противно-мазните си маниери в гърбицата на бика. После, без никакви церемонии, натиска пиката право в раната. Изисква Ричард незабавно да прекрати всякакви враждебни действия срещу Филип Август. Нищо че оня му заграбил земите и замъците. Лъвът изръмжава, но голямо е Лъвското сърце. За изненада на всички, предполагам и на самия Пиетро, Ричард се съгласява на дълготрайно примирие. Щом е за доброто на Кръста. Но като истински голям играч папският пратеник има резервен вариант. Натиска матадорската сабя. Епископът на Бовез. "И с какво право ти /хубаво, че не беше Хаджи Генчо, оня можеше да добави "магарски сине"/, някакво си светско лице /макар и крал/ си позволяваш да държиш като пленник един свещенослужител, един епископ, а?" За пояснение – този епископ, съвсем в духа на времето си, вместо да си гледа духовните задължения, се набъркал до лакти в политика, управление, че и във военни действия. Настъпил го бил Ричард, ще видим къде, той, Ричард, нали бил известен с деликатността си и епископът го мразел с наженена до бяло злоба. Истински се развъртял по време на германския плен. При това не така някак подмолно, не да лапне някое замъче, някоя привилегийка, дето не му се полага. Не. Съвсем откровено, тук и сега, направо е тормозил и измъчвал Ричард сякаш не е крал, а най-обикновен пандизчия. От девет чешми вода носел само и само да удължи престоя му в това място "злачно и покойно". След това, когато най-после диарбекирският период на Ричард свършил, храбрият свещеник не се поколебава да воюва срещу му. Да, воюва в буквалния смисъл на думата, не ритниче тук, пръдница там, а с копие и шлем, както го описва самият крал. Да, ама... Ричард го пипва, луп, в пандиза и не знам какво точно е препатил епископалният задник, ама много и не искам да си го представям. Та точно тази сабя вади Пиетро Матадора /или Матадоро - по пернишки/ и я натиска до край. Ричард побеснява /колко изненадващо/, рипва, изригва всичко, което дотогава в преглъщал. Не знам какви са били средновековните псувни (в сегашните короната принадлежи на румънците, много са креативни комшиите, най-свенливи са кубинците, хвала им) ама бая хора от рода Сеньи ще да са се чесали по разни деликатни места. Ами, тъй де, ама хааа. С кръвясали очи се готви да заповяда да кастрират жълтокожия наглец, "ще си ги закача на шапката мандрахулите ти, ей, гадино". Гадината панически напуска сцената. И с пълно право. В Рая кастрати не пускат. Сигурно си има защо. Не знам, ама в "Капитан Михалис" Казандзакис така разправя. Кардиналът отнапред си е знаел, че така ще стане. Хвала му на храбростта да задави тоя си страх. Излиза малко като в оня почти-лимърик ^4.2 ама си е така. Но ще да е имало и нещо друго. За човек с изострен апетит за присъствие в историята ще да е бая задушаваща мисълта, че мястото, дето ще си го осигури, може да е сред най-големите глупаци в нея. Защото и днес има хора, съвсем академични хора, готови да приемат, че Пиетро е оплел конците от чист институционален идиотизъм. Не знам как е възможно, но знам, че има такива хора, че направо са парадигмално конституирани - да ползваме жаргона им. И, сигурен съм, тази втората, по-голямата, опасност е била чудесно известна на кардинала. Два пъти хвала му за храбростта и пред присъдата на историците.

4.1 Es mayet

4.2 To be brave...

5. Такааа. Страшното мина, остава истински страшното. Сега трябва да изхвърли от Похода Филип Август. Тази задача не е по-малко опасна. Филип II въобще не е по гневните изблици, но нито забравя, нито прощава, нито се гнуси от средствата ^5.1. Няма да има ревове и подскоци, ама в подземията на кралското Id има натрупана опасна либидозно-садо-мазо енергия, дето един Господ знае как може да сублимира през цензурата към Ego-то, така тежко обременено с Alter Ego-то на роялните задължения. /Ама че я оплеска с картинките си оня виенски евреин. Да, ама не е луд, който яде зелника, ами който му вярва, че и до днес някои го смятат за голяма работа/. Ей сега ще разкажем историята и работите ще си дойдат на място. Значи млад, съвсем дечко, Филип станал крал и още преди да се закрепи, да нарита разните властитути около себе си, на петнадесет години, се оженил за Хайнонската баронеса Изабела /нали си спомняте историята за баба Сибил и алчното хайнонско говно, дето искал да ѝ грабне графството/. Живели си като гълъбчета двамата - с Хайнонската принцеса, не с баба Сибил, десет години, дарила го с наследник, но при второто раждане се споминала, горкушинката. Филип я жалил, имал си душа човекът, а и по свой начин си имал и вяра и морал. Осемстотин години преди градската управа на Брюксел въвел глоби за ругатни, псувни и богохулства. Обаче нещо с жените не му вървяло. Не че бил ляво храстче или нещо такова, съвсем в ред си бил човекът, даже прекалено в ред, падал си и по пийването и всичко. Ама не му вървяло на жени. Като поизбледнял споменът, решил да повтори. Избрал си внимателно новата булка. Ингеборг Датска била забележителна хубавица, списъкът със зестрата ѝ бил бая цифрест и на всичкото отгоре датската корона била съществен съюзник в борбата с германските имперци. Хубава, чиста, точна сметка. Само че нещо кръчмарят го нямало като я правили. Появил се най-внезапно в самия сватбен ден. Филип, разбира се, си имал разни утешителки /хубавата английска дума consort/. Млад, здрав, французин... То си е задължително. Както ще разберем по-късно, споделял е слабостта на толкова мъже към вулгарни жени. И си имал една фаворитка, Агнес дьо Меран, нещо като Дюбари на оня, по-късния Капет. Чудо голямо. Да, ама някъде под полата на въпросната Агнес бил скътан липсващият от уравнението кръчмар. Така разправят. Уж го била омагьосала, стривала крила от прилеп, крака от жаба, змийска кръв и козя четина, плюла, духала, грухтяла, ама добре се справила. Нашият усетил, че е малко странен вкусът на онуй вино, дето му го сипала рано-рано сутринта, преди сватбата. Ама сигурно го е приел като интересна пикантерия. Нещо като препиканото кафе в оня чуден филм на Нино Манфреди. 5.1 И като се изправили пред олтара Филип Август съвсем не приличал на щастлив младоженик. Какъв ти младоженик, той на крал не приличал, на себе си не приличал, абе, изобщо на нищо не приличал. Прижълтял, разтреперан, коленете му се огъват и въобще не иска да чуе ни за сватба, ни за булка. Подпрели го, закрепили го, придворни, съветници, архиепископът, избягнали някакси грандиозния скандал. Не станала съвсем циганска работа като в "Черна котка, бял котарак", ама... Измърморил едно глухо "да" нашият, ама по-добре да си беше мълчал щото после такова мазало станало, не е за разправяне. Горкичката Ингеборг не съпруг, бял ден не видяла. Не давал да се мярне пред очите му, не я пускал никъде, все затворена - ако не е в затвор, ще е в някой манастир, не давал никой да я вижда, оплаквала се, завалийката, че и свещеник не смеел да я посети. Бре, пустата Агнес. Ама аз много не я вярвам тая история. Магии, уроки, Хермес Трисмегъз - глупости. Другаде, под друга пола ще да се е криел и то не кръчмарят, а един друг предмет, дето съвсем не трябвало да бъде там. Пуснал лъстива ръчица сладострастният Филип под гащетата на булката, зер, трябва да си опипа стоката, котка в чувал не се купува. И съпрааааайс. Тя булката излязла мъжка - дето вика поп Минчо Кънчев. Горката Ингеборг, каква вина има, родила се е с проклетото нещо /като свинските опашки на рода Буендия/. Ама в тоя лош свят все така става, най-тежко страдат невинните. Не, не че знам нещо двуполово за Ингеборг, ама тая версия - с внезапното разтреперване, категоричния отказ да сподели кревата си и най-вече грижливото криене от света - ми се види бая по вероятна от бабини деветини агнесини. А пък аз си падам по вероятните работи. И само да завърша, след години се споминала и Агнес и Филип най-сетне стигнал мечтаното дъно. Заживял си, човекът, в прегръдките на някаква безименна проститутка от Арас. Ами... Да, обаче гледай какво прави Светият Престол. Не непременно и не изцяло Инокентий III, миризливата история се разиграла преди да започне понтификатът му. Но основният огън идва именно от него. И то успоредно с подготовката на новия поход, в който основни фигури уж трябвало да бъдат Ричард I и Филип II. Още сложил-несложил тиарата и линията "Ингеборг" забумтяла, затрещяла - Цар Пушка, Дебелата Берта и всякакви такива монстри влезли в употреба. През май 1198, обърнете внимание, само месец преди да започнат приказките за кръстоносния поход, младата папа изпратил категоричен ултиматум на най-католическия... "или си вземаш обратно Ингеборг или интердикт /забрана за публични църковни служби/". Филип му изсвирил сиктир-марша и от своя страна заплашил френските свещеници със санкции ако слушат заповедите на новоизлюпения дрислю. Как така ще лишават паството си от църковна утеха? М-да. И какво има да прави Пиетро? Ами просто да потвърди папската позиция и в протокола да бъде отбелязано "Опитахме се да привлечем за кръстоносната кауза кралете на Англия и Франция, но те отказаха". Така и става. Бееели, бели конци, нескопосни тропоски. Обаче явно не е така. Щом и до сега сериозни историци, хора с внушителни академични биографии продължават да вярват... Чуден, странен е този свят.

И, който ще да вярва, ето ти го големият дипломат, образованият богослов, опитният държавник, подрискан до уши, изгонил с тъпото си, хлапашко държане двамата най-важни хора от Похода. А патронът му, началникът, големият умник Инокентий III ни дума, ни вопъл, ни стон. Крепи си го, дава си му доверие, постове, отговорности, сякаш не провал, а някаква голяма, важна победа му донесъл Пиетро ди Капуа от провалената си мисия. Абе, хора, събудете се, отворете очи, не ги слушайте онези, парадигмалните. Разбира се, че така е станало, разбира се, че точно такава е била задачата на Пиетро – да отстрани короните от Похода. И той я изпълнил – умно, последователно и най-вече храбро и затова получил наградата си. Логично.

5.1 За вкусовете - изсраното кафе, гъсеницата в мецкала, миризливите сирена,суровите стриди, сушито, "Бели нощи"

И така – походът си имал Знаме. Имал си и Дипломат, истински, не някое говно, дето е попаднало в Московския МО, заради заслугите на татко към Сталинските служби, истински Дипломат – оня, дето връзва и развързва работите тук, на земята.

III. Фулк дьо Нюйи

На проф. Иванка Апостолова

1. Някъде по него време изгряла звездата на Фулк. Започнал като скромно кюре, посредствен проповедник, нищо, ама нищо особено. Но чувствал, че не трябва да си отиде от света ей така, като овца без история. Тази драма с историята май люлее всички, кой си дава сметка, кой не, ама май всички си плащаме данъка "история". И то със страст, с настървение, а понякога и с цената на живота. Няма да забравя документалката за събитията на "Тянънмън". Онзи пред танка. С пазарската чанта. Е, той си е христоматиен. Ама най ме порази една странна студентка, дето беше от някакъв комитет, те колко ли такива комитета са се навъдили из претъпкания площад, та и тя говореше за "нашите идеали", за "предателите" и най-вече за смърт - "готови сме да умрем", "ще браним до смърт" и все с тази странна за прагматичното ни време лексика. А и очите ѝ едни такива, запратени някъде надалече, лицето ѝ и то не е от тука, кой знае защо, напомни ми лицето на баба Ванга. Слушам я, близка ми е, но не мога да се отърва от ясното разбиране, че ако някакси бяха победили студентчетата, такива като нея, ако някакси Дън Сяопин си беше отишъл нищо добро не го чакаше Китай. Колкото и цинично да звучи, куршумите, надупчили студентските тела, родиха Велик Китай, такъв, какъвто май никога не е бил. И не мога да разбера, какво искаше това момиче, защо толкова искаше да умре? А и другите? А те повтаряли една схема, миличките. Когато в началото на века /миналия, двайстия/ Китай бил просто една готина, мазна хапка и управляван от жалки, ама наистина жалки слуги на разни велики сили, бил просто един разграден двор, студентите се вдигнали и от техните демонстрации, от тяхната кръв започнал пътят на съвременен Китай към себе си. И ей ги сега, тези студентчета, без да питат ама същото ли е, ама дали тези приказки за демокрация не са всъщност точно пътя на чуждите интереси, без да знаят какво точно искат от бъдещето, се опитват да бъдат същите, спасителите на Китай. Ами ясно е, видно е, колкото и смътно да е в детските души, не от бъдещето очакват истината си, не за бъдещето искат да дадат живота си, отиваха към площада и пееха "Интернационала", миналото е тяхната нива, историята е тяхната плът и смъртта не е голяма цена, за да се покриеш с плътта на историята.

Колко по-наясно с Нейно Величество Историята е бил Лотарио ди Сеньи. Сеньи е от най-тежките римски родове и, разбира се, набъркан не до лакти, ами направо до кръста в голямата, голяма политика. Докато се рових в деянията на онзи лакомник Боемунд попаднах на следната история. Ами нали все иска повече и повече, не, не е толкова просто, не е толкова еднозначно клишето "алчност". Я каква вярна реч държа Майкъл Дъглас в "Уолстрийт" в прослава на алчността. Прав си е Милтън Фридмън с теорията за разхищението. Даже Маршалът, дето де стане някоя бела и веднага обвинява "алчността на света" и той се плъзга по явно очевидната тогава плоскост на завоеванията - "няма да направи кой знае какви завоевания, ако..." т.е. пак алчност. И пак със знак „+”. Така или иначе, грамаданчо изпуснал Антиохия ^1.1, племенникът Танкред хич не му отстъпвал по лакомия и се оказало, че Боемундовият път към Отремер е затворен, поне на този Боемунд, де, Първия, те после са един бюлюк. И къде от сърце, къде по сметка, Боемунд Едно решил да се върне към бащините пътеки и да налапа каквото може от Византия, а ако може цяла Византия. И нали се имал за много славен, пък и май наистина си бил славен, щом ломбардите от Поход едно и половина отклонили целия поход, за да го освобождават, тръгнал с царя напред, курдисал папата да го подкрепи да правят нов поход, кръстоносен. Ама този път срещу Византия. И почнал обиколки из дворовете да събира кръстоносци. Придружавал го папски пратеник. И той бил... Бруно ДИ СЕНЬИ. A така. Не само важни, не само набъркани в голямата политика са Сеньитата, ами и със стабииилна анти-византийска позиция. Лотарио е образован, много образован - това го знаем, вписан е в традициите на рода си - това е очевидно, станал е папа, но острото му чувство за история трябва специално да се подчертае. Мисля, че с един щрих ще ударя няколко заека. Той е човекът, въвел кореспондентскя регистър на папската канцелария. Всяко писъмце, което пристигало, всяко листче, изпращано нанякъде, получавало номер, завеждало се в съответния том и така - ред и порядък. Уловил, кристализирал времето. Е, ясно, то сега всяка канцелария го има. Да, ама дотогава го нямало. И ако дотук нововъведението показва подредеността и деловитостта на новия папа, от тук нататък стават странни неща. Времето си тече, какви ли не бедствия минават през главите на човечеството и много пъти запазването на разни исторически работи е последният му дерт. Та някога си избухнал пожар и регистрите на Инокентий III изгорели. Ама не всичките, даже не и много от тях. Само тези, дето били за годините когато се строяла венецианската флота. Е, случва се, какво толкова.

ДА, АМА СТО ПЪТИ ПО-СТРАННО Е, ЧЕ ВЪВ ВЕНЕЦИАНСКИТЕ НОТАРИАЛНИ РЕГИСТРИ НЯМА И БУКВА, БУКВИЧКА, ОТНАСЯЩА СЕ ДО ВЪПРОСНАТА ФЛОТА. Хиляда пъти по-странно е, че по него време нотариалното дело във великата република е цъфтяло, ама цъфтяло. Всяка сделчица, всяко съдружийце, всяко завещание и т.н. хоп, при нотариус. И няма пожари, няма дяволи, всичко е запазено до наше време. Обаче няма нито буква... Можем да си представим какво чудо е флота от триста-четиристотин кораба, още повече, че всичко е било на частно, прочутият Арсенал на Венеция още не е съществувал. Каква вълна от договори за финансиране, за доставки, за работна ръка, за екипажи, за подялби на приходи и хиляда други работи ще да е блъснала венецианските нотариуси. И колко работа се е отворила на историческите цензори след това. Колко грижливо, подробно, изчерпателно ще да са работили десетки свръхдоверени служители, за да изтрият всички следи, да махнат не само документите, ами и регистрите за постъпването им, позоваванията и т.н. Направо им загрели прахосмукачките. И за да бъде картината пълна пропуснали един, един-едничък. Завещанието на рицаря Волфрам от Кремона /интересно име за италианец, ама няма нищо чудно, то и тосканското име на папа Грегорий VII е Хилдебранд/ в полза на съпругата му Палмера. Те тогава и манастирите са имали статут на нотариати, та пропуснали са "творците" на историята това документче, затънтено нейде из манастирските книжа. Дааа. Е, как да вярва човек на случайности? Нотариатите изтрити, папският регистър избирателно изгорен, малко множко идва. Разбирам защо са ги трили, ясно, проследим ли парите веднага ще разберем кои са истинските играчи, истинските интереси в бъдещия Четвърти поход. Не разбирам обаче защо официалната историческа наука официално си затваря очите за очевидните странности. Абе и за това се досещам, ама... Ама сега думата е за историческото чувство на Инокентий III. Щото лесно можем да кажем, да, трили са, туй е безспорно, ама ще да е станало след него време, той може хабер да си е нямал. Да, може, може, ама не ми се вярва. ^1.2. Точно пък Лотарио ди Сеньи, точно той да е толкова късоглед. И да чака друг да му върши работата. Това първо. И второ - много е грижлив към следите, които оставя, ще го видим много пъти. Само не знам как да определя тази му специфична грижа, като цинизъм или като реализъм. Или по-скоро като двете. Цинично, но такава е реалността - храната на историците са документите, хартишките, така е. И те ще получат това, което искат. И което заслужават. А другата, голямата, истинската, историята на духа, ще си остане и приносът му към нея ще бъде и трябва да бъде анонимен. Както се живописва икона. Едва ли е първият от папите, които си дават сметка за строителството на голямата история, но е може би първият, който съчетава тази си роля с една силна светска ориентация ^1.3

1.1 Превземането на Антиохия

1.2 За Историята и вероятностите

1.3 Папите – Формоза, СтефанVI, Бенедикт IX, Грегорий VII, Борджиите, Бонифаций VIII и Целестин V

2. При Фулк едва ли било точно така, ниска му е позицията, нисък му е произходът, за да е с чак толкова остро чувство за история. Не зная. Но едно нещо е добре известно и то съвсем не е маловажно. Сам разбирал посредствеността си и вместо тихичко да се отпусне в нея - както правим милионите посредственици, а и както съветва Еклезиаста (кн.12 стих 12, православната версия), решил, че и взел и го направил, да се бори с нея, посредствеността и със себе си. И колкото и странно да звучи за нас, пътят на тази борба го отвел до Богословския Университет в Париж. Да внимаваме, отишъл да се учи не за да усвои високоплатен занаят, не за да получи диплома с възможности за престижна професия, отишъл да се учи, за да скъса с посредствеността, да се усъвършенства, да прочисти духа си, да се доближи до Бог. Много странно. Много странна индивидуална мотивация и много странно, дето ни звучи странно. Във века на масовата просветеност, във времето на процъфтяващите Университети, в апогея на мощта на науката? Странно е, но е факт, колко са хората, тръгнали да учат, за да усъвършенстват духа си, да знаят, да им е светло поне в главите, ако не в душите? Само не ми казвайте, че стотиците хиляди компютърджии ги учат тия страхотии, за да знаят. Или бъдещите адвокатя се борят с ужасната материя, водени от страстта си към справедливост. Не, не че съм против масовото образование. Напротив - наистина ме трогват с красотата, със светлината си гръцкото училище в Созопол, другото в Ахтопол, училището в Копривщица /само да не бяха го така обезобразили по някаква "програма" горкото/, даскалоливницата в Елена, да не говорим за чудните училища на Куба, само те да бяха, халал им на Кастровците революцията. Наистина му виждам резултатите, друг, друг бичим хора се раждат от училищата. Но безверното или ако предпочитате, прагматичното ни време унищожи и вярата в знанието. Замени я с необходимост. Кой знае, може би така трябва, може би необходимостта е печата на масовостта. Вярата е само за избрани. А-а, не, хич не искам да я чувам тази протестантска гнусотия. Вярвам, искам да вярвам, че и знанието, такова, каквото е сега, е само етап, антракт, знание без вяра, да може да се разгърне свободно и масово, та да се изпълни после със светла, красива, истинска вяра не за избрани, не за незнайните специални, а за хората, за всички, дето имат души. Вярвам, че пак ще има хора като цинцарина от спомените на София Забравихкаксеказваше, дето се разплакал като чул внучката си да чете. И подарил златния си часовник на даскалицата. Като поп Минчо Кънчев, дето набил оня селяндурин щото злословил за новото училище. И като Фулк от Нюйи, дето тръгнал към светостта си, така го наричали - "светия човек от Ньойи", през публичните тайнства на Парижкия Университет. Дали заради придобитите знания, дали получил някакво мистично просветление, дали просто узрял с времето, но Фулк излязъл нов човек. Проповедите му били огнени, имал куража да размаха бича на вярата над пороците на силните - алчността, лихварството, симонията, все опасни работи, все заредени с опасни врагове. Не се боял и от тълпата, прицелил се в развратната й природа. И не само с проповеди, съвсем на практика реформирал проститутките - кои пращал в манастир, кои успявал да задоми. Абе то е лесно така, на думи, ама нека само да си представим една, една-едничка проститутка в манастир. Дали ще ѝ е лесно, това не ти е "Сестра Акт", филмче. Дали ще е лесно решението на коя да е абатиса да допусне такава зараза в Божията обител? Една-едничка, ами десетки, ами стотици? Ами сводниците, дали ще гледат със скръстени ръце как някакво университетско гевезе им затрива бизнеса? Ами задомените? Ооох, вълкът козината си мени, нрава не. А пък и да го смени, кой ще му повярва. Колко хубаво и простичко в "Кабаре" Лайза Минели я разправяше тази история на смаяния Майкъл Йорк. И не е филмче, не е игра, не са някакви фигурки, живи хора са това и всеки е най-важен в света си. Да пробуташ на някой замаян дърводелец или мелничар, да речем на бай ти Симкин от "Кентърбърийските разкази" някоя парцалка, да подпре нашият с рогата си горния праг на вратата, че иди после обяснявай "Ама, чакай сега, нали ти сам ... и т.н." Ооох. Ами лихварите? Ами баровците от клира? А-а, не, аз такъв кураж нямам. Е, за туй съм Господин Никой. А Фулк е дръзнал. Не само е дръзнал, а и успял. Видях го, видях един такъв в Гватемала. Трябваше да купувам някакви работи за кораба и се озовах на пазара в Пуерто Кецал. Жегааа, ама жега, пазарът покрит с разни парцали - брезенти, черги, мръсни чаршафи. Пази сянка, пази и вонята да не се разсее случайно. Какви ли не сурати се гушеха под парцалите. Или така ми се видя. Може би заради странните сцени, странните стоки. На една сергия продаваха, под слоя мухи, очи. Говежди, говежди, ама очи. На чифтове. По нататък на ниско, потрошено столче се беше разположила някаква вещица и от една газена тенекия продаваше печени игуани. С опашките, с люспите, с ноктите, с всичко. Брррр. И едно човече, ниско, криво, смачкано, с някакво сако, навлечено в тая жега, рецитираше Евангелието. Ама каква сила имаше в гласа си, как горяха очите му, как растяха, растяха тези очи докато погълнат лицето, фигурата, пазара, всичко и през тях те загледа самият Христос. И пеоните го слушаха. С почитание, с благост, със смирение. Техният Бог им говореше, техния Път им показваше, тяхната Истина се лееше с неговата страст. Видях го на стената на Францисканския манастир в Лима. "Свети Франциск прислужва на болните в колонията за прокажени". Перспективата си беше сбъркана. Ами, сбъркана, толкова разбираме ние, безбожниците, дето много бързо решихме, че пространството, че светът започва и свършва с нас. Че и ония там холандци, малките ли бяха, големите ли, успяха да уйдурдисат портретите си все тебе да гледат. Протестантска уйдурма. Остави перспективата, ами и фигурите бяха едни такива тежки, квадратни. Свети Франциск някак странно, на една страна, се беше прегънал, разповил бинтовете от един разкапан крак и с ЕЗИК почистваше гнойта от ужасните рани. Знам, знам дето Франческо от Азиси още като младо търговче изпитвал истински ужас от проказата, то си е за ужас, ама неговото било направо параноя. И като срещнал Бог зарязал всичко и отишъл да прислужва на прокажените. Ама с ЕЗИК? И най ме порази самият език, беше като някаква цепеница, напъхана в устата му. Уж сбъркана, уж живописно некадърна картинка, а така ме смая. Давам си сметка - от стената на манастира, от Филипинското Разпятие в Катедралата в Лима, от шарените дрехи на Девата в Козюмел, от червените бузки на перуанския Младенец ^2.1, от брашняното лице на Санта Лучия в Сантяго, от бембетата в Куба, от Руфиня Чанго, от Очун де ла Каридад, давам си сметка, това е образността там, образността в християнската представа на чудния и неразбираем свят от "Сто години самота". На този ЕЗИК говорят хората там, този език разбират, този език използват проповедниците им. В църквите, по пазарите, по стените. Та и Фулк. Имал куража, имал огъня, говорил с езика на хората си. Славата му растяла, отвсякъде се стичали при него, разнесла се приказка, че има силата да цери болни, прославил се като чудотворец и станал недосегаем. Точно какъвто трябвало на Инокентий, за да проповядва Похода му ^2.2. Проповядвал, обикалял, беднотията с готовност пришивала кръстосани платнени ивици по мършавите си рамене ^2.3, но не само сиромасите слушали огнените му слова. Доста парички се застичали в ковчежето за дарения. Да се чуди човек откъде, в тях оскъдни, оскъдни времена. По-сложно е било средновековното общество, доста по-сложно от учебникарските ни представи, имало е всякакви хора, пъстрото и динамично Трето съсловие е започнало да се структурира и редом с беднотията е имало и свободен, имотен народ. И тоя народ участвал, истински и активно участвал в големите събития на времето си. Виждаме го по палубите пред Лисабон през Втория, ще го видим - "без маска и грим" при Филип IV Хубавия , присъствал е и при Фулк. Няма от къде да дойдат иначе парите. Проклети да са. Те му изядоха главата. Ама по-късно.

Ето, една след друга започват да се подреждат картите в колодата. Вече имаме и Светецът. С цялата Страст, която светостта носи.

2.1 Светото семейство в Лима

2.2 Недосегаемите – Петър Пустинника (всъщност Отшелника)

2.3 Кръстовете на Соломон бар Симсон

IV. Енрико Дандоло

1. И така, пристигнали пленипотарите във Венеция. Маршалът е доста пестелив в описанията на картини и чувства, но няма как да не са се възторгнали от красотата на Риалто. Не говоря за каналите, гондолиерите и т.н. Тогава любовта и романтиката са имали друг фон, друг пейзаж. Особено на север от Алпите. Но Палацо Дукале и особено "Сан Марко" са си и са си били шеметна гледка. Особено за посетители отвъд Алпите. Дори и сега, при цялата умора на сетивата, през купищата джунджурии, наблъскани по коридорите на информацията, "Сан Марко" е удивителен. Златен, грамаден, спокоен и изобилен, наистина в центъра на християнския свят. Какво ли не е - духът на византизма с истинското му великолепие и имперски разкош, духът на Запада с цялата му войнстваща страстност и самоуверена себецентрираност, морето, разкошното море на Венеция, лазурно, златно, мамещо, както само италианското море го може, му е рамката и ти казва, ама не "сякаш", а съвсем направо, само да имаш уши да чуваш, да имаш очи да виждаш - тук, тук е центърът на света. И ги виждаш - кораби от къде ли не, какви ли не, заминават, идват, носят пъстри, весели стоки. И ги чуваш - пеят ти като сирените на Одисей чууудни, загадъчни, странни и нечувани истории от цял свят, за цял свят. Много работи ми разказа този "Сан Марко", много работи ми помогна да разбера. Не, не че Генуа е второстепенна, хич даже. Боже, а пък тя колко е разкошна. Пристанището, старата порта на крепостната стена, центърът с най-тежкия и елегантен барок, който съм виждал. Дори не можех да си го представя, да си призная. Чудната мраморна църква в строгите черни и бели ивици, прелестната плетеница от тесни, загадъчни улички до нея, кварталът с немислимите, наистина немислими по разкоша си вили отпреди четири-петстотин години. И дюкяните, канторите, истински щабове на икономиката на него време. Мощни и внушителни тогава, загадъчни и надъхани с време сега, под каменните сводове, в нощта, осветена от кристалите в смеха на някоя африканска Венера. Ами Пиза? Ох, невероятна, невероятно красива е Италия. Но Венеция си е перлата в короната. Нищо чудно да е изпреварила другото Средиземноморие точно тогава, точно в годините около Похода, Четвъртия поход. Не че преди това се е гушкала срамежливо в ъгъла на времето. Сега обаче се работи целенасочено, мащабно и отдалече. Невероятно, наистина неизчислимо събитие е осигуряването на флота за 33 500 души, с коне, провизии и всичко. Какви ли не работи ще се кажат - за самочувствието на венецианци - и има защо, за голямата любов на Енрико Дандоло към неговата Венеция, за неистовото му желание да се окичи с лаврите на Доменико Мишиел, славния дож от времената между Първия и Втория поход, за особената управленска структура на морската република. И всичко това е вярно, всичко има принос към храброто и възторжено решение на венецианци. Но кой, венецианците ли, старото куче Дандоло ли не знаят, че без сметки, без парички, без внимателна и продължииителна подготовка нищо не става? Камо ли поход срещу Константинопол? Или очакваме Лотарио ди Сеньи да е някакъв наивен случайник и така някакси да очаква, че Бог ще му изпрати готова, грамадна, немислима за времето си флота? Няма такова нещо, разбира се. Негоциото се прави с много сметки, много пари и подготовка. Няма да кажа нищо изненадващо, фактите са известни. Но изненадващото е, че връзките между тях остават неосветени, направо са си затъмнени. И аз не знам защо. Не много преди Похода Венеция реорганизира валутата си. Можем да си представим какво пъстро оперение от монети е щъкало из тогавашния свят. И е кръстосвало пътеките си на венецианските пазари. Имало е злато, разбира се, но голямото обръщение е било в сребро. При това от ниска проба. Ами няма нищо чудно. Кой да е баровец, дето сече парички, е натясно със среброто и нашироко с нуждата от пари. Добавяме малко калай, туйцък-онуйцък и работата става. Е, не че съвсем става, но се позакрепва. Толкоз им са мащабите, толкоз им е акъла, толкоз могат хората. Като Панчо Виля от оня филм с Уолъс Бири. Революцията победи, юнаците взеха властта, ама разни миши души, досадни чиновници, все мрънкат за пари. Туй не може - пари няма, онуй ще видим - парите не стигат. Че като кипна този ми ти Панчо, че като поръча да отпечатат два сандъка пари. Хайде, сега да видим какво още ви трябва. Ама тези, дето са на себе си и дето имат отговорности знаят, така не може. (Абе, не може, май може. Е, две десетилетия Щатите как си оправят балансите? Печатат парииички. Ама ще ѝ се чуе гласа, ще се чуе.) И ето че точно Венеция, точно във времето на Дандоло, точно, когато ще се подготви голямото събитие на века, че май и на всички времена, прави нещо много смислено и мащабно. Въвежда гроссото, голяма, тежка монето от сребро с висока проба. И за нула време, съвсем по системата на Бретън-Ууд, се превръща в златно-доларовия еталон на времето си. Всичко започва да се означава в гроссо. За дребни, всекидневни нужди се използва квадрант – дребна монетка, но и тя нова, венецианска. И за дребните работи не трябва да се допуска мръсната вълна от фалшиво сребро. С тази операция Венеция скача едно ниво по-нагоре от поизчерпаните мащаби на търговски център, превръща се във финансовия център на света. Вярно, други са били времената. Структурите не са били толкова смазващи, имало е далеч по-широко поле за инициативата на отделна държава, на даден град, даже на един човек. Но все не ми се вярва, че дори и Венеция би могла просто ей така, да реши и да завърже всичко що е пари към своите сарафи. Къде-къде по-дребна била привилегията във венецианските квартали на Тир да се прилагат венецианските везни и изобщо венецианските мерки и пак колко трудно е станало – та участие в Похода (Втория минус една четвърт ), та флота, та самият дож Доменико Мишиел, та рискове, та чудесии. Камо ли да се реорганизира валутната система на света. Планирана ще да е била тая работа, по-широко и по-дълбоко, с много по-голяма власт и възможности от тези на Големия съвет на републиката. И кардинал Софредо е тръгнал към Венеция веднага след инагурацията на Лотарио не за да отпразнува случая, а да даде старт на договореното. И е потънал в мрака на неизвестността не защото Енрико Дандоло го е забравил - прастарият слепец имал кристална памет, не защото Маршалът не бил чувал за него, а защото е движил суперсекретни, суперфатални операции. Наистина се е прекроявала финансовата карта на Европа. И нещо много повече се пренаправя - християнското време-пространство на света. С гроссото Венеция получава първата разплащателна вноска за участието си в опасните маньоври. С пристигането на Маршала е била предявена и първата асигнация - флотата.

На Светла и Милен

2. Според съвременната ни драматургичност дожът е попресолил манджата. Страхооотно се изненадал от пристигането на такива знатни емисари, нииищо не бил чувал за походи-моходи и горял от нетърпение да разбере защо такива високи гости са дошли в скромната му република. Е, всяко време си има собствена жестикулация, собствена мяра за изразителност^2.1. Знаел е, всичко е знаел - и за Похода, и какво ще искат от него и колко са страшни и великолепни следващите години. За вековете не знам - макар да е единствения венецианец, намерил място в доклада на Маршала, макар да е винаги в центъра на събитията, макар да се радва на доверието и явната симпатия на барони и войска, не вярвам да е бил от най-вътрешния кръг посветени. А и не е нужно. Достатъчно е, че вижда вековете пред Венеция, голямата му любов, голямата му страст. Бил политик, голям политик от кариерата. Преди да стигне върха - шапката на дож, бил посланик. Посланик на Венеция, ехеее. Не знам с колко още еее-та мога да означа страшно високата позиция на венециански посланик в Константинопол. Трудно ни е да си представим сега значението на посланика. Колко смешно го описа Робърт де Ниро в "Да разлаем кучетата" - по цял ден нищо не правиш, возят те в кола с шофьор, чукаш си колкото искаш. Сигурно. При сегашните комуникации. Секретарките пращат факсове, носят ти съответните разпореждания, ти само надуваш бузи и гледаш строго. Ама тогава? Няма факсове, телефони, поща, Венеция е на сто години път, решенията се вземат тук и сега и отговаряш ти. И това тук и сега е Константинопол в края на XI век. Разбира се, грозните картинки, които рисува Маршалът при описанието на политическите нрави край Босфора са попресилени, най-вече в сравнителната им част - византийците приемали измамата и предателството за норма, на Запад такива работи нямало. Иц, иц, да не се знаем, че да си вярваме. Ама, виж, при Михаил Псел лабаво няма. Познава си материята човекът, личи си даже по стила. И наистина косата да ти се изправи. Ама ще се върнем при него по-нататък. Уплетена, сложна, свръхинтригантска история е византийската политика. Атмосферата, разбира се, е била враждебна. Чужденец си, съперник си, шпионин си, какво очакваш? Хем не само от двореца. Улиците са били опасни, много опасни. Де кой му хрумне може да тръгне да си оправя кривите политически сметки чрез омразата на тълпата. На първо място към чужденците. А тълпата умее да мрази, ох, как умее ^2.2. И Енрико се е справял с всичко това, че и за дълго време. Разправят, че си бил тръгнал от Константинопол с цял склад омраза, струпана в сърцето. Бил ослепял от удар по време на Андрониковите погроми. Може. То тогава, както и сега, омразата е майка на света - запълва ти живота, ангажира мислите ти, свързва те с другите - махала срещу махала, град срещу град, държава срещу държава. Да, няма какво да се лъжем, омразата е най-силната спойка. Няма да забравя историята, дето прочетох на стената в Тилбъри. Построили англичаните крепостта, с акъл я строили, да брани Лондон по Темза. Струпали топове, пушки, барут, гюллета, назначили гарнизон и готово. Перфектна английска работа. Не само че никой никога не превзел крепостта, ами даже не я и нападнал. С изключение на самите англичани. На стената пишеше, че през не знам си коя година между две околни села се състоял мач по крикет. То пък един спорт, спокойно можеш да заспиш докато гледаш и като се събудиш след половин час нищо да не си пропуснал. Каза ми го един англичанин. Та по време на мача страстите така се разпалили, че група запалянковци от село Х нападнала гарнизона, проникнала в крепостта, въоръжила се и атакувала вражеската агитка. При нападението загинали и няколко войника. Иди го разбери. Имат, имат нужда хората да мразят, винаги са си падали по мразенето. Но си мисля, че даже и да е било така, при Енрико Дандоло по-силни чувства, по-реални сметки са движели дожа по кръстоносните пътища към Константинопол. Та бил политик. Бил и държавник. Преди да тръгне към голямото приключение на живота си уредил добре ръководството на осиротялата република. /Не е безопасно едно такова "осиротяване". Като тръгнали за Третия поход херцог Хайнрих III и двамата му сина, околностите на Лимбург изцяло станали владение на разни бунтовни банди./ Функциите на дож поел сина му. При сегашното ни цинично мислене веднага ще кажем "Хм, уредил държавата, глупости. Уредил сина си." И това го има. Но е важно да си дадем сметка за тогавашните връзки на вярност, за спойките на тогавашната сигурност. Много филипики са захвърляни срещу непотизма, шуро-баджанашкото раздаване на постове. Грозна история наистина. Особено сред Пастирите на Свети Петър. Ама има и друга страна монетата. Как се управлява един цял свят без верни хора? Тоз бил кадърен, онзи силно вярващ. Хубаво, ама малко да се обърне палачинката и гледай какво става с кадърните и вярващите. В различни години животът ме направи свидетел на последния ден на трима властници. Дребни мишоци, ама нищичко общо нямат с истинските баровци, камо ли с папи, дожове и т.н. И пак, ух, че гадно. Довчерашните хлебарки, дето им беше чест да носят кафето, като наизвадили едни зъбаци, като се зверят и блещят на падналата икона, ох, Господи, не ме наказвай вече с такива гледки. Та разбирам ги, разбирам ги. Роднината ти е верен щото отидеш ли си ти, заминава и той. Печат си е било роднинството, за добро и за зло. А Венеция има да качва стръмен път, няма друг начин да се стигат върхове. Гроссото било само начало.

2.1 За италианските жестове - Палермо

2.2 Историята с Андроник

3. Та правил се на ударен дожът - ама защо сте дошли, с какво можем да бъдем полезни и разни такива. Не от чиста любов към идиотските роли, шутовщината не било негово амплоа, наистина му предстоял сложен и важен театър. Решението за флотата отдавна било взето ама хич, хич не било маловажно мнението на венецианци. Хем на венецианци, не на разни структури, апарати и т.н. Явно морските републики още носили нещо от духа на античния полис, тежала е думата на венецианеца в делата на държавата му, а предстоящото дело било страховито. Изисквало всичко, което републиката можела да даде - кораби, пари, хора, храна, всичко, всичко, че и повече. Много венецианци щели да дадат живота си, на риск, истински, огромен риск бил изложен животът на самата република. Стигнало се до решение да се забранят за година и половина всякакви търговски дела, всякакви експедиции, пътувания, направо си миришело на разорение, само и само да стане флотата. И дожът трябвало да разиграе куклите така, че венецианци сами да вземат опасното решение. И да го вземат с възторг, с ентусиазъм. Да не забележат рисковете, да затворят устите на скептиците, да направят опасна всяка забележка или противоречие. Познавал си хората Дандоло и се бил подготвил. Идеята била простичка - да се въвеждат хората в Плана постепенно, на концентрични кръгове, та при всяка нова група "узнаваши" да има вече един солиден хор "убедени". Първо Малкият съвет - десетина души, десетина ама важни, богати, с авторитет. После Големият съвет - стотина управляващи. Мисля, че там е бил Рубикон. Няма начин да не е имало опозиция, няма как да са всичките "за" едно такова чудо и никой да не се възползва от удобния момент да вдигне собствените си политически акции. Тук ще да е била важната подготовка. Сигурно са играли парички, обещания, заплахи. Няма да се учудя ако са изчезнали един-двама. Ама това са дреболии и дожът сам ще да се е справил с тях. Не е можел да рискува с тия работи. Един да викне "против" и току-виж отрезнели гражданите. Това не ти е 9.11. Хората си приказват, специалистите обясняват - абе не може сграда, ударена отстрани, да се свлече върху основите си, имало е микровзривове в носещите колони, ББС съобщи за рухването на още един небостъргач, а той се вижда, изправен, жив и здрав на фона на говорителката, самолетът, дето удари Пентагона няма как да направи такава дупка и... нищо, нищо, ама нищичко. Отидоха си 6-7 000 души курбан на мегаполитиката, зачерниха се двадесетина хиляди семейства и толкоз. И сме граждани. Ох, отиде си, отиде си гражданството с античния полис. Та ще да се е справил предварително Енрико Дандоло, ама пак до последния момент трябва да се внимава, знаеш ли на кой какво ще му хрумне. Минал това препятствие, убеден бил Големият съвет, приел с акламации богоугодното предложение. После по двеста, по триста, привиквали гражданите на големи групи, разказвали им, надъхвали ги, сигурно са викали "Да живее", "Бог го иска", "Венеция uber alles¨, "Patria o muerte“ и други такива от склада с декорите. Голямото представление било подготвено за където му е мястото - "Сан Марко", разбира се. Но преди да се гмурнем в лавата от страсти, вдъхновения, богопочитания, хлипове, ридания, (самите емисари се разридали в прегръдките на дожа, той ще да е бил голяма капия с кръст, пришит върху грамадната си шапка, отде да знае Маршалът, че това е всъшност короната на властта на дожа), ми се иска да минем през хладния душ на сметките. Да няма съмнения. Като чул Дандоло за какво са дошли знатните западняци побързал да ги предупреди, че републиката има свои закони, свои процедури, че той няма властта на някой сатрап ей така, хоп и да реши и че колкото и да му е близка до сърцето идеята за Божия служба, ще трябва да почакат докато решението се вземе от който трябва и както трябва. Хайде, да видим, като колко време е необходимо, за да се вземе подобно решение. Опитвам се да си го представя. Не, няма да го сравнявам с парламентарните процедури, които ще отидат с години. Нито с процедурите на съвременното ни правосъдие - ще отиде едно поколение. Но, да речем (да използваме картинката на един историк), някаква авиокомпания получава предложение да вложи всичките си авоари, да прекрати полетите си за година и половина, да осребри и вложи в бъдещото начинание застраховките на служителите си. Предложението е от неясен субект, внесено чрез посредници, разплащането - вноски, срокове и т.н. по никакъв начин не е уточнено, всъщност всичко се крепи на думата на въпросния субект, не се знае дали разполага с финанси, но се знае, че грубата му физическа сила може да бъде много опасна. Не искам да засягам сега въпроса дали ще бъде прието, дали въобще ще бъде внесено за разглеждане такова предложение. Думата ми е само за срокове, за време. Защото Дандоло е готов с отговора в рамките на една седмица. Една. Седмица. Сега, разбирам - в различни времена живеем, различни са управленските методи, светкавични решения са се вземали, няма как, често боговдъхновението е трябвало да замества трезвата преценка. И може да се повярва, че всичко това се е събрало в лупата на тая седмица, за да прогори дупка в европейската душевност, която и до днес не може да зарасте. Туй, виж и аз го вярвам. Но че Енрико Дандоло, големият любовник на Венеция, ще захвърли току-така любимата си в огъня на едно преопасно, пренатъпкано с рискове и страдания необмислено приключение, приключение, което просто може да я убие, туй да го вярва, който ще, аз не. Че старата, печена лисица, посланикът във Византия и дож на Венеция, човекът, който прекрасно познава Константинопол и едва ли много вярва на историята за Давид и Голиат, след броени дни разсъждения ще даде в невъзвръщаем заем всичко, което има любимата му Венеция - не, не го вярвам. Не че е съвсем невъзможно, ама не го вярвам. Тогава? АМИ ТОГАВА ЯСНО, ЦЯЛАТА РАБОТА Е ОБМИСЛЕНА, УТОЧНЕНА, ПРЕСМЕТНАТА И НАГЛАСЕНА МНОГО ПО-РАНО, ДАЛЕЧ ПО-РАНО, ПРЕДИ "САН МАРКО", ОЩЕ ПРЕДИ ГРОССОТО. Така е, няма как да е иначе. Но това вече са преплувани води, минали работи, Планът върви и сега е в блестящата църква. Десет хиляди души, така пише Маршалът, се били наблъскали, за да присъстват на най-важния, най-пияния момент от историята на Венецията си. Всичко минало гладко. Аз поначало си мисля, че всичко в тоя поход е вървяло учудващо гладко. Даже невероятната сцена при Зара. Истински е бил изтърван контролът веднъж - в Корфу. Вторият път, когато тръгнали да си ходят от Константинопол хората на Луи де Блоа, нещата просто са прехвърлили границите, но по принцип са си вървели по сценария. Но всяко нещо с времето си. Още сме в "Сан Марко", още сме замаяни от изблиците, вдъхновени от успеха и хич не сме в настроение да обсъждаме разни досадни подробности. Договорът е подписан an gros, после ще уточняваме детайлите, после, когато ще е безвъзвратно - късно, скъпо и всичко. Кой каквото ще да казва, не вярвам, че само Маршалът и Енрико Дандоло са били наясно с дупките в договора. На първо място, най-важното е цифрата 33 500. Кой може да каже колко души ще се съберат при Венеция? Как ги сметнаха 33 500? Хайде, да разсъждаваме трезво, като за едно мероприятие. Да речем, една сбирка на рода. Ще се събираме, ще празнуваме, ще изядем наяколко агнета, ще изпием няколко туби вино, сбирката ще е в Невестино, там е коренът, но повечето сме в Бургас. Най-добре е да се наеме едно бусче. Да, ама за колко души? Ако е с 13 места може да дойде малко. Тези с 22 са бая по-скъпи. Хм. Ами ще говорим с някоя фирма, ще внесем едно капаро и ще им кажем, че при всички случаи ще наемем бус, но ще знаем какъв една седмица преди сбирката. Ако в последния момент се обадят много роднини ще видим, могат да хванат автобуса до Сигмен, а от там ще ги превозим с някоя кола, все ще го уредим. Или от Бургас може да тръгне някой с кола, а ще му платим бензина. А може и фирмата да има в момента свободен по-голям бус и да го сменим. Проста работа. Да, ама онуй, малоумното, на Минка, да вземе да заяви два автобуса, от по 44 места. Сериозно ли бе? Даааа. И какво правим сега? Ами ще ги отменим, ще изгорим с част от капарото, ама по-добре така, отклолкото да плащаме 88 места, а да пътуват 15 души. И други разни такива. За една нищо и никаква фамилна сбирка. А представете си Венеция. При Венеция обаче няма тън-мън, няма съгласуваници, евентуални промени, резервни варианти и т.н. Тридесет и три хиляди и петстотин, 4500 коня, храна, вино и фураж за една година, петдесет венециански бойни галери, екипаж, воиска, всичко. Едри, големи, стряскащи цифри. И никакви детайли. Има някакво капаро ама е съвсем несъизмеримо с колосалната сума, а и то е взето от Венеция, назаем. Договорено е и изплащане на четири вноски, но то пък въобще не се състои. Най-важното - съгласуване на изграждане на флота с набирането на кръстоносната войска е тотално пренебрегнато. Възможността да се използват едни и същи транспорти по два-три пъти - също. Нека да я разгледаме тази възможност. Сборният пункт е назначен за празника на Апостолите Петър и Павел - съвсем в началото на сезона за навигация. И най-големият глупак знае, че е абсурд цялата войска да се събере тогава. Какво толкова невъзможно има да се превозват кръстоносците на части. Да речем, по десет хиляди. Има предостатъчно време за два-три курса. Вярно, че предишните походи събираха по четиридесет-петдесет, че и повече хиляди, но те се движеха по суша, кой откъдето може, кой както може до Константинопол и от там - на големи групи. Тука е съвсем друго, Походът е по море и ако ще се дебаркира при Ашкалон, в Тир, Свети Симеон, че даже и при Дамиета, десет-петнадесет хиляди са напълно достатъчни. А като прибавим и петдесетте венециански галери, охооо. Охооо, обаче нататък всички се държат като пълни глупаци. Бетер онуй, Минкиното. Дожът блокира целия икономически живот на републиката, хвърлят се огромни средства за строителство на кораби, за наемането на други. Емисари щъкат из цялото Средиземноморие, трябва да се купува храна много повече отколкото може да произведе хинтерландът на Венеция, цените ще да са скочили до небето при такова търсене. Представям си как се осигурява екипаж за триста кораба плюс войниците за венецианските галери. Щом седем века по-късно англичаните ще трябва да отвличат хора, собствените си хора, за да попълват екипажите си. Абе, ужасия. И хич, ни веднъж Кум Лисан не се сети да попита, не прати хора да проверят как върви подготовката на похода - събират ли се хора, трупат ли се парички, да не стане после олеле-мале. Щото колко му е да се съберат десетина-дванадесет хиляди, да си платят със зор собствените марки и тогава? Тогава какво правим? Хазната празна, храната струпана, екипажите договорени, триста кораба какво ще ги правиш? По-лошо от криза, много по-лошо, чист фалит за Венеция. Ама бароните били обещали, емисарите им подписали. Дрън-дрън, с обещания и подписи една надница не можеш плати, камо ли да извадиш Венеция от батака, в който си я натикал. Може да си перде като Алън Грийнспан, току-виж, изтъпанил се Енрикото по Рай Уно и зараздавал акъли как се решава фалит на морска република. Срещу мазен хонорар. Ама не, не е бил от това тесто дожът, колко е почитал Бог не знам, ама е бил по младежки влюбен в своята Венеция, това е добре известно и не ще да му е допадала ролята на гьон сурат, дето така хубаво я играят сегашните икономически шамани. А и венецианци не са съвременните ни "граждани". Я какво направиха с един от дожовете си, Витали Мишиел (Мишиел, от същата фамилия на ония, иконния от Втория поход), само дето не можа да устои венецианските привилегии в Константинопол. Убиха го с камъни. Като краставо куче. Не, не, сериозно - изключено е дожът, тежките баровци от Малкия съвет, търговците от Големия, отраканите, устати венецианци от улицата, да са така замаяни от "Сан Марко Шоу", че да прозяпат опасните дупки в организацията на супер флотата. Ами Маршалът? На петдесет години е, участвал е в Третия поход, четири години е гнил по арабските зандани, поетичните възторзи хич не са му амплоа, там е силен Конон де Бетюн, колко години вече е маршал на Шампан, колко важни неща е трябвало да решава при управлението на мощното графство. Нима не си дава сметка колко трудно се набират 33 500 души. Хайде, хора ще се намерят. Ами пари? Къде са тези 33 500 с по една торба сребро всеки? И всичките топтан готови за началото на лятото. Не знам дали е чувал за Шехерезада, но ако гледаме договорът му, тя ще да е дамата на сърцето му. На сърцето, на сърцето, щото той акъл въобще трябва да няма. Хайде стига задявки и глупости - Енрико Дандоло е дърт изкуфялник, Жофроа дьо Вилардуен лапнишаран, Инокентий III тъп буквояд и т.н. още поне стотина малоумника, като онуй, Минкиното. Ако искат историците да се занимават с тях и да ги слуша който си иска. Ние не сме овце да ни тикат към разни глупави митове и да ни пробутват разни насилени не, ами направо изнасилени измислици. Нямаме никакви, никакви основания да подценяваме първите мъже на Западния свят. Я вижте договорката за петдесетте венециански галери. Там няма „ще видим“, „както дойде“, „времето ще покаже“ и разни такива. Много точно, много ясно – венецианците ще участват за своя сметка, със съвсем конкретна значима бойна сила срещу половината от завоюваното. И ще държат като бесни на това. Или тайната клауза за Кайро (Вавилон)? Колко прагматична и оразмерена е тази клауза. Още при йерусалимския крал Амори станало ясно, че „ключът за Йерусалим лежи в Кайро“. Не от глупави инати опитал цели пет пъти шишкавият монарх да превземе Кайро (той тъй докарал и Саладин на власт, я). Стратегически Йерусалим бил толкова незащитим, че един Ашкалон бил по-важен от него. Това го разбирал и Ричард, Лъвското сърце, затова и толкова се старал да укрепи Ашкалон, а Йерусалиииим… Ама и е така, и не е съвсем така. Щото кой в Европа е чувал Ашкалон? Кой ще тръгне да търси спасението на душата си освобождавайки Тир? Нищо не значат за кръстоносците тия градове, пък барабар и с Акр, Антиохия, Едеса и каквото се сетим. Йерусалим, Йерусалим, това е Божието място и затова ще вървим към Йерусалим. И истинските автори на Договора много умно са го направили: да, ще вървим към Кайро, там е истинската цел, но официално ще говорим за Йерусалим, за да не разочароваме хората, да не охлаждаме ентусиазма им. Та много добре са знаели какво правят авторите и на Похода и на Договора, много добре са разбирали дупките в договора от двете страни на Алпите, Инокентий III много ясно е знаел какво предстои и всеки е правил своите големи, истински сметки. И накрая ще излязат прави. Те и още многото играчи, които тепърва ще се включват в голямата схема. Ще видите.

По-сложна, по-многозначна карта е Енрико Дандоло. Двете му лица сякаш са несъвместими – големият, метафизичен Любовник и трезвият, практичен, храбър Търговец. Е, ами голяма фигура е, всички го признават, не се побира в една роля.

V. Бонифас дьо Монфера

1. Ето го скритият ход на Инокентий III. Първият от тях. Разбира се, преди това се изиграва един гавот. Първа стъпка - Тибо е мъртъв, траурна церемония; Мари, обляна в сълзи, искрени майчински сълзи, тежко е призванието на майка, загубила двамата си сина. Маршалът, сигурно и той със сълзи, хем искрено, хем по изискванията на пагона; "Реквиемът" Моцарт; Рено дьо Дампиер, силно разколебан; Луи дьо Блоа като че ли усеща нещо; съболезнования от Пиетро ди Капуа, от самия Инокентий - евтините труфила на ipso facto. Следва търсенето на нов водач, не е необходимо да е така знаменен, вече е времето на голямата политика. Защото положението никак не е розово. Първата задача е изпълнена. Пиетро ди Капуа умно и сърцато изпълни патронната поръчка - короните са извън Похода. Ричард сумти и псува, запокитен някъде под стените на собствените си замъци в Шалуз или там някъде. Филип Август още хапе устни и гледа раздвоено като се сети за северното чудо, дето му се стовари на главата, вещицата ѝ с вещица, а пък да е красива колкото си ще. И онзи, жълтокожият, и той ще му я навира в очите, че и тон ще му държи. Ама, знам аз кой го навива, знам. Поход ли, ще им дам аз един поход. По-интересно е положението с германския император. Щото такъв няма. По-точно има двама, което е същото. Великата Римска Империя, империята на германците е била наистина сложна система, за която клишето "конгломерат" е много подходящо. Има какво ли не - графства, архиепископства, свободни градове, всеки със свой статут, със свое правно устройство, със свои свободи, със своя икономика, тя от там се е родила Ханзата, я ^1.1. Самият император е изборен, не е наследствен. Бреее, че прогресивно звучи. Звучи. Нищо повече. Щото се избира от петима електори. Трима принца и двама архиепископа. Оле, какво политическо плетене е падало, какви важняци са били електорите, каква ефирни мрежа от ангажименти, договорки, тъъънки сметки и кръвни връзки са плели между тях паяците от имперските канцеларии. И какви перфидни и съвсем неперфидни, брутални, чисто по германски, предателства са проваляли труда им, за да отворят нови ходове, нови тайници за паяжините, по които тече синята кръв на империята. По него време Инокентий взел страната на баварския претендент, Ото фон Брунсвик. И се завързала една мъртва хватка, не ти е работа. Ни напред, ни назад. Филип Швабски щял да се справи, те, баварските Велфи някак винаги са откъм губещата страна, ама папата си държал за Ото и това обърквало картите. Та така. От една страна си било много добре - няма разни аръм-императори да му се пречкат в Похода. Обаче, Инокентий не е някакво сополиво идеалистче, много добре знае, не можеш да си срещу всички. Добре, няма да са в Похода, но не трябва и да са срещу него. Сила е това, власт и много пъти връща ударите по-сложно от билярда. Е, например, докато ги няма Фландърците, знаеш ли какво ще направи парижкият със земите им. Има после да обсаждат собствените си замъци като Ричард не знам си там какво сърце беше, нали. И за хора става въпрос, я колко от сеньорите биха тръгнали ако ги подкани Филип Август или онзи германски инат. Бургундците, например, слаабичко се записаха, сеньорът им бил против. И за пари иде реч и за какво ли не. Пиетро добре си свърши работата, той винаги добре се справя, папата не съжалява, че му го сложиха в щаба, ама има още много, много за довършване . Че и една друга работа се готви, ама тя по-късно. Най-интересното е, че в джобчето на папската мантия подходящата фигурка е вече приготвена. Есть такъв човек, както би казал Ленин. Наистина има човек, дето е много добре поставен пред Филип Август, във васални отношения е с Филип Германеца и, верен на фамилната традиция, демонстрира безупречна лоялност, която на всичкото отгоре е и високо ценена. Родът му е много навътре в историята на Отремер, здравата е набъркан във византийската политика на най-високо, императорско равнище. Самият той известен, храбър, щедър и в идеалната зряла възраст около петдесетте. Откъдето и да го погледнеш - десятка. Но преди това трябва да се довърши гавота. Стъпка втора - водачеството на Похода е предложено на дука на Бургундия. Отказва. Стъпка трета - високата чест втори да откаже се пада на Льо Бар льо Дюк. И с това край. Все си мислех, че са ритуални фигури маньоврите с Бургундеца и льо Дюк, ама, знам ли, може и наистина да са се лутали кръстоносните баровци. Мнооого малко вероятно е, Бонифас дьо Монфера си е направо златен, ама знам ли. И, хоп, изскочи зайчето от цилиндъра, тя тая фигура с двамата отказали се явно си е любимата на Инокентий. Изпълнява се точ в точ при Албигойския поход. Симон дьо Монфор ще му е шефа, той тая служба си я заработи още при Зара, обаче не бива да се знае, много работи ще лъснат и затова - едно - Одо Бургундски, две - Ерве дьо Невер, поклон и готово, никой не може да каже, че папата не е бил принуден да се обърне към... към който там си е намислил доста отдавна. Много обича да се крийка Инокентии зад обстоятелствата, много му допада да го мислят за жертва. Умен, много умен човек е бил, това го казвам напълно сериозно. Чудесно е разбирал, че няма да бъде оценено делото му, сякаш е чувал университетската присъда - "Четвъртият кръстоносен поход е най-тежкото престъпление срещу човечеството" и като добре обучен боксьор си е подготвил една дузина ескиважи, та да не остане в историята като Инокентий Дракула.

1.1 Ханзата и ханзеатските деца в Берген

2. И така - Бонифас дьо Монфера. И кой ще го предложи? Маршалът, кой друг. А-а, къде била заровена умрялата мишка, откъде идвала миризмата, дето карала Тибо гнусливо да бърчи нос при вида на Жофроа и да предпочете Рено дьо Дампиер за свой приемник. Двата рода - Шампаните и Монфератите, са в много тежки отношения. Странното е, че никъде, ама никъде не се споменава думичка за това. Не е чудно, че Маршалът си трайка, много са му сериозни основанията. Каже ли го, веднага ще го обвинят него, лично, в измяна. Маршалът на Шампаните предлага лютия им враг за върховен пълководец?!? Второ - коренът на болестта "Тибо" тутакси се отправя към някое аптекарско хаванче стил "Мария Медичи" ^2.1. А за такива намеци бият през пръстите. Не само в историята. Тук и сега, на място. "С прашка", както казва Остап Бендер. Но Маршалът няма нужда от заплахи, знае си работата. То туй хаванче честичко ще се появява по-нататък. Много е удобно. Даже един път и Маршалът ще се изтърве да го намекне. А, то като че ли го нямаше при монахът Ансберт ^2.2. Ама за това после, когато уж "алчността на света" ще хвърли херцог срещу император. Робер дьо Клари едва ли въобще е чувал за историите в Тир, много нисичък му е рангът, много затънтена е Пикардия та да е наясно. Обаче историците? Много, много добре е известно на всички какви са ги дробили Конрад дьо Монфера и Анри дьо Шампан в Отремер^2.3. Защо не се прави много късичката, много логична крачка към несъвместимостта на Тибо и Бонифас на върха на Похода? Не знам, наистина не знам. Дали е пак прочутата липса на доказателства? Да, съгласен съм, преки доказателства, например някакви враждебни писма на Бонифас до Тибо или някакви дневници, в които да става въпрос за отстраняването на Тибо, няма. Но няма преки доказателства и за обратното. Тогава нека да изслушаме историята и опрени на едно нормално мислене и на житейския си опит, да преценим сами ^2.4.

2.1 Каталина Байона и Чакон

2.2 Хрониката на монаха Ансберт

2.3 Шампаните и Монфератите

2.4 Една сметка на Времето

3. Поканили Бонифас, той приел, отпразнували го, както си му е реда. В това отношение Монфера е много известна. И работата продължила. От двете страни на Алпите. Венецианците бачкат като луди, корабите се множат, франките правят каквото могат, резултатът скоро ще лъсне. Наближило уговореното време и рицарите тръгнали. Лесно е да се каже "рицарите тръгнали". Ама туй е кръстоносен поход, логистиката му е сложна, пресложна, не е като да организираш симпозиум за него. Особено пък за този. Как се намират четири сребърни марки, трудна, страшно трудна работа. Църкавата помага, вярно, то по него време тя си е била основния банкер, тамплиерите още не били пипнали този бизнес ^3.1. Ама колкото и богата да е, току-така пари не дава. За това е и богата, я. А пък и като кажем Църквата веднага си представяме някакъв единен субект. Въобще не е било така. Известно е, че дори папата, самият Инокентий, се е натъкнал на свирепа съпротива когато решил да обложи с "кръстоносен данък" приходите на църкви, манастири и т.н. Това едно. После нали трябва да си уредиш работите вкъщи. А те са си бъркотия и половина - борчове, комшии, наследници. И туй иска време, иска пари. Редичко, ама се случва, някоя булка да се заинати и да не пуска мъжа си, а пък според правилата воинът на Христос трябва да има "добро" от жена си. И вече самото пътуване. Как се стига от Нормандия до Венеция? Ами от Пикардия? Ами от Фландрия? Е, те, фландърците, си имат флот, собствен флот. Ама добре, че повечето не тръгнаха с него. Щото той хвана друга посока. И не само той, намират се и други, дето имат собствени планове за пътя към Светите земи. И се започва - рев, ама голям рев, специално от Маршала и най-вече от него. Ами как няма, нали трябва 33 500 да тръгнат от Венеция? А те не могат да докарат и 10 000. Мене ако питате, тия, отклонените, са много добре дошли. За Маршала и не само за него. Щото сега вече си имаме официално оправдание. Що не тръгваме? Ами как да тръгнем, не можем да си платим такситата. Що не можем? Ами, малко сме. Ами що поръчахте толкоз много? А-а, не че са много, ами ония не дойдоха, тръгнаха да хващат влака и останахме малко. И се навинтва тая теза, Маршалът си плаче, времената го слушат и проявяват разбиране. Ами, няма как, обстоятелствата са ги принудили... Нищо, че сега се намериха историци приблизително да изчислят отклоненията, излязоха към 1200, а не достигат над 20 000. Но пък е така удобна, така приспивна, тезата за "обстоятелствата". И преди и сега. Мен тия обстоятелства не са ми проблем, били са изчислени, очевидно е. Но ме мъчи една друга драмица. Маршалът споменава за Луи дьо Блоа. Как бил забил крак някъде около Сен Дени и се чудел кой път да хваща - към Венеция ли, към Равена ли, надругаде ли. Та му пратили хора, разяснили му туй-онуй и оня се метнал към правия път. Че Маршалът няма високо мнение за баронажа е ясно от доклада му за Соасон и Компиен. Но пък чак толкова изумял да е Луи? Все пак не е дете, минава двадесет и седем, в Похода е от самото начало, води сериозна група хора - после, когато хукват да бягат от Константинопол, наброяват някъде към 3 000. И той ли нещо...? Като Рено дьо Дампиер, наследника на Тибо? Има нещо тука, много стават. И все от една и съща дружина, екрийската. Май има теч по информационните пътеки. Или съвсем не са толкова глупави бароните и се досещат какво мюре го играят. И после, как пък са го склонили да свърне към Венеция? Той си е важен човек, явно не е такъв наивник на какъвто го правят, храбър е, силен, не е лесно да му дърпаш конците. Трябва да е имал някакъв аргумент Маршалът, нещо, скрито в торбата с фокуси. Мисля, че се досещам. И защо боледува през целия Поход и защо така странно се държи при Адрианопол също се договедям, дето вика поп Минчо Кънчев. Ама до Адрианопол има още много път. А не могат да тръгнат, съвсем не могат да тръгнат. Венецианците си държат на своите 80 000 марки /много не излиза сметката, нали, 33 500 по 4 не прави 80 000, не, ама 4+2 е за рицар с коня му, за другите е различно/, войската има двадесетина хиляди. Венецианците не отстъпват, прави са си хората, откъде-накъде, нали имат договор. А, имат? Я да видим с кого имат договор? Тибо вече го няма, на Луи толкова му пука за договора, че трябва насила да го мъкнат към Венеция. Остава Балдуин. Той е сериозен човек, надежден. Толкова, че въобще няма да се поколебае да тръгне да граби земите на Бонифас въпреки свещените клетви в "Хагия София". Ще видите. Клетви, договори, глупости. И кои са гарантите на договора ти? Ония ли, дето вече скърцат със зъби при Лидо и псуват проклетата венецианска алчност? Вярно, има вода между Лидо и Риалто, хитро постъпихте, дето ги разквартирувахте сред пясъците, няма да прескочат току-така, ама интересно ти какво ще им направиш ако не ти платят. Я да видим кой какво има да губи. Кръстоносците? Да, бароните ще си тръгнат бая на петна. Уж големи юнаци, тръгнаха Божи гроб да освобождават, а докъде стигнаха - до Венеция и толкоз им беше юнаклъкът, ха-ха. Звучи несериозно, за нашите уши е несериозно, ама тогава едно такова петно поколения го търкат и не успяват да го изтъркат. Дето казва Хайтов "Половин саатче бягане, после цял живот връщане и пак не можеш се върна там, откъдето тръгна". А има и друго, кой знае какви залози и какви планове са правени за след Похода ^3.2. Върнат ли се, край - губят имот, губят перспективи, губят име. Лошо. За дребните още по-лошо. Църквата опрощава борчовете само ако изпълниш кръстоносната си клетва. И си има процедура за това. Тежката дума е на нунция, той преценява. А няма как да ти вдигнат бяло флагче ако цялата ти заслуга е една разходка до Венеция. И, прошчай, Григорий, хвръкна ти именийцето и сега си едно пълно нищо. Като в кубинската песничка за оня, дето се влюбил в някаква млада красавица и за да ѝ купува гиздила си продал имота – един петел и банановата градинка. И сега “no valgo na, no valgo na” /нищо не струвам/. Айретен срама и подигравките. Много лошо. Ама най-, най-лошо е за Венеция. Провал на похода си значи банкрут и я няма, цялата. А, цялата? Не вярвате? Добре, къде е Амалфи? Хем някакви чак такива провали няма. Или Пиза? Хубаво, че ѝ се наклони кулата, е, не само това де, несправедлив съм, ама ако не беше наистина извънземният комплекс около кулата, Пиза щеше да си е едно симпатично градче в околностите на Ливорно ^3.3. Ами пустите пясъци засипали пристанището ѝ. Едни пясъци и гледай как изтриха цяла Пиза от картата на важните. А Венеция? Флотата готова - добре, ама като няма товари. Пазарите затворени. Не че въобще са затворени, ама нали дожът заповяда да се спре всякаква търговия, за година и половина, сега се намърдаха разни - генуезци, пизанци, амалфитяни. Иди ги изкъшкай. Ние как изтървахме руския пазар? Ей, няма да забравя, работех докер на пристанището, вагоните идваха един след друг, какво ли не, сокове, компоти, консерви и всичко, бух, в търбуха на кораба. И бързат, бързат, във Владивосток брояли дните до пристигането. Сега - разправям какви ли не истории на рускините в Слънчев бряг, белким си купят москалче розова вода. И какво, ще си го върнем ли? Друг път. "Тате каза, че ще ми купи колело. Ама друг път." И тъй, Венеция. Борчове до гуша - за кораби, за храна, за екипажи. И всичко това, чиста загуба. Какво правим? Ами, караме я внимателската. Колкото западняци дойдоха, за толкова ще тръгнат кораби. И нашите петдесет галери, е, сила си е и все ще има какво да се налапа. Ще позадържим празните нефове и юйсиери някоя седмица, ако се появят и други кръстоносци, ако не, освобождаваме екипажите, разплащаме се с тях в храна, ще приемат, къде ще ходят, "Океански риболов" как се разплати със скумрия. Търговските кораби тръгват по килватера на флота, където клъвне нещо войската пазарите са за нас и така малко по малко ще опитаме да се измъкнем от батака, дето ни набута оня дърт изкуфялник. Енрико Дандоло вече е опънал жартиерите и друг да му бере срама. Да, ама не става така. Дандоло одрискан до уши, ама вместо да се опита да спаси каквото може да се спасява, направил една намутрена физиономия, звери се на бароните, тропа по масата и си иска парите. На кого тропаш ти бе, ей? Тия са страшилища, пред които мутрите на ВИС са като сополиви първокласници. Че са и под носа ти, че вече почват и да огладняват, представа нямаш какво може да ти се случи, на тебе и на Венецията ти. И хич не е шега, ще го видим при Константинопол. Ама не, не можело, съюзници сме, християни. Хм, че задарци да не са мюсюлмани, а на всичкото отгоре сеньорът им, кралят на Унгария, прие кръста. Те, Гърция и Турция бяха в НАТО ама я как турците прегазиха Кипър. За един ден. Съюзници, християни, вятър работа. Като са съюзници франки и венецианци защо се сбиха, че и кръв се ля - при Задар, при Константинопол? Не, не ме учудва толкова фактът, че накрая все пак са намерили решение. И двата отбора са заинтересовани походът да го има. Необяснима ми е самоуверената настъпателност на Енрико Дандоло. Като оня разказ на Джек Лондон, май беше "Съдбата на белия". Мяучели котките посред нощ, някакъв отворил прозореца, гръмнал и дори не погледнал резултата. ЗНАЕЛ ГО. Е, Саксторф, е, Джек Лондон. Ама тука е дожът на Венеция и се играе наистина. Имам само едно обяснение, а така и не успях да прочета някакво друго, ЗНАЕЛ Е, знаел е човекът накъде ще се пукне работата. Още преди да дойдат емисарите с Маршала се е знаело, че ще се стигне до този цугцванг. Бароните се държат като школски отличници, пъшкат, охкат, събират парички, даже един си дал сребърните чинии и пак доникъде не могат да я докарат. Повече от половината сума стои неплатена. Бреее. Мачкат главите, мачка я най-вече Бонифас, ами как няма, шеф на Похода е. Може и да я мачка. Ама другаде. Щото по него време главнокомандващият въобще го няма на Лидо. Апостолите Петър и Павел (за техния празник, 21 юни било назначено отплаването на флотата) дойдоха и си заминаха хората, дето казал кръчмарят на двамата обущари - Писан Кольо и Дако Гумения, лятото наръси водите около "Сан Марко" със златни цветчета, флотата рови с копито, а Бонифас го няма. Туй, времето, е лоша история, ей. От много работи можеш да се скриеш, паричните потоци някак ще ги замажеш, най-много да се чуе как ковчежникът на ДПС дал на Волен един милион и кусур, да продължи "Атака" да атакува ДПС. Дребни мишки, дребни шилинги. Едрото - скрито-покрито, никой не знае, никой не се сеща. Що тръгна Рудолф Хес за Шотландия, бе? Що нито една бомба не падна над щаба в Дувър? Айде сега, де да знаем. Обаче времето, времето няма как да се скрие.

3.1 Тамплиерите-Банкери

3.2 Историята за Йерусалимитанус

3.3 „Наклоненият“ комплекс в Пиза

4. Та и при Бонифас времето много работи може да ни разкаже. Ако го попитаме. Хайде, време, кажи... И то започва - Бонифас пристигнал когато август вече бил бая напреднал. Чистата технология, ако не друго, изисква поне още две седмици. Договаряния, разпределения, натоварване, подходящ вятър, не е работа за седмица /намеквам за Договора/. И отидохме септември, т.е. когато сезонът за плаване вече е на закриване. Ами плащането, още нищо не е решено за плащането. Вече два месеца се туткаме с него и доникъде не сме я докарали. Значи тури го още един месец. Ял съм му попарата на Средиземно море през октомври, една седмица не можахме да намерим пристанище. Никъде не ни приемат, такава тунджа беше. С 40 000 тонен пасажер. Представям си с юйсиер. Всъщност, да го кажа веднага, главнокомандващият е закъснял не с два месеца, два и нещо, а точно с един поход. Какви са септемврийските възможности? Тръгване към Кайро, както е според тайната клауза на Венецианския договор - мноооого, много рисковано, направо изключено. Да се тръгне каботажно покрай Италия, Далмация, до Константинопол и после, пак каботажно покрай Сирия и до Тир, Акр или там някъде - по-може, ама първо ще отиде за ноември и второ - покрай суша не значи по суша, морето пак си е опасно и по такъв дълъг маршрут веднъж да стане белата и... Да се изчака зимата на Лидо, а-а, това не. Нито храна има, нито жилища, ще почнат да шават гладниците из Риалто и най-важното, договорът с венецианците е за една година, а както се видя, те въобще не са склонни на отстъпки. Тогава? Ами да каже Бонифас, той защо дойде толкова късно? Наистина, нелепо е, флотата готова, датата назначена, Лидо ще се пръсне от проблеми, а главнокомандващият го няма. И още по-странно е, че папата не се притеснява. Няма напомняния, няма тревожни депеши "Айде, бе Бони, айде, че закъсняхме". Нищо, нищичко. Походът се срутва, творците му не помръдват. Възможно ли е? Не знам, аз не вярвам. Още повече, че с идването на Бонифас нещата не се ускоряват. Моткането продължава и за да я оцапат съвсем отива до ноември. ЯСНО Е. ПОХОДЪТ ВЪОБЩЕ НЕ Е ТРЯБВАЛО ДА ТРЪГВА. Какво, аз по-умен ли съм от Енрико Дандоло, от Инокентий III, от Маршала и Бонифас дьо Монфера та мога да събера две и две и да видя, че е нямало как да тръгне? Не са ли виждали още през юни накъде отиват работите, че са изчакали опасните ноемврийски води? Ами. Просто си играйкаме с обстоятелствата - много невероятният Договор, след това неотстъпчивият дож, закъснелият Бонифас, продължилите пазарлъци и накрая накъде, ами няма накъде другаде, към Зара /Задар/. И бароните, тези, непосветените, де, няма къде да ходят, на войската вече ѝ е все едно, само да се тръгне нанякъде, а и за Историята оправданието е готово - няма как, обстоятелствата го налагат. Има и една друга загадка - паричките на Фулк. Ох, пак мръсна история, пак трябва да я разказвам. Употребили го човечецът, не е първия, няма и да е последния. Ей, че ми стана мъчно за Жана д'Арк, Орлеанската Дева. Много им е трябвало едно такова знаме и много навреме им е дошла. Дала дух на народа, каквото и да е значело народ по него време, войската получила символ и водач, в който да вярва, англичаните били прогонени, Франция - възродена, кралят - овластен. И после - край, предателство, осъдена като еретик, изгорена. Горкичката, колко самотна изглеждаше във виолетовите сенки на Нотр Дам. Но поне остана името ѝ. А Фулк? Изиграл си ролята, възпламенил барута и после огънят станал излишен. Особено в негоциото на Инокентий. Истината е, че тази черн винаги е пречела, винаги е бавела, затруднявала... Но никой не се е осмелявал да я отстрани. Дали защото не са можели, дали защото са имали повече съвест и страх от Бога - не можеш да ползваш хора, особено хора с такава вяра, хора пожертвали се за Бога и после просто да ги захвърлиш, дали не са очаквали, че все така ще се получава както при Ксеригордо при Първия поход или просто не им пукало ^4.1. Сега тия всичките "или" ги няма, всичко е ясно, на всичкото отгоре трябва и да се плаща и момчето за мокрите поръчки, Пиетро ди Капуа, ще трябва пак да покаже жълтата си физиономия изпод водите на Лидо /изглежда словесна фигура, ама не е, той винаги така, изневиделица, се появява според доклада на Маршала/ и без никакви сантименти да отстрани всякакъв човешки баласт - жени, болни, безпарични т.е. всякая черн. Не само са излишни ами са и опасни. Ясно, нали? Фулк е станал излишен. Че и опасен. За разлика от Тибо, светият човек от Ньоий има ореол, живее в сърцата на масите и не може да го убиеш току-тъй, току-виж си го превърнал в мъченик. И щабът на Инокентий III изпреварва времето на Филип Хубави със 100 години ^4.2 и грижливо подготвя "десантификацията", дегероизацията на народния носител на кръста. Спретват му една, по-лоша от тая на Уйкилийкс. Фулк наистина е имал харизма, хвали се, че е пришил 200 000 кръста. Те тогава са били малко небрежни с нулите, та нищо чудно една нула да е подобавена. Ама и 20 000 да са - страшно много е. И е събирал пари за Похода. И е събирал наистина. Кой каквото има. Не бива да мислим, че само черн се е стичала на проповедите му. Английската част от Втория поход, тая, дето отвоюва Лисабон, далеч не беше черн ^4.3. Имало е такова нещо като граждани, йомани и както там да ги наречем, хора, които здраво са стояли - и духовно, и политически и икономически, на краката си в средновековното общество. И пари се събират. При това, свидетелствата са единодушни, доста пари. Добре дошли за Похода. Обаче, при толкова пари дали всички са заминали за Рим. Как беше, който бърка в меда все ще си оближе пръстите, нали? Харизми-маризми, ама все си е хубаво в "джобчето да дрънкат семки и бонбонки". Знае ли човек? Лично аз не вярвам, не е от това тесто Фулк, не е дребна душа, той един бай Тошо си отиде без кола и вила, че Фулк... Ама за масата е малко трудно да си представи, че не всички са като нея. Тези високи мотиви - Бог, възторг, история, идеали, трудно се артикулират, а паричките, паричките, а? А? И, хайдеее, замина си Фулк. Замина си и името му. Подготвиха му "история", ами пипал бил от паретата, изпяха му Арията на клеветата, направих го на Цветан Василев и горкият светия набързо си отиде, оскърбен, омерзен. Ех, Лотарио, ех Пиетро, бива ли така. Ама те ди Сеньи, ди Капуа, цялата им клика, са си, винаги са били от другия отбор. Ами твоите хора, онези дето ти викаха Осанна, онези, дето лекуваше, онези, дето щеше да водиш към величие и смърт, те защо те изоставиха, защо повярваха на клеветите? Но ти си знаеш, още преди Париж, същите викаха Осанна и после Разпни го, така е. Мир и светлина на душата ти, ти също имаше звездните си мигове, нали? Обаче парите, какво стана с парите, които можеха да спасят похода. А и не са само те. Инокентий III е обложил църковните доходи, сложил е "кръстоносен дискос" във всяка църква и е събирал, събирал... Къде отидоха тези пари, що не се появиха, нито те, нито фулковите при Лидо? Да не би Лотариото, така нещо, крадецът да вика дръжте крадеца, а? А? Не, не, папата и той има други представи за живота, а и е мнооого, много внимателен за името си. Паричките - изброени, описани, са изпратени за Отремер, да се ремонтират крепостите там. Гледай сега. Може ли някой да каже нещо? Благородна работа, необходима. Като юлара на кравата. Точно, ама точно така става - тя кравата избяга, ние юлара търсим. Походът се проваля, ние стени ремонтираме. Туй ако не е сбъркан тайминг. И то точно от Инокентий III. Не го вярвам. Просто си е била планирана безизходицата и планът се изпълнява, това е.

4.1 Тиери Фландърски при Адалия

4.2. Филип IV и тамплиерите

4.3 Германските „минестериалес“, флотата от Кьолн и Бремен

5. Та не се появява Бонифас на сбора в Лидо, най-малкото е знаел, че не е необходим там. А какво е правил докато другите барони газят до колене гъстата кал, в която ги набута странният Договор? Уреждал си домашните работи, пазил си именцето чисто, да не го попържа войската? Може и това да го е имало, той при една друга обсада пак ще изчезне. Или "ще го изчезнат", както чу Йосариян да казват за Дънбар в "Параграф 22". Ама тука има по-важни задачи, хем тъй и тъй няма за къде да бърза, Походът няма да тръгне до октомври-ноември. Дошло е ред Монфера да попълнят празнотите в папската политическа мрежа, да покрият проблемните полета на френския двор и германския имперски кандидат. В месеците на отсъствие Бонифас посещава Филип Август, какво са си приказвали не знам, ама няма данни да са се разделили скарани, ще да е получил едно мълчаливо "добро" Бонифас, пука му на Филип щом няма да му искат пари, а пък може и да го е светнал за Плана. Доколкото е бил вътре, де. Не знам. Важното е, че откъм френската корона пречки не е имало. При германеца нещата също минали гладко, човекът бил на себе си и умеел добре да смята. Там обаче била "другата работа". Византийската връзка. Филип Швабски бил женен за дъщерята на Исак II Ангел, Ирина. Бре, бре, сериозна работа. Да, сериозна, ама Исак вече не е император. Братчето му, ух, тез братя, му спретнало една ултравизантийска геджуря, свалил го от трона, ослепил го, заточил го в някакъв манастир и се покатерил на негово място. Алексий III Ангел, да е жив и здрав на майка си и баща си. Византийски работи. Византийски ама така ще халосат цяла Европа, че и до ден-днешен ще мига и ще гледа изпод вежди. Та в този объркан двор (един кандидат-император и един син на екс-император) ходил Бонифас, подредил работите и там и най-накрая се запътил към Лидо. А там крушата била узряла. Дожът най-внезапно намерил изход от ситуацията. Стига да се съгласят северните. Значи каквото дадоха-дадоха, останалото остава в борч, ще си го плащат от бъдещата плячка. Договорът си остава в сила, кораби, екипажи, храна - всичко, венецианците ще участват с петдесетте си галери срещу 50% от плячката, както се уговорихме, сроковете остават същите, но... За да се съгласят на разсрочването на дълга венецианците ще искат една малка услуга. Имат едно камъче в обувката и северняците ще им помогнат да го извадят. Главоболи ги една тяхна колония - Зара. Проклетите далматинци не щат да признаят законния си сеньор Венеция. Бунтуват се, не си плащат, а преди няколко години взеха, че се обявиха за незвисими и минаха под короната на унгарския крал. На унгареца какво му е, хубава колония, богато пристанище, сами се навират - глътна си ги. Глът. Ама не е честно, не е законно. Че и бели взеха да правят - пиратстват, бутат се в нашите пазари и какво ли не. То ние щяхме хубаво да ги наредим ама нали бяхме заети да строим флота, нали уж всичко за похода и гледай сега. Та ще ви помолим да ни помогнете. А пък и една друга работа има. Забавихте се, сезонът свърши, пари нямате, къде ще карате зимата? Я да ни помогнете за Зара, там ще изкараме и зимата, те са богати, бълха ги ухапала, че ще нахранят двадесет-тридесет хиляди души, а пък напролет, като се оправи времето за две седмици ще ви прекараме до Вавилон или където там искате, туй от нас го имате. Нали така направи Леополд V, херцогът на Австрия, преди десетина години? И си пристигна и всичко. Ама Зара е християнска, унгарецът - не е вчерашен и той, побърза да вземе кръста, ай, да му се невиди. Абе, християни, какви християни са едни бунтовници, бунтовник религия има ли, нали сам Христос каза "Божието Богу, кесаревото кесарю", този ред на земята нали Бог го даде, който го нарушава върви срещу Бога. И така нататък. Който си мисли, че сегашните адвокатя са по-печени от магистрите на каноническото право, греши. Много често ще се убеждаваме нататък. А унгарецът - ами ясно е, че в сърцето си не носи никакъв кръст, всичко е игра и не заслужава никаква пощада. А пък и борча... зимата... Ясно. И за посветени и за непосветени - ще се тръгва към Зара. Ами Зара - Зара, само да се измъкнем веднъж от пясъците на проклетото Лидо. Ама то, Лидото, после голям курорт щяло да става, „шампанско“ щяло да се лее, „бри“ да се сервира, „блу д'оверн“ за по-специалните. Да правят каквото щат, само да се махнем, че не мога да го гледам вече. Натоварили се, тръгнали, не минало без инциденти, зер, толкова много кораби, половината чисто нови, все нещо ще е прозяпано, ама то без хич може ли и кляфта-клюфта, ей ги, при Зара. Но преди това една друга работа станала. Венецианците, не знам защо, твърдо, категорично и т.н. отказали да приемат Пиетро ди Капуа за нунций, предствител на папата, демек. Че онзи бил голяма лисица, бил. Че като италианец кой знае с кои съперници техни се е заигравал - и това може да го има. Че нунцият е много важен човек, така е ^5.1. Ама чак пък такъв инат. Не че на папата му било зле. По пътя към Константинопол щяло да има много, ама много двусмислени моменти, по-добре е папата да е далеч, ще си изтеглим посланика, а то си има хора да я свършат. А пък стане ли Константинополската работа много ще ги пита някой венецианците. Толкова е удобна тази поза, че се питам дали и тука няма предварителни договорки. Гледам да не прекалявам с подозренията, но едно наум си имам. Та, свършил си Пиетро работата, изгонил всичко що е "народ" от похода, придружил флотата до Зара, за по-сигурно, да не стане някоя бела, че е още рано. И се омел. По пътя флотата се отбила тук-там, всички бързат да се поклонят, кой от сърце, кой от няма и къде. Венецианците отзад жълто имат.

А Бонифас го няма. Пак изчезна. Нещо да не се е възгечтисал, да не дава ъс? Ами, няма такива работи, ще се върне, ще се върне, всичко е съгласувано, всичко е подредено. Ще се върне, че още много работа, истинска работа има да свърши. Както се полага на един истински Вожд.

5.1 Адемар де Пуи

VI Симон дьо Монфор

На капитан Никола Лакич - Мечо

1. И така, в Зара са. Задарци гледат от стените и не вярват. Абе, кръстоносци са. Вярно, проклетите венецианци ги возят, ама войската, бароните, свещениците, са франки. Ще има глава да пати, ясно, ще искат храна, ще струват пари - кръстоносци, не-кръстоносци, ще трябва да ядат, ще им правим пазар, ще изреве някоя мома, няма как, войска е туй, ама да ни нападат, да грабят, да безчинстват - едва ли. Да вземат там, каквото ще вземат и да се махат, че то... Я чакай да видим. Пратили делегация, бре, работата лоша. Начумерили се бароните /то туй никой не го пише, ама Никита Хониат много хубаво описва как посрещнали франките гръцката делегация след победата в Константинопол/, гледат изпод вежди, венецианците не могат да си съберат устите - весели, доволни, а, ще се бунтувате, а сега... Предлагат задарци пари, храна, то добре, ама града искаме, града. Анадън му? Абе, тия да не вземат да ни ударят... И не са вчерашни далматинците, търговци са и те, много свят са видели, разбрали - трябва да се готвим. Затворили портите, гарнизон в оръжие, стражите усилени, храната - на порцион и всичко по правилата. И за да няма съмнения пуснали знамена, какви ти знамена, цели завеси със знака на кръста по стените. А да видим, ще посмеят ли воините на Христа да обстрелват Христовото разпятие. Оооох, ще посмеят и още как. Представа нямате какво има да става. Ама наистина не било така лесно, като на черната дъска. Още от Лидо се появила една партия, дето не била съгласна да се напада Зара. Разбира се, че ще се появи, никак не е шега тази работа - кръстоносци да нападат християнски град. А съм сигурен, че е имало и доста хора, който много преди това, може и преди Лидо, са виждали накъде отиват работите. Убеден съм, че не само аз мога да смятам. Но съм убеден и че щабът на папата е смятал сто пъти по-добре /поне от мене, де/ и тази бъдеща опозиция е била предвидена. Ще си проличи. И така - франките обсаждат стените, венецианците блокират водите около Зара. Започва се истинска война. Но в лагера на кръстоносците дружината на несъгласните става все по гласовита. В преносния и в буквалния смисъл на думата. Един епископ, Пиер дьо Во дьо Чернай, е обединителя, шефът е Симон дьо Монфор, оня, същия, дето заедно с Рено дьо Монмирай даде сериозния старт на Похода. Едър сеньор от Нормандия, едър във всяко отношение, корав, свиреп, алчен, неуморен. На всичкото отгоре с кръстоносно CV. Когато започнала Екрийската хава, тъкмо се бил прибрал от Светите земи, е-хе. Дотук нищо особено, такова описание ще подхожда на всеки втори от сеньорите. Но от тук нататък става бамбашка. Първо, другарчето му Рено въобще не хваща венецианската пътека. Дали е знаел нещо, дали е бил от далновидните и хич не му харесало каквото видял в далнината, дали просто някой от големите му е бил антипатяга, не знам, мисля, че никой не знае. Ама не ми се вярва хич да не са се координирали двамата - де Монмирай и дьо Монфор, дето са толкова важни в новото начинание, че в началото Маршалът ще им даде по-предно място от Тибо и Луи. Та ще да е бил с едно наум Симон още преди Зара. Защо тогава е тръгнал? Е, наистина може да има много причини - може да не е бил сигурен, че наистина ще се стигне до война със задарци. Може, наистина може, макар че не ми се вярва, Симон дьо Монфор съвсем не е от колебливите. И това не са спекулации, действията му при другия, Албигойския, поход са обагрени от много кръв и много решителност, по-скоро бих казал безпардонност и жестокост. Може, това е и по-вероятно, да се е мислел способен да обърне работите, да избегне нападението, а и да превърти ръководството на Похода и сам да стане главнокомандващ. Това по му прилича. Обаче и тука имам обаче... Толкова ли е бил тъп и неинформиран Инокентий, не е ли разбирал световния егоизъм на дьо Монфор? Не вижда ли какви ще ги свърши Големът, още малко и да му провали Похода. И после, вместо да го разболее или да поразкаже някоя от гнусните му истории, та да не се покаже от дупката си, взема, че го прави големия шеф на поход, /говоря за следващия, Албигойския поход/ в който каква ще му е славата един Господ знае, ама какво ще налапа, какво ще налапа, амен-амен половин Лангедок. Не ми се връзва пъзелът. Такива хапки не се раздават току-така. Много, ама много по-логична е системата на бушоните. Има да се свърши някоя мръсна работа, Голямото Добрутро, разбира се, не може да се покаже, някое мюре става за резил, изгаря като бушон, та да се запази инсталацията и после си получава своето - парички, пост, каквото там дадат. Ама да оплетеш конците на някой голям и после той да те храни от ръчичка, това става само по кофтите филми. Не съм ли прав? Допускам и друга възможност - грубиян и идиот е бил дьо Монфор, но е бил силно вярващ, туй го мисля насериозно. В името на тази си вяра тръгва да мъти водите на големите при Зара, рискува реномето си пред папата, хуква после към Отремер да прави не знам какво ^1.1, връща се в Константинопол, за да озапти развилнелите се западняци, а после приема жертвата да ръководи поход срещу сънародници, макар и с различен език, защото са изпаднали в ерес ^1.2. И папата си затваря очите пред дивотиите му защото силната Монфорска вяра, заедно с безспорните качества на военачалник и организатор, компенсират отклоненията му. Не ми се вярва, не ми се вярва. Не знам някой, някога наистина да е получил такава прошка. А и не ми се вярва въпреки всичките си качества да е бил чак толкова незаменим Симон дьо Монфор. А пък и в Константинопол се появява с претенции за дял от плячката, а не за да спре плячкосването. Не че в европейската история алчността изключва вярата. Май е тъкмо обратното. Но нека, до указване на противното, да се спрем на тезата за силната вяра Монфорова, която е на път да разцепи войската. Така твърди Маршалът и аз му вярвам, ще видите какво става при Корфу. Дьо Во дьо Чернай е красноречив, направо боговдъхновен. Клейми и громи отстъпниците. Ама защо отстъпници, те са по-скоро престъпници, щом се готвят за кръв и огън срещу единоверците си? Не, не, прав си е Во-то, отстъпници са, нали папата изрично, съвсем изрично и съвсем в прав текст разпореди по никакъв повод да не се нападат братя-християни. Много е интересна тази заповед на Инокентий III. Преди всичко нуждата от такава заповед е показателна, не се издава изрична заповед за нещо, дето си е очевидно. Абе, то май никога не е било особено очевидно ^1.3, но сега нещата ще да са станали наистина напечени. Така или иначе папата реагира, ясно забранява посегателствата. Може ли някой да каже нещо? Папата е чист. Сега, може забраните му да не се спазят, може разни барони, войскари, да отстъпят от папските позиции, ама папата за това кабаят няма. И обществено мнение, История и т.н. не могат да го съдят. Така е. Стига наистина да е така. Защото папската заповед съдържа два момента - забранява, да, категорично забранява и после... отменя забраната. Да, да, отменя я и това е кристално ясно ^1.4. Добавката "освен в случаите, когато това е наложително" не може да значи нищо друго. Представете си, само си представете адвокатската вакханалия, която би настанала ако законите имаха такава една добавчица. То и сега..., че какво би било с един такъв амендмънт. Аз нямам съмнения, ИНОКЕНТИЙ III СИ Е "ИЗМИЛ РЪЦЕТЕ ОТ ТАЗИ РАБОТА" - ЗА ПРЕД ХОРАТА, А ЗА ВЪТРЕШНИТЕ Е ДАЛ ЗЕЛЕНА СВЕТЛИНА - ДЕЙСТВАЙТЕ ПО ЦЕЛЕ СЪОБРАЗНОСТ. Единственото, което ме притеснява, е грубата обработка. Толкова е очевидна истинската позиция. Не знам, може би е нямало друг начин, може би, както съвременната ни практика на пропагандата показва, особени деликатности не са нужни ^1.5, но, колкото и нетипична да е грубата хватка за Инокентии, думите са там и казват "освен....".

1.1 Вилардуен за Отремер

1.2 Жертвата на Инквизицията

1.3 Боемунд, мозарабите, Барбароса и Исак II Ангел

1.4 Христово „Една заповед ще ви дам…“

1.5 Иракската война, „Групите за съпротива“ през 60те, Кенеди и Алън Фостър Дълес

2. Та Во си беснее, обаче насреща му стои не по-малко титулован свещеник - Пиетро Луседио, Во е от трупата на Симон, Луседио е човек на Бонифас, нормално, духът, по-скоро духовниците, вървят след силата. Да каже Явор Дачков. Дотук нормално, ненормалното тепърва предстои. Обсадата е в ход. Колкото и да изглежда антипатична задачата - попаднах на следното обяснение "Кръстоносците били отвратени от необходимостта да превземат християнска крепост и гледали да приключат цялата история колкото може по-бързо",(ох, какви ли не дивотии са готови да измислят „професионалните” само да си оправдаят предубежденията), армията действа по правилата, обсадни машини, галерии под стените и т.н. Стените на Зара ще да са били страховити, в Задар не съм ходил, но тия на съседния Дубровник ги знам, здравата са строяли хърватите. Под тях обаче са се струпали най-добрите войници на света и задарци разбират, че са осъдени. Умни хора са, отговорни, няма защо да си затриват града, децата... Пращат делегация, която да уточни условията за капитулация. Ееех, че щастливо разрешение. Чак аз, че съм на 7-8 хиляди километра и на осемстотин години далеч, се радвам. Щото, разбирам ги тия от армията. Как се кара цяла зима на палатки, с оскъдна храна, без нищо да ти стопли измръзналата душица? А от друга страна същата тая душица колко ще страда да трепе жени, деца, християни. Гадна, противна дилема. Ами задарци? Ох, Боже, не съм преживявал такова нещо, баба ми е разправяла за сенегалците от френската армия след Първата световна. Ама те пак нищо не са, редовна армия, все пак. Ама Батак, това каква е ужасия. Или Смирна. Ами арменците ^2.1. Хич не искам да го мисля. И ето сега, не, не че е лесно да капитулираш, ама така щастливо се решават нещата за всички. А и няма нищо срамно да капитулираш пред такова воинство като кръстоносното. Даже е гордост. Венеция, дето е Венеция, сама не можа да се оправи с нас, че надокара тия страшилища, нали? Е, сега ще се разправят лицемерите от Риалто, ще заминат курбан няколко фамилии, лошо, лошо, ама няма как. Иначе целият град отиде. Пристигат делегатите, водят ги право в шатрата на Дандоло, дядко щастлив, захилен, толкова работи му се решиха. И сега, и за вбъдеще и за хиляда години напред. Най-малко хиляда, сериозно го казвам. И бърза да занесе радостната вест на бароните. Едно, че и на тях камък ще им падне от сърцето, друго, че сега е моментът да се покаже венецианска лоялност, сплотеност на ръководството, тиймуърк и т.н. Хем може и така да е било, много са похвалите за Дандоло. И от Маршала, че и от Робер дьо Клари. "А, почакайте малко, хем тука да стоите, да не мърдате" - разпъргавил се дядко. И хукнал навън. Черпотили ли са ги, какво е ставало не знам. Но, според думите на Маршала, в тези няколко минути, докато Дандоло пълзял из баронските палатки, се задействала партията "Чернай-Монфор". Междувременно Чернайците получили мощна подкрепа. Маршалът, а пък и историците някак пропускат да обяснят как, но... Историята е следната. Значи, "въпреки" инструкциите на папата армията е тръгнала към Зара с ясни намерения, доверени хора докладват на Негово Преосвещенство и той, суперпритеснен, изпраща срочно послание до кръстоносците - НИКАКВА ЗАРА, ясно ли е? Хубаво. Посланието обаче закъснява. Fait acompli. Монфорците твърдят, че съвсем не е така, съвсем навреме си е пристигнала депешата, ами Монфератите я скрили. Може, колко му е. Още повече, че така е съвсем удобно за папата. "Ами, правят каквото си щат. Даже на генералите не мога да вярвам". Той, Борис III, мир и светлина на душата му, цяла България спаси с цената на един генерал ^2.2, че колко му е с едно такова петънце Бонифас да отърве цялата Църква от позор. А може папата съвсем директно, в допълнително писменце, да е посъветвал Бонифас да не разглася документчето. Во, монфорският високоговорител, бърза да изпълни задачката си и да разгласи, че е пристигнала папската забрана, ама Бонифасовци я скрили. А да видим сега, скрита ли е или не. Щото се получава малко "Епаменид критянина" дето твърдял, че всички критяни са лъжци. Блокаж. Ако е вярно то тогава и той е лъжец и не е вярно, че всички критяни са лъжци. Ако е лъжец, то пак не е вярно, че всички критяни са лъжци. Хм, логически игрички, несериозна работа. Да, ама при Зара е била сериозна и все по-сериозна става. Ако Бонифас е скрил папската заповед откъде дьо Чернай знае за нея? Да не е имало дубликат и за него само че с малко по-различни указания. Май стана много сложно, много нагласено, май много взех да си ги измислям. Може, нищо не казвам. Но туй, което сега ще се разиграе в палатката на дожа е не нагласено, а нагласисимус. Все съм чувал за светкавични действия, ама тука таймингът е недостижим даже и за екипа на Робърт де Ниро в "Да разлаем кучетата". Значи колко ще да се е бавил Дандоло в баронските палатки - половин час, хайде, един час ако нещо са се договаряли за условия. В това време в шатрата му се промъква Симон дьо Монфор, лично и с всичките си сто кила. Познавайки, макар и задочно, индивида ми е малко трудно да си го представя как се про-мъква, по-скоро се е на-мъкнал. И никой не го видял, никой не го чул. Хайде, стражата, те ще са застанали "мирно" и са пропуснали именития барон. Ама канцеларистите, секретарят на Дандоло, другите чиновници, те хич ли не знаят в кой лагер е господарят им, в кой лагер е гостът. Хайде, опасновато е да го спираш, ще те перне с нещо, силен е простакът му, ама хич никой ли не се намери да хукне и да обади на Дандоло какво става? М, измишльотини. Но сега сме в палатката. "А, здравейте" "А живо-здраво" "Вие, така, по каква работа сте дошли?" "Абе, остави се, не е за разправяне. Вашите хора много ни натиснаха. И дойдохме да се разберем, що да се лее кръв, айде, нас остави, ами децата..." И т.н. "А, че кой ви натисна? Ония поплювковци, венецианците ли?" "Какви венецианци, бе брат'чет, ние венецианците на закуска ги изяждаме. Ама с вас, с франките, не можем да се разправяме. Много сте силни, я се виж в огледалото /ще да е имало някое огледало в шатрата на дожа, нали венецианците я измислиха тая световна играчка/, а и с вас какво имаме да делим" "А, каза ли го? Точно така - изгрухтял Симон /на какъв език са си говорили не е ясно/ - нямаме какво да делим. И не знам кой ви каза, че франките ще ви нападат. Тая е венецианска геджуря и никой франк пръста си няма да мръдне за техните сметки. Или си мислите, че лъжа, а? А?" Спогледали се делегатите, не искат да му противоречат на това дивото прасе, ама е малко като по Хашек, в писмото, дето го писала невярната Маришка "Онуй, дето го видя, не е вярно". Какво пръста си няма да мръднат? Тези германци, дето подкопават стената чии са? Ония, дето врещят в окопите отпред, хич не мязат на италианци. Абе какви ги дрънка тоя, я да си гледа работата. Само че вместо да му свирнат сиктир-марша умните и отговорни мъже, дето цял Задар на техните рамене лежи сега, се държат инфантилно не, ами направо ембрионално. Захапват въдицата и са готови да си тръгнат без да дочакат дожа и другите. И пак от щаба на Дандоло никой хабер няма, никой ни чул, ни видял. В това време пристига още една новина - градът е готов да подкрепи пратениците си ако решат да воюват. Един от групата около Симон, казва се Робер дьо Бов, се протопорчил до стените далматински, изправил се и реве с цяло гърло /пак въпроса за езика, на какъв език, бе байо, на какъв език/ - „Ееей, задарлии, да знаете, че венецианците ви лъжат. Няма да ги подкрепим, нямаааа. Абе, вий мъже ли сте, какви сте? Нали ви казвам, няма да ги подкрепим. Вий с едни италиански лигльовци ако не можете да се оправите язък ви за хърватската слава. Усташи ще ми ставате, страхливци такива". И въпросът бил решен. Щом гражданите ги подкрепят, щом франките крещят пред всички, че няма да нападат града, тогава няма да се предават. Така и станало. Така го разказва Маршалът. Робер дьо Клари не го питам, много е дребноват, няма от къде да знае какво е ставало в палатката. Само дето на тая история не шаран, не кротушка, ами и попова лъжичка няма да се хване. Значи навивал ги Симон, дерял се Робер под стените, пратениците някак чули всичко това, само Дандоло, Балдуин, Маршалът и всички от тяхната партия точно по това време някак оглушали. Никой не попитал какво става, никой не свърнал към "Дожовата шатра" /много хубаво име за кръчма на Слънчев бряг/, чиновниците точно тогава в обедна почивка, така ли? И още има. Дигнали се пратениците и ни се обадили, ни някой ги видял, та се прибрали вкъщи. И да се пита човек, туй, кръстоносното, военен лагер ли било или селски сбор, кой кога иска идва, кой кога иска си отива. И се чудя на Маршала с кой акъл ги приказва тия работи. "Абе, не го слущайте тоя - ще каже за мене - вижте го само с какъв тон говори. Хулиган" Хайде, хайде. Моите уважения към доклада на Маршала, хем искрено, моите уважения към цялата папска дружина, хем наистина, ама не обичам да ме правят на овца. Като викне издебело коча "Беее" и аз да припкам, накъдето ме поведе. Нагласена е цялата работа, кой знае кой и кой знае какво е разправял на горките хорица. Не знам, няма откъде да знам. Но всички - и Дандоло, и Балдуин, и Бонифас, и Маршалът, и Инокентий, и тези, дето са го наредили, всички, всички са в супата, в гадната, кървава супа, с която започва престъплението Константинопол. Симон опира пешкира, Во и той е опръскан, ама ще си получат те наградата - и двамата добре ще хапнат в Лангедок. Интересното е, че Пиетро Луседио също ^2.3.

2.1 Батак и Смирна

2.2 Историята с Владимир Заимов – двете пропаганди

2.3 Пиетро Луседио

3. Армията атакува Зара, франките са там, разбира се, крепостта пада, лее се кръв, ама кръв. После армията е разквартирувана за зимата, венецианците методично се разправят със задарци, секвестира се всичко що има цена, товари се на кораби и се изпраща във Венеция. Франките скърцат със зъби, много им се иска да топнат и те човка, ама няма как, много още плячка имат сами да събират венецианците преди да се изравни дълга. Ако изобщо се изравни. Защото все още идеята е, че напролет ще се ходи във Вавилон. Обаче не е лошо първо малко да посмятаме. Кажи-речи половината дълг е платен. Остават още 40 000 марки. Те ще се плащат от плячката. При такова разплащане обаче стават 80 000. Защо? Ами много просто, венецианците за петдесетте си фрегати, според договора, имат право на половината плячка. Значи, за да се изравнят сметките трябва да се грабнат едни цели, хубави 80 000 марки - половината по право на венецианците, другата половина пак на венецианците, за да се покрие дълга. Много пари ли са, малко пари ли са 80 000 марки сребро? Ами всичките приходи на Англия за две години. Ехеее? Че къде има толкова плячка, къде има толкова пари? На всичкото отгоре нали и франките трябва да гризнат нещо, няма само да махат гащи? И задачката почва да става нерешимка. За да има финансов смисъл цялата операция плячката трябва да мине 100-120 000 чисти. Ще изприпкам напред до Константинопол и този път ще питам Робер дьо Клари.. Той, виж, по този въпрос е съвсем наясно. Глупаците, които се вслушали в заповедта и предали на бароните всичко награбено /не се знае той от тях ли е, деликатно мълчи, като Маршалът за венецианския договор/ накрая при разпределението се оказали с по 5 марки в джоба. При положение, че плячката в Константинопол при всички случаи минала 300 000 марки /някои я изчисляват на 500 000/. Като прибавим едни поне 50-60 000, платени от Алексий IV преди да се скарат, става мнооого кръгла сума. И накрая - нищо. Пет марки, ами че то само билетчето струваше 4. Е, почти, де. Де е Киро на кирия? ^3.1 Та се питам накъде ще тръгва експедицията? Щото в Египет толкова пари няма. Правилно смятат историците, че тайната посока Вавилон не е била лишена от смисъл. Знаел го е Амори, разбирал го е Ричард, сега вече и за конете от обоза е ясно, че ключът за Йерусалим лежи в Кайро. Нали по-сетне онуй, обърканото - норманин по рождение, италианец по паспорт, арабин по образование, германец по диагноза, католик по кръщение, скептик по убеждение, сключи някакъв договор с на Саладин момчето заедно да владеят Йерусалим. Побъркана работа. Колкото всички да разберат колко му е значението на Божия град. Та Египет - Египет, но той и по времето на Амори Египет не бил кой знае колко цъфнал, а пък сега съвсем я бил загазил. И ако го халоса внезапно венецианската флота, както сега е натоварена с франки, току-виж... Какво "току-виж" не знам, ама че ще намери хазната празна - знам. Пет поредни провалени реколти. Пет „мършави крави” се улучили точно тогава. И ще събере нужните парички на куково лято. Тогава? Ами тогава ясно. Още повече, че Бонифас Храбреца пак бил изчезнал. Абе, много изчезва този човек. Напече се положението и той, хоп, изчезне. Що така? Не, не е страхливец Бонифас, да ме прощава, че се закачам. Съвсем, съвсем други задачки решава. А и папата си го пази. Защо да му цапа името с кръвта на задарци. Още повече, че жертвената овца вече е била спретната. Венецианците. Франките и без това люто ги мразели. Още от Лидо почнали за всичко да винят проклетата венецианска алчност. Не че са нямали право. Донякъде. Сега, като гледали как се товари плячката на корабите за Венеция, а за тях нищо, нищичко, направо се почувствали като оная акула от "Немо", дето беше обещала да не напада живинките. Мъъъка, мъъъка и изведнъж - кръв, кръвчица. Как се блъскаше в желязото, горката. Тъй ще да е подскачало изстрадалото френско сърчице. Че и ни накараха, мръсните му италианци, да колим бедничките задарци. А-а, не, няма да ги трая и прааас, една хубава, мазна свада, с мечове, с брадви, с прашки. Венецианците и те не падат по-долу, пък и за парички става въпрос, за хубавата, тяхната плячка. Бам-бум, че и един полуотговорен фактор паднал, някой си Жил Ланда, ще да е бил важен човек щом го споменава Маршалът. Бре, бела, припнали барони, дожове, да ги разтърват, да ги умирят, не могат. Спрат на едно място, почнат на друго, а тука, а там, така до сутринта. Най-накрая мирясали. Засега. Но плетката вече се плетяла. Хубаво, превзехме Зара, зимуването осигурено, венецианците поне засега си траят, получиха си колонията. Ама папата какво ще каже? Щото забраняваше, после се чу, че за Зара пък бил направо категоричен. Вярно, че епископите се събираха, обсъждаха, после официално обявиха - не, няма грях да се нападне Зара, ама пък абат Во друго казваше и най-добре да питаме папата. Най-добре за всички - за войската, за бароните, за клира. И то няма какво да питаме, направо ще си признаем греха и ще помолим за прошка. Приготвили делегацията, малка, стегната група, кой знае как в нея попаднал и дьо Бов, оня, гласовития от Симоновата партия, не ѝ знам отговора на тази загадка, пратили я в Рим да моли прошка от името на всички. Почти. Венецианците не се имали за виновни и не виждали защо трябва пък да искат прошка. Колонията си е тяхна, намериха начин да я усмирят и толкоз. Къде е грешката, че да искат прошка. Звучи съвсем като разсъждение на петокласник, дето трябва да се извини на другарчето си. Вярно, венецианците си били известни безбожници. Не, не е точно така, по-скоро не-църковници. "Християни сме, но по-първо сме венецианци" така дрънкали навсякъде. Надменни били и с основание. Ама не били глупаци. Никога не са били глупаци. Защо сега се цепят, защо се държат настрана? Ами папата беше ясен - който наруши заповедта му ще бъде отлъчен. А това не венецианец да си, ами и за германския император е опасна работа. И за какво? За да се изпъчиш и да кажеш "Не, аз съм правия". Не я вярвам тая работа. Та дойде моментът да браня Венеция. ИЗПОЛЗВАЛИ СА ГИ, ИЗПОЛЗВАЛИ СА ВЕНЕЦИАНСКАТА НАДМЕННОСТ, СЛАВАТА ИМ НА АЛЧНО ПЛЕМЕ, ПРЕКОМЕРНАТА СИЛА И РАЗКОШ НА РЕПУБЛИКАТА, ЗА ДА ГИ ПРЕВЪРНАТ В ЧЕРНАТА ОВЦА, да стоварят всички "вини" за Константинопол отгоре им. Кой имаше интерес да отстрани Константинопол? Венеция. Кой принуди кръстоносците да тръгнат към Зара? Венеция. Кой разграби Зара? Венеция. Кой бе отлъчен от Църквата? Венеция. Кой я отлъчи? Папа Инокентий III. Four legs good, two legs bad. Four legs good, two legs bad. Точно така става. Папата опрощава кръстоносците за престъплението при Зара. Скандал, лицемерие, заговор. Което и да кажем все е вярно. Скандално е наистина, на какво прилича това. Кръстоносците извършиха черно престъпление, нападнаха, разграбиха, насилиха християнски град, избиваха християни-католици, стреляха срещу кръста, потъпкаха изричната папска забрана и сега са опростени. Скандал, искаме оставка и т.н. Този лицемер няма място на върха на Светата католическа църква. Уж забранява, а всъщност разрешава, уж заплашва, а всъщност поощрява, уж е викарият на Бога, а вместо да пасе овцете си ги коли най-безпощадно. И не е сам, цялата тази баронска пасмина е с него. Жълтокожата лисица и тя е от тях. Кой знае кой им дърпа конците и на тях. Мръсни лицемери, престъпници, заговорници. Ами да, много лесно, много логично е да се случи всичко това. Условията са налице - забрана, престъпление, прошка, изгода. Бързо, ясно и лесно. "Икономност на мисленето", както ще означи по-късно, няколко века по-късно, философията тези ценности на западната душа. И точка. Колко ще са тези, дето ще имат търпението да проследят историята докрай? Колко ще са тези, дето ще поискат да разберат смисъла на цялата работа? Вярно - голямата, истинската История ще бъде създавана, задачата на задачите, великолепният поход на християнството, походът на човек към Бога ще направи голяма крачка, но Господи, колко е тежко всичко това, какви ужасни решения трябва да се вземат и колко е лесно човек да си спечели хулите на твърдоглавото човечество ^3.2. Дали е разбирал всичко това Енрико Дандоло? За мене няма съмнение, че е обмислял дълго и внимателно цялата задарска авантюра. Изключено е да се е поддал на някакъв старчески инат и да е превърнал просто така любимата си Венеция в исторически злодей. По-скоро се питам от кое равнище на мотивация е взел решението си. Дали е промислял Халкедонския догмат? Не вярвам, прекалено ангажиран с практически задачи е бил, за да си позволи да потъва в богословие. Ама знам ли. Големи хора са това, друг ум, друго сърце носят. Веднъж, така се случи в живота ми, че участвах в издаването на първия сборник литературно-философски трудове на папа Йоан-Павел II на български. Книжлето излезе нескопосно, финансовият успех беше силно отрицателен, ама силно, едва не фалирахме, но, Господи, колко изтънчени, колко прелестни бяха философските есета, истинска, красива духовна работа, работа на Божи човек, не някоя поръчкова история, колкото за заплатата и ако падне някоя конференцийка... И кога е имал време да се занимава с всичко това, толкова много работи ще да е имал да прави като папа, преди това като кардинал, преди това като епископ? И, разбира се, сам си ги е писал, не като соц хитроумниците, дето искаха да са и големи теоретици, брех, брех. Наистина е велик човек, друго нещо, друга направа, друга среда, друго образование, друго очакване, друга дисциплина, всичкото му друго. Ех, как му се зарадвах като го видях в Ел Кобре. Та знам ли, може да е бил наясно Дандоло. А може да ги е смятал по-плитко нещата. Венеция си стана финансов център. С гроссото. Сега ще получи флота, щото ще свърши и това кръстоносно приключение, ще свърши, но флотата ще си остане и чия ще бъде, венецианска, чия. И с тая флота ще господарства над всички тогавашни морета. А венецианците са знаели, дълго преди англичаните, абе какви англичани, те май венецианците създадоха и англичаните - за справка професор Райнов, че който владее моретата, владее света. От туй по-голяма жертва, да направиш любимата си владетелка на света, хем наистина, не като онуй, лудото, дето си обяви гаджето за Дева Мария, е, от туй по-голяма жертва олтарът на любовта не познава. А може и да е нямал накъде да мърда. Ония, дето му финансираха флотата, същите, дето изтриха нотариалните следи и избирателно подпалиха папския регистър, може и въобще да не са го питали - равнис, мирно и толкова. Не знам. Макар Дандоло да ми е симпатичен, каквото не знам, не знам. Та отнесла го Венеция, още го носи, правят ѝ разни защити в стил "Апологията на Сократ" ^3.3, но нещо не се получава. Така или иначе папската работа станала. Едно, че Походът е спасен - имат къде да изкарат зимата, второ - венецианците си получиха своето и засега не мърморят за пари, трето - не след дълго ще се разбере, че няма накъде и трябва да тръгнат към Константинопол. Само едно още не е ясно - защо трябваше да се разиграва Монфорския театър? Колко гладко щеше да е всичко с една капитулация и колко карикатурно е нагласено всичко, за да не се състои безкръвният договор. Ако забършем настрана глупостите за "обстоятелствата" остава едно-единствено смислено обяснение. Зара е важна, за да презимува армията, още по-важна, за да тръгне Походът към Константинопол и не по-малко важна, за да свикне армията да превзема ХРИСТИЯНСКИ ГРАДОВЕ, да пролива ХРИСТИЯНСКА КРЪВ. Сигурно звучи чудовищно, но логиката много пъти е чудовищна. 11/9 се състоя, за да удари Буш Ирак на Саддам. Глупостите за оръжията за масово поразяване си останха кухи даже и при американските пропагандни възможности. Грозно, отвратително, ужасно, но... логично.

3.1 Историята на Бернал Диас

3.2 Кардинал Карафа

3.3 Странната защита на Платон

4. А при нашите хора има и едно друго указание. Преди армията да удари Зара се налага висшия клир на Похода - епископи, абати, нунцият и т.н. да се съвещават и да обявят на войската, че не е антихристиянско да се атакуват задарските стени. При Константинопол такова нещо няма, не се налага. И една очарователна подробност. Хубавата немска брутална праволинейност. В армията е един много цветен германски епископ – Конрад Халберщадски. Те тогава епископите не знам колко са били духовни, ама здравата са командарили, че и с копието добре боравили. Нали помните епископът на Бовез от историите с Ричард? Та и тоя с бая войска бил дошъл. Не е от добро, май, от зор бил пристигнал. Стъпил бил в киреча, подкрепил папския антагонист в борбата за императорската корона на Германия, много рано било още за Лютер и като го загледал папата накриво побързал да смени лицето си и да се включи в надпреварата за индулгенции. И сега треска го тресе да не оплете пак конците. И нали е германец, обърква се човекът, не са му ясни тия италиански византийщини. И за да няма туй-онуй пита, направо, без заобикалки. "Абе какво да правя сега? Какво точно иска папата?". И пита не кой да е, пита самия Пиетро ди Капуа, папският глас в Похода. Пита го с писмо. Това не ме учудва. Във всички времена казаното отлита, писаното остава. Но наистина ми е трудно да си представя как е стигнало това писмо, заедно с отговора, до нас. Защото само този отговор е предостатъчен да смъкне много маски. "ПАПАТА ИСКА ПОХОДЪТ ДА ПРОДЪЛЖИ И ЗАТОВА ЗАРА ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПРЕВЗЕТА. НО НЯМА КАК ТОВА ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ НЕГОВАТА УСТА". Разбра ли, тъпако - сякаш чувам да продължава вбесеният нунций. Може и да са нунциеви измислици, може папата истински да не е желаел кръвопролитие. Ама става все по-малко вероятно. За такива своеволия, като това на Пиетро и това на Монфор, хаванчетата вече чукат. И вместо отрова и двамата получават високи награди - Пиетро докрай си остава папския човек в Похода, Симон става шеф на следващия.

Но къде е Бонифас, другият висок папски довереник? Споменах вече - пак го няма. И правилно, какво ще си цапа ръцете със задарската гнусотия. Но, както при Лидо, не само именцето си пази славният благородник, ами и работа върши. Важна, преважна за всичко, което има да става и за всичко станало дотук. Та къде е главнокомандващият? Пак прави совалки до германския кандидат-императорски двор. Едно, да се потвърди крепката дружба и разни такива и две – при Филип Швабски има едно съкровище, което идеално се вписва в схемата на цялото начинание Поход.

Ама да се върнем за малко при Симон дьо Монфор. Какъв го играе, каква карта да му пришием? Смъртта? А-а, малка мишка е Монфор за такава важна, такава фатална карта. Кръвта? Огъня? Не, не. Даже и Бесилото му е много. Може би... в следващия Поход... Засега най му отива Злодея. Е, не е от асата, то няма само аса в колодата, ама от оньорите е, от цветните карти. А и необходим е, във всяка голяма работа го има. На, питайте Гьоте – „аз съм силата, дето все зло желае, а все добро създава”. Малко се изхвърля немският олимпиец, ама ще му повярваме. Щом ни устройва.

VII Алексий IV Ангел

1. Не е багрянороден Алексий. Това ще му създаде някои Пи аР проблеми, ама навремето може и да му е помогнало. А може и вуйчо му просто да си е бил милостив по душа. Ама всичко по реда си.

Западнали Комнините, не им помогнала много дългата заигравка със Запада. Имало нещо гнило в империята и докато да дойде скалпелът на Четвъртия поход какви ли не животинки се развъдили в гноясващата ѝ плът. Разбира се, най-лесно е да се описва в черно и бяло, с големи носове и изпъкнали комбали, но дори Никита Хониат признава качества на узурпатора Андроник. Тъй както го описва ми прилича на някой латино диктатор, който си има своите си идеи, въобще няма да търпи башибозущините на разни местни величия, чиновници и т.н., много е склонен да си следва прищевките си, наясно е, че силата е истината и честичко прекрачва границата сила - насилие. Не гнуси от интриги и всякакви радикални мерки, за да запази властчицата. Мачка разни царедворци, играе го популистки, моралните работи са му скучни... Абе, народен водач. Той така и идва на власт. Обаче народът е невярна любовница. Десетина-петнадесет години и същите тези, дето хич не се посвениха да изхвърлят болните през прозорците и да влачат труповете им по Цариградските сокаци и чаршии, сега взеха да се възмущават от дворцовите жестокости. Бреее, много морални станаха константинополските Том, Дик и Хари. Морални. Доскуча им, поогладняха и се намери кой да им навинти пружините. Няма panem, няма circenses. На парижани как им доскучаха речите на Робеспиер и равномерното тракане на мосю Гилотен. Малко пропаганда, малко сърцераздирателни истории, една по-авантюристична фамилия - Ангелите, агитката на "Левски" пред Народното събрание и Андроник от хищник се превърна в жертва. И историята е наистина отвратителна, у-у, ужасно нещо е тълпата. Скубали го, мушкали го, ръгали го, наврели му кол в задника, превързали го на гърба на някаква крастава камила и го размотавали по улиците, плюли го, горили му брадата, една проститутка изляла отгоре му гърне с лайна. Уффф. Мъча се да си кажа "Ами, заслужи си го" и пак ми е грозно, жал ми е за Андроник. И дошли Ангелите. Исак, по-малкият, главният герой в сърцераздирателното приключение от оная нощ, бил млад, красив, червенокос и червенобрад, абе знаел си е работата някой Стоок /оня, евнуха от Михаил Псел/ подбрал го е като за сапунен сериал. С големи амбиции и доста по-малки възможности. И това го знам не само от Никита Хониат, то кой властник се радва на уважението на летописеца си ^1.1. Четох му внимателно българските походи на Исак. Четох и ония, другите, хвалебствените речи Хониатови. Ами надут пуяк Исакето, друго не можах да видя. Видно е и от Третия поход. Тъпа работа. Сключил съюз със Саладин и се опънал на Фридрих Барбароса. Бива ли такова нещо? Интересите са си интереси, политиката си е политика, германските тъпоглавци на Барбароса не са стока, всички го знаем. Ама оня е друговерец, бе приятел, мюсюлманин. Кучешка му е вярата, гледа те в очите и те лъже. И ти ли се хващаш на същата въдица като великата американска политика? И ти ли си мислиш, че талибаните ще тръгнат да се бият за тебе. Комунистческа Русия лоша, демократичен Афганистан - много хубав. Алсъна сега. Политика, икономика, интереси - всичко е до време. Вярата е вечна, вярата. Ама тя май нещо се е била поизчерпала във Византия. Не знам, може да си ги нагласям, ама не ми дава мира онази реч на Асен "Докато Ангелите царуват за България страшно няма". Може и ей така да си го е тръснал, за кураж. Може и да е знаел нещо по-така, иззад кулисите. А може и просто да е усещал византийската импотентност. Не може, не може да съществува свят без вяра, не могат стълбовете му да бъдат разни сръчни чиновници. Не че си умирам по чудовищата на Робърт Гуйскард, например, но имат дух, имат нещо, дето и за вяра може да мине. А в Константинопол и монасите вече за нищо не стават, питайте Никитата. И императорът и той. Големи приказки, големи изхвъргачки, нулеви резултати. Той с двама кумански бунтовника не може да се оправи, тръгнал на Барбароса да се репчи. Намачкал му кокалите германецът, ама си имал други задачки та му се разминало на Ангела. Ама от германеца му се разминало, от брат му, Алексий, хич не. Царувал си Исак, пропадала империята, строяли бани и градини, флотата се топяла и всеки си гледал неговата. Така е, почне ли да се разлага вярата всичко е обречено. В Турция ще дойде време "агънцата на султана", Еничарският корпус, да си ги менка султаните, както реши. В Русия гвардейците я помиришат война, я не, ама виж, да колят императорите - еша им няма. Всичко се разпада. Ще дойде ред за оная история, дето я разправя Шукшин. Задала се руско-японската война. Русия, голяма мечка, кой ще ѝ излезе насреща. Ама времената други, техника трябва, модерно оръжие, кораби. И чилийците измислили, че и построили, едни бойни корабчета - мечта. На кой ще ги продават, на Русия. Оказало се обаче, че имат един недостатък, един-едничък, при това лесно отстраним. Били прекалено евтини. Да, да, правилно прочетохте. Прекалено малко им искали, та откъде да дойдат рушветите - за чиновници, министри и най-вече за главнокомандващия, царското братче, ох, тез братчета. Трябвали му парички, французойката искала все повече и повече, ама всичко си има граници. Когато си има граници. В Русия всичко рухвало и границите се разпадали. Чилийците в началото помислили, че не са разбрали, после, като се уверили, си взели чертежите и всичко и отишли... при японците. И снарядите на чилийските кръстосвачи пробивали като кашкавал руските броненосци, по-скоро дървоносци, защото за да се крадат парички броните им били дървени. Е-е, как няма да дойде Бронщайн? И другите? Във Византия засега дошъл Алексий Братът. Използвал един случай, брат му бил на лов, той отишъл в бивака, грабнал короната, агитката викнала "Ура" и докато да се върне императорът, вече не бил император. Разсеяни са били Ангелите, подценявали детайлите. На и сега Алексий проявил неуместна милостивост. Вместо да убие брат си само му извадил очите. Вярно, че според византийските разбирания с това сложил край на престолоседенето му, слепец не може да бъде император, както и евнух, те затуй императорите се заобикаляли с евнуси - не може да ти ваеме местенцето, ама все пак по-сигурно си е "нет человек, нету проблема". Пратил Алексий слепия вече брат в манастир, а племенника си, адаша Алексий /може пък и на него да е бил кръстен/ арестувал. "Арестувал" в такива случаи си значи "убил", както и ще стане по-сетне. Ама не, не само че не го туй-онуй, ами и прозяпал бягството му. Как се бяга от византийска тъмница не ми е ясно. Може да е било и домашен арест, знам ли, всички мълчат по въпроса. Но нататък се знае. Заповядал Алексии, вуйчото, да блокират пристанището и запретърсвали корабите. Нашият се бил скътал на един генуезки танкер и от тук свидетелствата се раздвояват, едни казват, че го подстригали, облекли го със западняшки дрехи, правил се на ням и минал. Може, ама и аз се правих на ням, за да ми направят ЕКГ в Куба, въобще не хвана дикиш. Работата стана с връзки. Други разправят, че го скрили в някаква бъчва, престорил се нашият на зехтин и го прекарали. С връзки. Та се питам връзките откъде са дошли. Е, той е голям човек, престолонаследник, макар и не багрянороден, бил се родил вече когато се разиграла "Многострадална Геновева" с главен герой татко му. Ама може и това, дето раничко се родил, да е помогнало та вуйчо да не е много перфектен. Като не е порфирогенитус претенциите му за престола са по-тънички, по-афиф и не е много страшен. Та - порфиро, непорфиро, престолонаследник е човекът, все ще си има партийка, а сигурно и кака е помагала. Нали се сещате, оная от Хагенау, кандидат-императрицата. Щото от Константинопол право при нея е доприпкал. Да му се радва шурито. Представям си я сцената - дисциплиниран, строг, амбициозен германец, с една торба главоболия и едно гадно, византийско гевезе, пълно с пороци, наследствени и негови си, собствени - чашка, зарчета, едно-друго. Не, не са измислици, ще си ги напише Маршалът като му дойде времето. Та как ли го е изтрайвал, ама какво да прави, рода на булката, разбирам го. А има и друго. Туй, дето за нищо не става Ангелчо, се вписва изненадващо добре в една голяма и важна, мнооого по-важна от империята, схема. Не че без него не може, той Мардухай на самата Естир каза, че "спасението на еврейския народ и от другаде ще дойде, ама...", ама... И щом я има тая другата, голямата работа, ще си го търпим. Едва ли му се е усмихвал, те, германците не са много по усмивките, няма да забравя като ни взе "Туи", през ден-през два ни подкарваха към киносалона да ни прожектират филмче за стратегията на "Туи" и от екрана някакакъв екзекутив ни ррразясссняваше за "усмивката на "Туи", демек да ходим по коридорите с физиономия на разрязана тиква, а в очите му се виждаше, че аксесоарът "усмивка" е изчезнал от фамилния шкаф преди поколения, ама поне е затискал ръмженето /туй Филип, не екзекутива туи-ст/.

И започнали совалките. Бонифас дьо Монфера го е играел Кисинджър. С Филип лесно са се разбрали, стара дружба са, едно им е тестото. С онуй земане... Не ги диша много Бонифас византийците, как да ги диша, Ангелите измамиха Конрад, Андроник уби Рене. Ама не може веднага да се разправяш с всички, Бонифас не е дете, ето, Шампаните си минаха по реда, ще дойде времето и на Ангелите. И, както си е широко скроен, това всички го казват, за Бонифас не е трудно да го играе приятел и да си станат близки с Альошата. Толкова близки, че по време на задарската зима гърчето се премества да живее в Падуа, да се виждат с приятеля. Приятелят започнал да води и други, работата се задълбочавала, самият Капуанец пристигнал, май наминал и Маршалът и я скършили. Пак Дандоло трябвало да бъде лошото момче, ама нито му е за първи път, нито ще го изненадат с нещо.

1.1 Тайната история на Прокопий

2. Та сделката е следната - и двете страни са блокирани, византийчето никога няма да види престол, а ако много шава може и много от живота да не види, не само западняците знаят как се бъркат отрови. Походът намери временно разрешение. И за зимата и за дълга. Обаче междувременно цъка един друг часовник, че ако не му се намери копчето така ще изтрещи, че походи-моходи ще се разлетят на парчета. Договорът с венецианците е за една година. Считано от началото на похода. Ама кога точно е началото на похода – когато го обявиха или когато тръгнаха? Далматинската зима свършва през април, сезонът за плаване се открива през май. А да видим, за петнадесет дена (да не са петнадесет, четиридесет и пет да са) къде ще отидат кръстоносците, с какви пари, с какви ресурси, какво ще завоюват и изобщо... Не че венецианците нямат какво да губят, борчът си стои, ама са сто пъти по-добре от времето на Лидо. Флотата им се разшава, отбеляза присъствие и всички се стреснаха, видяхме го по пътя към Зара. Хич да не е, едно 5-6 000 марки си дръпнаха от плячка. И най-важното - вземаха си Зара. Те преди, когато бяха пълно мунти, не отстъпиха една марка назад, че сега, като им се нареждат нещата, ще се съгласят, ей така, без пари, кръстоносци да возят, че и да ги хрантутят. Проклетите алчни венецианци, искат си тяхното и това е. Отстъпници, екскомуникати. Така е, спор няма, но зимата си върви, договорът си тече и в края на пролетта изтича. И тогава...? И тогава, ей го Алексий. Предложението е: идвам с вас, връщате ми трона, аз покривам всички венециански разноски - настоящи и бъдещи, участвам в похода с мои войски - 10 000 души, осигурявам вовеки издръжката на един корав гарнизон за Йерусалим - 500 рицаря и... И? И? Хайде де, изплюй камъчето... И ви броя едно 200 000 марки. Лелеее, че готино, леле, че кеф и ако беше по времето на Николай Колев щеше да има "Господ е българин! Господ е българин!" или не знам какъв в случая. Готино, откъдето и да го погледнеш. Вместо пясъците на Палестина - чаршиите на Константинопол, вместо глад и разорение - манджа и готови пари на ръка, плячката и бакшишите отделно, работата е сигурна, законна, нали чухте, то, момчето си е престолонаследник, вуйчо му свалил брат си и го ослепил, fucken greeks, както възкликна Робърт де Ниро, съвременният ни Пиер д'Амиен, да речем, в оная, психоаналитичната комедия. Тъъъй ли? Напред към Константинопол и да се махаме от тая опоскана Зара. Войската, разбира се, се радва, вика "ура". Бароните потриват ръце, нарежда се работата, нарежда се. Колко пъти повтори Маршалът "нищо полезно не може да свършим в Отремер". И си е така, там всичко отдавна е заето, не че не може да се клъвне, така, с върха на човчицата ама къде е да клъвнеш, къде е да напълниш гушата, а и славата, славата... Йерусалим е издухана флигорна, славен си е, ама напълно безполезен. Дамаск, добре, ама те още тогава, при Луи VII засраха положението, Кайро, ох, пет пъти го пробва Амори, нищо не излезе. А Константинопол? Quantam gloriam, quantam honorem..., а, другарю Фландърски /туй е Анрито, ама и батко му тъй ще да е мислил/? Дожът направо подскача. Абе, кой знае. Едно - как се подскача на деветдесет и кусур. Той, Маршалът, по-късно ще опише как е припкал като козленце Дандоло по константинополските кули, че и с байряк в ръката, ама си предупреждава "сега ще ви разкажа едно чудо". А, сто процента съм сигурен, посоката Константинопол отдавна му е била известна и не заради разни чудесии, а защото така си е по План. Още от идването на Софредо.

3. Остават свещениците. Щото за другите ясно-неясно, ама свещениците са професионалистите по въпроса и не знам как трябва да се усучат, за да оправдаят кръстоносен поход, дето ще превзема Константинопол, градът на "Света София", Царицата на градовете. А, не е чак толкова трудна работа. Родоотстъпникът, братоубиецът Алексий трябва да бъде наказан - туй е Божа работа. Младият Алексий трябва да бъде възстановен на престола, иначе се нарушава не само справедливостта, но и Божия ред. Гърците? Бе те се именуват ромеи, но са си гърци, колко пъти вече ни предаваха - като почнеш от Антиохия и като свършиш със Саладинския съюз и на всичкото отгоре са вероотстъпници. Ние тука едни венецианци гледаме накриво, че ги отлъчи папата за оная там, задарската геджуря, дето и ние бяхме набъркани, а ония, ония, цялата им империя е еретическа, хайде, не еретическа, ама схизматици са, тука шест-пет няма ^3.1. Даааа. Сега вече много неща стават ясни. Поне на пръв поглед. Разбира се, че папата ще има много по-сериозни интереси към Константинопол, отколкото към Йерусалим. Ислямът си е ислям, с него главоболията тепърва предстоят, ще му натрошат копията чак при Малта, чак през 1565та. С арбалети^3.2. Страшен враг е. Но има и още по-страшно, много по-страшно. Разложението на вярата. Видях го в Ливорно. Нов град, динамичен, любимото място на Гарибалди. И прочут с веротърпимостта си. Наистина на една и съща уличка, мирно и тихо си съседстват францискански клостер, гръцка църква и арменски грегориански храм. И прочутият площад където в наше време отслужили служба едновременно католически свещенник, еврейски равин и мюсюлмански ходжа. Боже, какво ли ги свързва? Вярата, вярата страда и страданието ѝ е толкова страшно, че дори потърсващата драма на Христос - Син Божи за едните, смъртен враг за другите, третостепенен герой за третите, трябва да сниши гласа си пред чумата на времето ни, безверието. Наистина много път има да се извърви - до Ренесанса ^3.3, до Лютер ^3.4, Просвещението, Наполеон ^3.5. Но - туй, китайците са царе на банализмите - и най-дългият път започва с първите крачки. И онази странна, престранна история със схизмата, много прилича на въпросната крачка. Нарочно пропуснах едно от обещанията на Алексий - да върне Византия в лоното на католическата църква, да я подчини на папския престол. И с това да извърши едно велико, велико дело - да възстанови единството на Тялото Христово. Е-е, това вече е сериозна, много, много сериозна работа. Толкова сериозна, че само това да е, отклонението на Похода вече става оправдано. Придобива друг смисъл. И няма какво да се измислят глупави оправдания - ама папата не знаел, Пиетро ди Капуа правел грешка след грещка, Дандоло бил алчен, Бонифас си играел негова игра, войската объркана и т.н. Замислена да е, открай до край подготвена да е цялата хава, ако залогът е единството на Църквата, о-целяването на вярата, тогава - колкото и лекомислено да звучи - халал му на Инокентий страхотиите. От Зара, чак до затриването на Константинопол. И за походния клир тази теза е идеално оправдание за подмяната на посоката, прекрасен детергент и за най-правоверната душа. А и, криво да седим, право да съдим, латинското духовенство се оказа не по-малко алчно от войската. По друг начин, за други работи, но пак така алчно. Я какви ги разправя Гюнтер от Пайрис при това за патрона, за иконата си - абат Мартин. Ама си мисля, че и тая е била смятана. Ще разкажа като му дойде времето. Разбира се, несъгласните си останали, онзи, Симон Кръволока, дето тържествено бил заявил "Аз не съм тръгнал да воювам с християни", дето бил напуснал кръстоносния лагер, та да не участва в престъплението, престъпникът му с престъпник, след превземането на стените си се намъкнал в Зара, прекарал зимата на топличко, ръмжал и навивал другите, заговорничил и напролет, с помощта на унгарския крал, се омел към Отремер. Е, такъв наистина заслужава да го предадеш на сарацините. Мисля си, че и тая я е имало. Много щателно са попадали отклонилите се в сарацински засади, той им разправяше Маршалът "нямаме работа в Отремер", не слушат, те са си криви. Обаче Симончо си го пазим. Той и сам си се пази, де, колкото и да ми е противен, имал е качества, папата не ги избира току-така. Той се омел, ама много останали - скептици, разколебани, а пък и уплашени, каквото и да си приказваме. Щото кой да ти знае, че Константинопол ще е такава гнила ябълка. Сега е лесно, ама аз съм ги виждал ония ми ти, Теодосиевите стени, хич да не те стрелят, да ти помагат биля, пак не се изкачва туй чудо. Вярно, храбри са си рицарите, дума да няма, вярвам и на Аната Комнина, хем без разни психо - аналитични, драматични, според мен чисто психиатрични, тълкувания, ама дебелички ми се видят стените, трудно ще ги пробият с едно засилване. Та сега е лесно... И тогава може да е било лесно. За посветените. Най-малкото Енрико Дандоло е криел някой заек в ръкава. Той, пехливанинът Боемунд, намери пето асо при Антиохия, че старата пушка от посолството в Константинопол няма да има някоя къртичка. Сто на сто така е било. Ще се уверите.

Скъсали пазарлъка, докарали момчето, да го види мало и голямо, момче младо, хубаво, как да не се смилиш над съдбата му, как да не повярваш на обещанията му. Разколебани, скептици, уплашени и те. Къде да ходят? Хич, ама хич не бяха тъпи тия, дето измислиха тренажора Зара.

И ето че след Злодея дойде ред и на Чучелото. Подреждат се, подреждат се работите. Попълва се картинката. Да потрием и ние ръце като юнаците от Похода.

3.1 Схизмата, филиокфе, Халкедонския догмат, последици

3.2 Aрбалетите, Ла Валет, хоспиталиерите, малтийците

3.3 Ренесансът в интерпретацията на Георги Тодоров

3.4 Църквата в Берген, дом-ът в Хелсинки, катедралата в Талин

3.5 Църквата в Аячо

VIII. Конон де Бетюн

1. Тръгнали за Константинопол. Съгласни, несъгласни - тръгнали. Е, Симон Лъжеца и Робер Гръмогласния - не, завили за Отремер. Там, в Отремер, се озовал и Пиетро ди Капуа. Има нещо гнило в тая работа. "Оправдателите" на папата бързат да викнат "а, видяхте ли, тръгнаха си папските хора накъдето трябва, ама бароните не слушат, венецианците алчни" и разни такива. Чакай сега, Капуанецът папски човек ли е? Към Отремер ли иска да поведе Похода? Ако е така какви ги дрънка на Конрад от Халберщад? Защо подпря венецианците за задарската касапница? Какви ги накака при Ричард и Филип Август? И ако всичко това са грешки или още по-зле, противопоставяне на папата, защо тогава Инокентий го държи, и държи и държи нунций, че хем и заради него и главоболия има с главния контрагент, с венецианците? Или Инокентий е някакъв голям глупак, какъвто решително не е или по-големи от него хора държат Пиетро Жълтеничавия и тогава посоката Константинопол става още по-предварителна и подготвена^1.1. Виж, пред тях може да е бил безсилен Лотарио ди Сеньи, с тях да се е съобразявал без никакво, никаквичко перчене и изсилки. Ама дето бил загубил контрол над Похода, над бароните, над венецианците - бабини деветини. Над кого загубил контрол, над Бонифас дьо Монфера, дето от толкова време му подготвя мястото. Или над Дандоло, дето такава флота му подари? Или над Маршала, дето цялата машинария поддържа - от Екри, през Венеция, при Зара, с Алексий, сега ще го видим при Корфу какво ще направи, а колко още имаме да го виждаме? Или над Балдуин, дето император ще става? Охоо, той Балдуин един път се опита, че после със скимтене се завърна, ще видите. Дрън-дрън. Просто Отремер си е много удобен клапан. Що се отклони Походът? Ами, пари няма. Ами къде отидоха тия, дето ги събираха по дискосите, ами Фулковите? А-а, тях ги дадохме в Отремер, крепости да ремонтират. Браво. Ами тогава защо поръчахте такава голяма флота? Тя не е голяма, ами много народ направо към Отремер тръгна, та останаха празни места. Тъй ли, пфууу, да му се невиди. Ами Пиетро? Е-е, стига с тоз Пиетро де, ей го, в Отремер си е човекът. Ами Симон дьо Монфор? Ами че и той е в Отремер, не разбрахте ли? Само дето Маршалът повтаря и повтаря "нищо полезно не може да се свърши в Отремер". Че и така е било. А пък Отремер, хубаво Отремер, ама нали във Венеция се разбрахме за Кайро да тръгваме? И правилно. Тогава? Ами тогава Отремер си е един чудесен базов лагер за изчакване на твоя ред в играта, за изпиране на позацапани имена и репутации, за подготовка на удобни отговори за неудобни въпроси и т.н. Не, не казвам, че е било някакъв курорт, едва ли са се пекли по израелските плажове Пиетро и Симон, "Радисън", "Континентал" още ги нямало, колкото и ВИП да са били местата им по корабите, пресичането на морето си е тежка, опасна и повръщателна история. Ама ония са корави хора, залозите са големи и като трябва да се ходи в Отремер, козируваш и тръгваш. Та след Зара, след сделката с Алексий, кондукторът се готвил да извика "Следваща спирка Константинооопол". Наистина било очевидно - няма друг път. Обстоятелствата, тази магия на рационалността, са си били грижливо и умно подреждани и флотата си ловяла вятър към Босфора. Обаче... Тука наистина има "обаче". Чисто технически, разумно и "обстоятелствено" флотата се нуждаела от една междинна спирка, където да се събере, да се доокомплектува, да се подреди, не може на парчета, на парчета да си катери през протока на Свети Георги /Дарданелите/. Идеалната спирка е Корфу. И се засъбирали - армия, флота, а и Алексий Ангел от там щял да хване влака за престола. Обаче...

1.1 За специалните хора и щангистите

2. Обаче не са глупости тия, дето ги разправя Епикур за атомите. И неговите, както тия на Демокрит, си пааадат, падат надолу, надолу ами накъде, нагоре ли да падат. При Демокрит равно си се движат, падат си по законите на земното притегляне, G и т.н. Ама при Епикур не са така послушни, тегли ги и тях на Антонио Масео да се правят. Падат, падат и хоп, мръднат, сменят траекторията, ежат се, гледат сърдито и махат с мачетето. Защо? Ами как защо, къде отиде свободата? Какво, ние все ще сме роби на условия, обстоятелства, на разни разумни схемички, а-а, не и връц, атомчето се отклонило, при Сен Куентин англичаните изпотрепали французите, хем били много по-малко, хем почти жертви не дали. Генерал Вазов при Дойран с една българска дивизия седем англофренски поплачоса. Сърбите с ината си сума ти и жертви дадоха, ама забавиха Вермахта с една седмица и тази седмица потопи "великолепните светлоруси животни" в морета от кал, преди да закове термометъра на -30. Алсъна. До Москва, в Химки, то сега е московски квартал, немците вече пробили. Отблъснали ги набързо въоръжени отряди работници. А, разбери го. Та и при Корфу се случило непредвидимото. А-а - казвате си - поизчерпаха ти се обясненията, туй било нагласено, онова подработено и сега, като нямаш какво да измислиш, се хвана за "непредвидимото". Че и надути философстванета - Епи-не знам си какво си, Демокрит-Демократ и разни такива пробутваш, а? Да бе, така е, нямам обяснение и си мисля, че въобще не е имало. Не защото така ми е удобно, а защото ясно личи от доклада на Маршала. Стояла войската, мърморела си, тя кога ли не мърмори, ама, хайде да не се лъжем, за какво мърмори, я да питаме Робер дьо Клари, той най-добре знае и ще ни каже. Ами за пари мърмори, за манджа и псува началството, ей тъй, да не се разпищолва. Ще да е имало още от Монфорските хора, не ще да са всичките в Отремер. Ще да е имало и други несъгласни и непасивни, щъкали са из армията, където двама, те трети. Не са, не са без значение тия уж мижави пропагандисти^2.1, ама те винаги си ги е имало. Този път обаче нещо станало, умората ли си казала думата, наистина ли им писнало от попски увъртни на хората, сигурната посока Константинопол приспала Аргусовата бдителност ли, не знаем. И едва ли някой е знаел, но сред войската започнало безпрецедентно брожение, както малки, така и големи започнали да крещят, че са измамени, че не искат повече приказки, обяснения и обещания. "Дайте ни кораби и веднага тръгваме към Светите места. Веднага. Ясно ли е?". Бонифас го няма, Пиетро се крийка отвъд морето, Дандоло по-хубаво да не се показва, че заради него стана цялата тая. И тогава, за втори път след Соасон-Компиенската епопея, се видя Who's Who. Решително, жертвено, без да гледат честове, достоинства, навирени носища и други такива, групата на вторите, тези около Маршала се хвърлят да спасяват Похода. Има ги, има ги и другите – Сен Пол, Балдуин, да не се лъжем, но, първо, баш башовете ги няма, второ – усеща се маршаловата ръчица в сценария и трето – няма съмнение, че именно класът на „шестимата от Венеция“ е водещият. По действията им - отчаяни, проблематични, несигурни, се вижда, че този път са без инструкции ^2.2. Грабват се вторите, отиват в лагера на бунтовниците, скачат от конете, падат на колене, на колене - представяте ли си, представяте ли си, страховитите мъжища, честта и гордостта на половин Европа, на рицарска Европа, на колене. За да стане картинката по-релефна ще изтичам малко напред, когато тия, двамата - Жофроа и Конон, пак го играят пратеници, пак в решителен момент, но не са сред свои, сърдити, разбунтувани, но свои, една кръв, една вяра. В Константинопол, в двора на Исак II Ангел ги чакат чужди, силни, опасни и най-лошото, коварни врагове. Било е страшно, много страшно, Маршалът си го признава, а той е храбрец, истински храбрец, не някое нагло копче, дето се прави на юнак, а вътре е цялото наакано. И там, при византийците, какво - молби , коленичене? Да, да. Ех, че ни е хубав езика с това двойно утвърдително-отрицателно. Стоят двамата, прави като дънери и Конон, на него такива мисии му дай, говори, ама тъй, пичовската, през носа си говори и ръси предизвикателства и закани. Чак генуезецът-преводач се уплашил. Като излезли Маршалът не вярвал, че са живи. А сега, връщаме се при своите - молят, умоляват, просят милост. Боже, можем ли да си представим жертвата им? Молили, умолявали, плакали, ридали и изглежда, че така са слисали бунтовниците, така са ги объркали. Всичко са очаквали ония - заплахи, крясъци, дрънкане на мечове, ама да се просне пред тях Жофроа, коравият, корав мъж от сарацинските зандани, да се разплаче, да моли, да се струпордяса редом неговия Док Холидей - Конон дьо Бетюн, това истина ли е? Или филм? Филм, истина, няма значение. Важното е, че сцената успяла. Нестандартен проблем - нестандартни действия. Невероятно е изглеждало, че при Корфу кръстоносците ще се разбунтуват - разбунтували се. Невероятно е било молби и сълзи да обърнат събитията - обърнали ги. Вторите, вторите свършили работата, тогава е бил най-опасния момент, тогава, не при Лидо, не при Зара, не при Константинопол, даже не и при Одрин, а в Корфу е можел истински да потъне Похода. Но вторите го спасили. Нека ви разкажа една друга хъслия, за едни други втори. Хем няма тън-мън, няма ама тъй ли било, иначе ли. Написана е тая история, черно на бяло, в най-четената книга. Не, не е "Нерон Вълка", нито даже Цитатите на другаря Мао. Библията, Старият Завет, Книга Естир. Само малко, едно парченце, не се притеснявайте. Ще карам по православния текст, англиканският, пък и католическият са много по-подредени, ама са малко като на черната дъска. Православният, както си му е реда, е объркан, времената се прескачат едно друго и кое стана първо, кое после, малко не се разбира, ама на мен така ми е по-близко, по като в живота ми се вижда.

2.1 "Бесове", масонските ложи в Куба на Цеспедес

2.2 Ниш и Чаталджа

3. И тъй, подочул Мардохай-еврейчето, че двама от големите башове, евнусите Гавата и Тара, нещо готвят. На шаха, императора, царя, знам ли го какъв всъщност е персийският главатар, на Артаксеркс, дето разправя Ксенофонт за него, той ще да е. Та готвели ли, не готвели ли, да са готвили. Топнал ги набързо нашият, ония увиснали на въжето, той подскочил в службата и толкоз. Обаче... Има две обачета. Първо, че всякакви такива работи се записвали в книгата на Дворцовата летопис и делото на Мардохай останало в нещо много по-надеждно от народната памет. И второто - Гавата и Тара си имали другарче и то люто се заканило, "мамка му еврейска". И някак, не ще да са отишли напразно уроците на евнух- чиновниците, успял въпросният Аман, аверчето им, да влезе под кожата на Артаксеркс и метнал Мардохай. "Верицата му чифутска, ще му разпилея семката аз на него". Колко пъти, ама колко пъти ни води злобицата към собствената ни смърт. Ако Сатаната е рибар, червейчето му се казва злоба. Мардохай, вместо да викнe Аман-заман, някакси никак не се притеснил. Напротив, де седне, де стане все Аман попържа. Ама там работата е друга, еврейска плетка. И така хубаво я оплел, че накрая Артаксеркс закачил Амана, барабар със синовете му /те пък защо - персийска работа/ на същото дърво, което за Мардо било гласено. Ама не стават така тия работи, хитър Мардохай, глупав Аман и готово. Хора трябват, връзки, мотиви. Щото Артаксеркс наистина на маймуна го направили, само дето не го накарали да се целуне по червения задник. И кои са тия хора, дето и на Мардохай ще напишат какво да прави, и на Естир ходовете стъпка по стъпка ще начертаят и Артаксеркса накъдето бутнат натам ще се наклони? И вече го чувам хора - "Евреитееее". Все едно Аман го е поръчвал. Никъде обаче, в цялата Книга Естир, не се споменават такива. Три бичима хора играят в текста - най-дребната мишка е началникът-евнух на царските хареми, дето специално се погрижил за Естир; най-големите баровци са седмината велможи - Каршен, Шетар, Адмат, Тарсис, Мерес, Марсен, Мемухан, дето на пира, в завръзката на сюжета, удрят печата под присъдата на Астин, царицата. И една трета, безименна група, дето свършва цялата черна работа. Пак ще я коментираме, сега само ще кажа, че едни от тях всяка вечер, за приспиване, четяли на царя страници от Дворцовата летопис. И като се напекла работата около Мардохай взели да му четат /на царя, не на Мардохай/, с интонация, с поанти, с всичко, епизода с Гавата и Тара и най-вече там, за героя-доносник. Демек, нали и мигат с двете очи. Че велможите са замесили работата, съмнение няма, по-дребни риби не могат да отсекат главата на царицата. Но и там има черна работа и там трябват втори хора, безпогрешни втори хора. Щото една грешчица и край, ще хвърчат високопоставени кратуни. Ей на, Аман, само се бил навел над полегналата Естир, шепнел и поверително какви яхти и вили, какъв "Майбах" /пък може и да не е дочула новата царица, кофти звучи, двусмислено, пустия "Май ..бах"/ ще ѝ подари, само да не навива мъжа си против него, само толкова. Ама писнала Естир, решил Артаксеркс, че оня нещо жена му, собствената му жена, в собствената му къща... и айдеее, замина си Аман, барабар със синовете си /те пък защо.../. При вторите обаче грешка няма, ни голяма, ни мъничка. Операцията е проведена блестящо, големите ѝ цели друг ги поставя, друг, дето е и от велможите по-нагоре, ама вторите свършват работата. Текстове чели - където и когато трябва, идеята за голямото... опитване на кандидат-царици пак те я нашепнали, точно когато трябва, когато съвсем бил втасал Артаксеркс. Пак те подреждали бомбоните в кутията, та на Арти да му писне от бездушни цицо-гъзки /помните ли "Лекарски визити"/. Те ще да са я и свършили с Астин работата. Нещо не ми се вярва толкоз нагла, тъпа и пияна да е била Царицата. Тя, по-късно, Естир ще ревне, че неповикана яви ли се, наказанието е смърт. Камо ли повикана да не дойде. Нещо по пътя между двата двореца пратеникът ще да е едно-друго, нали. Какво каза Артаксеркс на Астин, какво каза Астин на Артаксеркс знае ли се? Знае се какво каза пратеникът. Ама то същото ли е? После кой побърза да изпълни присъдата, кой накара Арти Ксери пиян-залян да подпише, а? Все вторите, безпогрешните втори.

На Ичката

4. Та и нашите момчета, не, не го казвам насмешливо, просто в библейския текст тъй ги наричат - "царските момци", и те така. Падали, ставали, ридали, хлипали, ама я свършили. Ревнали и бунтовниците /в смисъл на разплакали се/, паднали един другиму в обятията, после като се поуспокоили се разбрали - армията сега няма да я цепим, хлип-хлип, ама ако завбъдеще нещо пак, туй-онуй, без повече пазарлъци, без увъртни, давате ни кораби и си тръгваме към Отремер. Ясно? Ясно, бе, ясно. Дадено, от нас го имате. И т.н. И флотата тръгнала. Голямо, огромно ще да е било облекчението на Маршала, щом чак на поезия го избива. Много работи е Маршалът, за всичко става, дялан камък, ама поет не е. И той като Левски. Светиня ни е, наистина светиня, по-голям е от светец, нищо, че не капе миро от костите му /дето не ги знаем къде са/, светла му памет на Николай Генчев, такава свещ запали на Дякона с онова книжле, та да разберем и ние какъв човек си е отишъл за нас, дали за нас, дали го заслужаваме, дали ни е мислил по-добри ^4.1? Ох, не знам. Ама поет не е. За жалост, с усмивка го казвам, една негова "поема" е запазена, олеле-мале... Сега, да беше Конон, там работата е друга, менестрел, човекът, трубадур и разни такива. Като извърне глава на една страна, като забие очи в тавана, че като ги занарежда с гълъбов глас едни такива, на госпожичките, а и не само, сърчицата тик-так, като часовник правят, нали, бай Чудомире. Поет, тъй наречената куртоазна поезия прави. Пък и хубавец, че и храбрец, ехеее. А Маршалът, една природна картинка описана няма. То чунким в Библията има. Туй, природата, май Алеко Константинов я измисли. Обаче сега, след Корфу, като му олекнало на сърцето, развързала му се душицата, приискало му се едно ихуууу да извика и си го извикал човекът, ама като оня, дето като му дръпнел по издебело искал тихичко да си гръмне с пушката, айде сега, коджамити маршал ихууу ще вика и взел, че го нарисувал като картинка. Прелестна, трептяща картина на флота, с надутите платна, с разветите пъстроцветни флагове, рицарски щитове по палубите, с гербове, с всичко, пурпурната галера на дожа и се къдри, къдри онова ми ти копринено море, пърха и пърпори под киловете на бързоходните юйсиери. Сигурно като джетове му са се виждали, нищо че я са правили, я не, три възела скорост.

Прескочили Корфу, отдъхнали си всички, времето прекрасно, морето пролетно, свежо, справили се с течението и наближили. Дошло време Алексий Братоубиецът да се стресне или поне да се заинтересува. Заинтересувал се. Имал по-важни работи - бани да строи, градини да оправя, ама няма как, идват хората, да видим какво искат. За всеки случай пригответе флотата. Малко невероятно звучи тая картинка, нали? Хайде бе, чак пък такава овца да е императорът, хич толкова да няма разузнаване, да не знае какво става на Лидо, после в Зара, Корфу? Хайде, той - император, сериозно е зает да разнася светлия си лик, имал си специални хора, силенциарии им викат, да осигуряват тишина, където иде, щото... нали разбирате? Стига му само дворцовите ритуали да поддържа и ей го, денят заминал. Той, добре. Ама чиновниците? Евнусите? Те да прозяпат какво им се струпва от Запад, нещо не е за вярване. И аз не го вярвах. Ама две камбанки ми дрънкат и ме подсещат - друг свят е, друго време е, не си мисли, че много можеш да го разбереш. Първата се казва Михаил Псел. Умен човек, начетен, придворен по времето на един бюлюк императори преди Ангелите, че даже и преди Комнините и такива работи пише, ама такива работи пише, че косата да ти настръхне. При това, не като оня, като Прокопий, дето бил доксограф, демек, придворен летописец на Юстиниан и Теодора, та писал-брисал, лизал-мазал, подмазвачът му с подмазвач, представям си какви ги е дрищил - като чета речите на Никита Хониат чак мен ме хваща срам, византийски стил, това е и докато най-безсрамно е хвалтутил всяко тръц и пръц на величествата тайничко най-безсрамно си е водил бележчици с най-, ама най-извратеняшки измишльондреници за тях, същите. Дребна душичка, страхлива и злобна. При Миша Псел такива работи няма. Харесва си Василий II Вулгароктонос, не мога да му се сърдя, онзи май наистина е знаел какво прави - мир да не види душата му. Другите - имат си добри, имат си лошите страни, човешка работа. Не от това ми настръхва косата. Де да беше ги писал като Прокопий - за разни вампирщини или за разни вечно разкрачени императрици, кажи-речи от люлката още. Ама не, съвестно, информирано, така, спокойно и размерено, разказва за живота в двора и точно от този спокоен тон лъха ужаса. Защото си е ужас. Няма империя, няма армия, няма финанси, няма дяволи. Най-безсрамно блюдолизство, най-долно сводничество, гнусни жигола, блъсканица около кревата на императрицата, ритници по кокалчетата, ръфане за ушите и нищо, ама нищичко повече. Божичко, това ли е Империята? Това ли заслужава Царицата на градовете? Ооох, то какво още има да става. Ама като го чета, чета и си мисля - май наистина е възможно, май наистина светът се раздвоява във върховете на империите, май тези невероятни щуротии на сенките, които танцуват по властническите воали, могат да изместят всякакви реалности и да произведат някакъв извратен, изчанчен свят, който трябва, на всяка цена трябва да бъде разбит, унищожен. Щото оная флота, дето наредил Алексий III да я приготвят, въобще не съществувала. Да, да, Византия нямала флота, никаква. За срам и позор в Златния рог се клатушкали двадесетина червясали барджи, клатушкат се, клатушкат се и хоп, някоя потъне. Е, нямала, нямала, но не мога да разбера как императорът не е знаел. А той наистина не е знаел. И това ми е втората камбанка. Има нещо гнило на Босфора и за съжаление, далеч не са само барджите.

4.1 Уни

5. Та пристигнали пратениците, латинец ги водил, генуезецът Никола Ру. И така, отвисоко-отвисоко, запитали като за какво са дошли тия хора, какво ще да искат. Византийска работа, флота нямат, ама да се надуват - еша им няма. Тамам работа за Конон, да им изпуска въздуха на такива. Щото византетата са си надути, така, отвътре им идва, ама Западът какво може да покаже, там работата чак религиозни корени има. Не говори празни приказки Григорий Палама. Щом стане дума за латинец автомат му пришива едно "надменен". И набързо им обяснил наш Коно, че са дошли императора да сменят, че този, дето сега се е тръшнал на престола, е престъпник и братоубиец, че истинският ей тука, при тях се гушка и докато не си го върнат на престола те, латинците, няма да мирясат. Но, виж, една услуга могат да направят. Ако той /Алексий III/ си признае греха и отстъпи престола си на законния император /Алексий IV/, те /латинците/ ще го помолят /Алексий IV/ да бъде милостив и да пожали живота му /на Алексий III/ и да му даде /на Алексий III/ достатъчно средства да изживее дните си. И ако те /византийците/ дойдат втори път при тях /латинците/ с друга мисия, а не да преговарят по въпроса, те /латинците/ ще ги накарат тях /византийците/ горчиво, у-у, хинин-горчиво, да съжаляват. Малко по Джеръм Джеръм се получи, но таман такава си е била ситуацията. И се започнала войната... Така пише Маршалът, така пише и Тайерман-историкът. Войната на чудесата. Така пише Маршалът, така мисля и аз. В началото всичко си е нормално. Ромеите дърпат веригата и затварят Златния рог, укрепват Галата, поставят гарнизон и т.н. Франките устройват една здрава патаклама, туй го могат, спор няма, насмитат гърчулята, особено се отличава Жан д'Авен, венецианците пускат галерите си с пълен ход срещу веригата, накъсват я, влизат в Златния рог и с това Действие първо приключва. От тук натъй следва правенето на планове и договорки и, както знаем, всеки дърпа чергата към себе си. Венецианците настояват да се атакува по море, франките - по суша. И двете работи много янлъш изглеждат. По море, как, аджеба, да стане тая работа? Вярно, венецианците въобще не са вчерашни, сума ти и обсадни машини са струпани по палубите на нефовете и юйсиерите, имат и едни летящи мостове, връзват една греда напречно на върха на мачтата, пускат две летви отстрани да може да се държи войникът, омотват всичко това с въжета и готово, действай. Не знам, ама то само да стъпиш на такова нещо и вече си напълнил гащите, камо ли да те стрелят, секат и т.н. отсреща. И с тая залъгалка да превземеш стените на Константинопол, вярно, откъм морето са по-нисички, по-афиф, но пак е загубена работа - течения има, как ще приближиш да атакуваш без да те метнат вълните върху камъните, абе, невъзможна работа. По суша пък си е направо смешно. За обсада и дума не може да става, няма хора. Решено е да се обсадят две врати. Тя каква е тая обсада, дето всеки може да влиза, да излиза когато си поиска? Пълна бъркотия. Ама венецианците са силни по море, кръстоносците по суша и кой където може там ще натиска. Като оня, пияния, дето се гърбутил под един уличен фенер. "Какво правиш, бе аркадаш?" - попитал го един. "Уффф, изтървах си ключовете и сега ги търся." "Къде, тук ли ги изтърва?" "Не, там, в храсталака. Една вода пуснах и..." "Ми що тука ги търсиш?" "Ми там много тъмно, нищо не се вижда". Горе-долу и нашите хора. На всичкото отгоре вътре, зад стените, срещу всеки латинец стоят десет ромея. Не знам как ви звучи, аз десет пъти го четох и не го разбирам, как въобще ще стане тази работа. На всичкото отгоре Алексий III чудесно е оценявал смешноватата малобройност латинска. Маршалът дава една картинка, дето като я разплетем, прави ситуацията още по-заплетена. Значи, разположили се кръстоносците под стените, направили си лагер, оградили го с дървени палисади, действат си по правилата, хората. И, ето че от съседните порти се заисипвали ромейските тагми. Излизат, излизат, излизат, излизат, полето се напълнило - те продължават да излизат. Рицарите, какво да правят, назад, назад и опрели гръб в палисадите, навели копията, пуснали забралата и загледали люто през цепките. Хубаво, сега гърците задника в тавана да си ударят не могат да ги разбият, прегазят и т.н. Ама, питам, колко време могат франките да издържат така? Ромеите ще се сменят, от града ще идват нови войски, храна, вода. А франките? Саладин нали така изпотрепа християните при Хатин. Собиески как намачка турчолята при Хотим, нали така ги държа под напрежение и ония се натъркаляха преди да почне боят. Хем турците бяха повече. Ох, Собиески, пане Яне и ти ще си знаен повече като име на водка, ама, нейсе, запуши я ^5.1.

Латинците полезен ход нямат. Напред - не могат, ще ги напъплят ромеите и край, няма ги. Назад - няма накъде, гърбовете в стената. И, хоп, ей го чудото, тагмите една по една почват да се прибират, демек, гррр, видяхте ли колко сме страшни, хайде сега друм, да ви няма. Не знам, пълководческа некъдърност ли е, известното вече безхаберие на Алексий ли е - като слушам и Михаил Псел и Никита Хониат почвам да вярвам, че и това може да е - някой нещо е нагласил ли, някой от Ангелския хор или още по-нагоре, не знам, но чудото става. Толкова е чудно туй чудо, че оная работа, там дето фландърци изтърваха авангарда и станаха за смях, нищо, че и стратегически и тактически бяха прави, остана почти незабелязана. Ама да не се чудим после защо при Адрианопол Балдуин последва безумната атака на Луи дьо Блоа. До Адрианопол има време, ама в тях години такива петна траят дълго.

После стават още по-големи чудеса. Венецианците успяват. А, успяват? Да, превземат грамаден участък от стената, цели двадесет и пет кули. Ама преди това, без чудесии и бабини деветини, показват какви моряци са. За чудо и приказ. Гърчетата замислили една гяволия, ти на тях такива работи им дай, насъбрали разни таралясници, натъпкали ги със смола, мазнотии, стърготини, издебнали добър вятър и посред нощ ги пуснали запалени към флотата. За малко да стане белата ама венецианците наскачали, грабнали се, всеки си знае мястото, всеки си знае работата и отървали корабите. Само някаква генуезка барджа, дето следвала флотата малко, тъй, търговийка да прави, изгоряла. Е-е, рискове на професията. На оня как му се вмирисаха хиляда дузини яйца, хем при минус 30? Та, успели венецианците и при стените. Как? Какво се случи? Документите мълчат. Мнооого деликатно и завоалирано го съобщава Маршалът. При това акцентът е върху личните качества на дожа, как настоявал да приближат галерите, как викал, че или ще победи или ще умре заедно с пилигримите и най-вече как го видели да тича по стената с крилатия лъв, пърпорещ над главата му. Казва си го Маршалът - чудо е. И в стила си се аргументира "най-малко от десет души го чух". Нали обеща, че няма да лъже. Вярно, чудо е - сляп като къртица старец, на деветдесет и кусур, да се изкатери по стените, да бяга по тях, да вее байрака, не може да бъде. Ама "най-малко от десет души го чух". И толкоз. А за другото чудо - как бе, как го превзеха това стенище, не става дума. И сега идва чудото на чудесата - превзеха го и го отстъпиха. Който ще да вярва. Не го разбирам и не го разбирам. Вярно, не съм експерт по обсадно дело, нищо не разбирам от военни работи, но все си мисля, че и тях логика ги движи, не ще да е все Архангел Михаил начело на победителите. За какво дремят под стените, нали да ги превземат? Разбирам да е някоя там портичка, да се е намъкнала някоя там групичка и да се омете бързо-бързо преди да са я накълцали варангианците с ужасните си секири, това да. Ама двадесет и пет кули и ги отстъпили? Чудо на чудесата. Венецианските апологети от историческата фаланга допускат разни ултравоенностратегически обяснения. Допускам ги и аз, ама повече ми се връзва уравнението с нагласистиката на антиАлексиевите сили. Първо - превземането на кулите е по системата "Антиохия". Някой високопоставен византийски Фируз е отворил вратичкита, поизтеглил е отбраната и готово. Не вярвате? Добре, малко ще поизбързаме и ще отидем при втората, истинската обсада.Година и нещо по-късно. Денят на решителната битка. Варангианците, най-страховитата, най-боеспособната част от защитниците на Константинопол НЕ е на стените, седи си в казармите. Точно тогава, ама точно тогава решили да си искат заплатите. Да бе, а пък аз съм колибри. Та единадесет хиляди скъпи наемници - датчани, англичани и всякакви свирепища, свързани с клетва за лична вярност към императора, са отстранени от стените, ей така, някакси, че калпавите гърчуля няма да поосвободят някое и друго куле като им каже който трябва. Хайде, бе. Ще освободят и още как. После обаче нещата няма да станат по Плана. Да си представим - влизат венецианците, налитат и франките, Константинопол е превзет, армията свирепства, граби, трепе, пали. Грозна, ненужно грозна история. А може и друго да стане. Константинопол е огромен, гъсто населен, много войска е натъпкана в него, те на открито поле пилигримите можеха да се разтопят между ромейските войски, какво остава в лабиринтите на Цариград. И тогава работите наистина ще излязат извън контрол ^5.2. И си е така. Защо лумва големият Константинополски пожар нея нощ? За да отдели кръстоносци от местни - по това са единодушни всички. Е? Алексий ще си го свалиме, защо трябват жертви, а и защо да рискуваме цялото мероприятие? Ми да. Венецианците отстъпват стените, пожарът върлува, Алексий тъпче джобаците с държавно злато. И на сутринта, о, чудо, вратите отворени, никой не ги пази, кръстоносците не вярват, то не е и за вярване, царедворците действат, измъкват Исак, поизтупват го, изчеткват го, нагласят го с корона и каквото там се полага и готово. Хайде сега, другари от братския Запад, заповядайте, посетете нашия град, не всичките, множко сте, ранко е още за масов туризъм, ама на групи, на групи, да видите, да оставите по някой лев и после да си ходите. Вие нали дойдохте да сваляте Алексий, правилно, узурпатор си беше, ама вече го няма, няма го, императорът си е законен и пито-платено. А такааа, да си дойдат нещата по местата. Че взе свят да ни се завива от "чудеса". Деветдесетгодишен дядо стени катери, крепости падат като да са от шоколад, венецианци завзето връщат - пиян арменец пари хвърля, еврейн ги събира да му ги върне, с десет пъти повече войска императорът бяга и изобщо "туй, дето го видя, не е вярно". Сега вече по му мяза. Ще си отиде Алексий, Константинопол ще оцелее, е, поизгорял, ама не е болка за умиралка, армията непокътната, флотата също, бароните щастливи - хем си изпълниха обещанията, хем християнска кръв не се ля, не много, де. Чудесно, балансирано решение, истински шедьовър на дворцово изкуство. Да, ама туй си е предвидено и въобще не устройва истинските автори на Плана. Не устройва и по-дребните риби. Първо - никой не е тръгнал чак от майна си Райна, за да възстановява Исак на престола. Ама той бил законния. Абе, я стига глупости, тия приказки му отива на Конон да ги приказва, ние много добре си знаем, че нещо е законно ако ни отърва. А Исак въобще не ни отърва. Имаме да връщаме пари и пари, трябва на Божи гроб да ходим - с какви пари, с какви войски, а и ние дотук сме пълен валат, кога ще гризнем и ние нещо? Ами обещанията Византия да се подчини на папския престол? Исак такова нещо даже не е споменавал. А-а, не, не, хич да си ги нямаме такива. Младият Алексий е нашия човек, с него се договаряхме, от него ще си търсим далаверката и той ще е императорът. Ясно? Тропат с ботуши, дзънкат със шпори, сърдят се и Исак приема формулата би-император. Няма да я бъде тая формула, ама това по-късно, сега чейнето му увисва като му представят сметката. Все едно, отиваш да платиш за рождения ден на синчето, досещаш се, че са се поотпуснали младите, е, ще се плаща, няма как. И изведнъж разбираш, че са пълнили вани с "Дом Периньон", къпали вътре Наоми Кембъл и Камерън Диас, ДиДжей им бил Фифти Сент, а Елтън Джон им свирил на ущенце. И сметката здраво надхвърля цената на къщата ти, пълзи към средата на пенсионната ти застраховка и може да се погаси само ако спечелиш на лотария. "Айййй" - писваш, обясняваш разни работи, ама дикиш не хващат, появяват се съответните охранители, гледат строго /доколкото могат да изимитират съсредоточен поглед/, управителят ти обяснява, че няма как, разноските са направени, сметките са подписани и "или... или". Хем не по Киркегор, ами съвсем по бай Григор, а той не обича да го въртят с парите. Как ви звучи тая история? Защото точно така си става. Исак подписва сметката, приема задълженията на сина си, но много добре знае, че са несъбираеми. Двеста хиляди марки сребро - трябва да продаде Константинопол. Нито може, нито има кой да го купи. И като таткото с "Дом Периньона" подписва, за да отърве кожата, а после може и чудо да стане. Гедже гебедър, нощта е бременна 5.3. Ама те, чудесата, току-така не стават, нали се разбрахме и едва ли някой го знае по-добре от управителя, дето и Наомито извика, оная, истинската, не Наомито от "Крушките" и ваните пълни, сега, с какво ги пълни, ама и "Советское Игристое" да е пак сума ти пари струва. И т.н. Щото и най-смотаният управител няма да тръгне да прави такива харчове по поръчка на някакъв пъпчив пубер. Още повече ако знае, че въпросния пубер ще е бъдещия му работодател.

5.1 Лех Валенса и бирата

5.2 Маара

5.3 Димитър Подвързачов

6. И питам аз, къде е блял Енрико Дандоло като се правеха договорките с Алексий Пубера? Нима не е знаел, че няма на света император, ако ще византийския да е, който може да посрещне такова плащане. Целият Запад не успя и 40 000 да събере, така ли е? Така е. Тогава? Кой приема несъбираеми борчове? Има само един отговор - който иска да разори длъжника си. Ако някой има друго обяснение - има думата. Хайде, Енрико може и това да е искал. Ами папата? Какво, той хабер си няма каква я гласят в Падуа, хич не може да смята и си въобразява, че Византия златни ги кака? Хайде, пак ги взехме за глупаци. Най-умните, най-пресметливите, най-далновидните мъже на него време. Защо, защо са я така нагласили? Междувременно двамата съ-императори нещо уж управляват, младокът стои повече при латинците, хем да не гледа вечно киселата физиономия на дъртия, хем зарчета да потрака с аверчетата, някое друго коктейлче, шмрък-шмрък една-две линийки, а пък и те, аверчетата, толкова го обичат, че а е тръгнал да си ходи, а почнат да правят физиономии. Ще правят ами, как не, нали той им е златната кокошка. Щото в началото няма как - по някоя и друга хилядарка, в сребърни марки, ще да е потегляла към кръстоносния лагер. После - един мъчителен лупинг, малко като на ония, дето уж ги съживяват с дефибрилатора. "Вижте сега, малко се поизхвърлих с обещанията. Не, не че се изхвърлих, ама трябва още да ми помогнете. Заради вас гърците ме мразят и не само стотинка не дават, ами я сте мръднали и я са ме... Останете още малко, година, не повече, да стъпя здраво на престола, че гледайте златен дъжд на какво се вика. А?" Съгласили се, приели, какво имат да губят, колкото клъвнат все файда е... Не знам общо колко са били, никой не знае, счетоводителите са мрели по-бързо от тия в мафията, ама си мисля, че много хубаво ще са ги сметнали, тамам да ги изцедят здравата и да си съберат парите, които наистина са похарчени дотук. "На парите си дойдох", дето викат комарджиите. И ето че плащанията ставали все по-сухи, периодите между тях все по-дълги, като физиономиите на доскорошните дружки, чудото продължавало да не се случва и императорската двойка изпаднала в класически шах-шех. "Малко мръднеш, маймун станеш. Много мръднеш, хептен шебек" - дето викаше арменецът-фотограф от махалата. Дават ли - хем разорение, хем гърците ще ги разкъсат. Не дават ли - латинците ще им стопят лагерите. Случило се и едното и другото. Давали, давали, чак църковна утвар претопявали. Разорили се и гърците люто ги намразили. Спрели да дават - латинците пратили Маршалът и Конон да им казват "бау" и още - "Каквото не дадете, сами ще си го вземем". И вземали. Май тогава се родила славата на западняшката методичност, щателно опоскали всичко, до което се докопали. Не че частите на руските "Москвичи" не бяха с щемпел "Опел" или композициите с шевни машини не вървяха от Запад на Изток, ама там историята е малко по-друга. И станало, каквото се очаквало да стане - една нощ един веждест, ама само вежди бил, придворен, някъде от предградията на фамилията, нахълтал в покоите императорски, грабнал нещастните Ангели и обул пурпурните опинци. Татко Исак вече си бил съвсем неадекватен, той кога ли е бил адекватен, питайте Хониат - ако му имате вяра, ама вече съвсем на Руфиня Чанго се правел и сега бързо и услужливо починал. Със сина му било по-сложно. Малко. Разболял се горкият в затвора, помъчил се, помъчил се ... Нещо некъдърен се улучил дворцовият биохимик, не като наш Иван Абаджиев, та се наложило да се намеси новият началник, разправят, собственоръчно. И сега вече Алексий Бивши издъхнал. Пустият му Веждьо, вероломен садист. И още по-лошо - лишен от въображение, взел, че се кръстил Алексий, Алексий V Мурзуфул. Мурзуфул - ама че име. Имал си качества, човекът, не бил само вероломен. Имал си някакъв кураж, на сегашен жаргон - гатс или болз, джигери или топки, хм, защо това така ценено качество на духа винаги се свързва с някакво месо? ^6.1 Имал някаква харизма, повярвали му столичани, че ще нарита латинските задници. Добре се оправял в лабиринтите на придворното интригантство - варангианците му се заклели във вярност. И си бил надменен грък, надменен далеч над възможностите си.

Ами Конон, какво стана с Конон де Бетюн, нали на него беше кръстена глава осма? Нищо му няма на Конон, охоооо, още колко бури ще мине. Нали е Вале, а валето, макар да е далеч от Асата, че и от Попвете, си е важна карта, а в тази игра, константинополската, се оказва и най-безсмъртната. Ще видите при Адрианопол.

6.1 Историческите викове

IX. Алексий V Мурзуфул

1. Честичко чета, че през цялото време - и при първата, тренировъчната и при втората, сериозната, обсада, жителите на Константинопол някакси успели да запазят ролята на зрители. Видите ли, империята била така навикнала с разни дворцови преврати, че появата на едни или други чуждоземни наемници под стените на Константинопол вече предизвиквали само гримаси на пресищане. Не им било чак интересно на гражданите да слушат гъгнива западна реч. Има даже един списък от преврати с наемническа помощ през последните петдесет години /преди кръстоносната обсада, не сега, сега е само един - на Кенан Еврен и те не са чужденци, американци са хората/. Да, съгласен съм. Със списъка. Но не и с тезата. Забравих да разкажа как при първата обсада бароните предприемат една ПР акция, натоварват младия Алексий на една галера, избират двама-трима по гръмогласнички и с бавен ход се завъртат под стените. "Ейййй, столичанииии, този е, този, вашия законен император". И гражданите се хурват да целуват крайчеца на туниката му и изпаднали в благодарствено умиление, организират мощен гуляй в чест на латинците, своите просветители и освободители. Глупости, нищо такова не се случва. Стените мълчат, само тук-таме някое сочно "Гамотууу" или "Архидия" цепи въздуха колкото да наруши ритуалния ритъм на "Малака-малака-малака", ааах, как хубаво си ги знам гърците. Не е трудно да си представим принципиалното, изначално безразличие на столичани към въпроса коя точно Ангелска брънка заема престола. Ама, виж, латинците, ох, няма как и няма начин да не ги мразим, ненавиждаме в червата, отзад и в цялата анатомия. От къде да почна? От Робърт Гуйскард и Солун ли, от Татикиос при Антиохия или от оная, специалната 1171? И къде да свърша - с Венецианския пожар, погрома в Естанор, затриването на цял Константинопол? Ами кой помагаше при защитата на Галата, не бяха ли цивилни - с хиляди и хиляди? Ами с какви войски Конрад дьо Монфера намачка Брана, не бяха ли латинци от цивилното население? Абе, небивалици са тия за безразличието на гражданите. Какво да ходим чак в Цариград. Представете си как четири автобуса пловдивчани идват в Перник и силом сменят кмета. Пука им на перничани за кмета, ама майните?, да им сменята кметааа? охоо... Сега. Ами тогава? Та не вярвам гърмяните зайци начело на кръстоносната армия да са вярвали на бъдещите историци. По-скоро с този ПР са целили собствената си войска. Виждате ли - вероломен народ, вероотстъпници са гърците, законния си император не признават, трябва със сила да ги заставим. Тихичка, кротичка акция - няма кръв, няма дяволи, няма и нужда, войската си е обработена, още от Зара.

Та започва да се готви Мурзуфул, за съвсем сериозна война се готви. Хем всички предимства са на негова страна - огромно числено превъзходство, страховитите стени на Константинопол, едно суперпрофесионално армейско ядро - варангианците. Те, ако си говорим честно, само варангианците стигат, за да опазят стените. Корпусът е съставен от наемници - предимно норсмени, но има и англичани, щотландци и всякакви други страшилища от варварските /според гърците/ земи. Вярно, имат един съществен недостатък, изпълняват преториански функции, навикнали са повече да разхождат секирите си из константинополските тържища отколкото да ги топят в кръв и прах по бойните полета, така е. Но са професионалисти, много добре подготвени, храбри и кръвожадни, силно дисциплинирани. Казвам го, защото често чета, че византийската армия е била така насметена заради глупавата военна реформа на Комнините, която предполага всеобща военна повинност и така създава армия от най-ниско качество. Разбира се, тия работи имат значение ^1.1, но с над десет хиляди варангианци по стените Константинопол си е непристъпен. И Мурзуфул се готви. Маршалът оставя едно недвусмислено свидетелство - колкото и да са високи и яки стените, императорът заповядва да ги надстрояват с нови и нови етажи, обвиват ги с кожи, трупат смола и калчища, за да не остане и местенце, където да се проврат летящите мостове на венецианските кораби, да не остане нищо на случайността. Кръстоносците и те се готвят, венецианците вдигат мостовете си нависоко, ама къде е мачта, къде е стена. Виж, измислят едно нещо, което ще свърши голяма работа. Решават да сдвоят нефовете, да направят мостовете по-стабилни и най-важното - ударите по-тежки и концентрирани. Вермахт гиби. И тръгват. Както по-преди. Венецианците по море, франките по суша. Този път насериозно. И става ясно, че задачката въобще не е лесна, че по-скоро отива към нерешимките. Нефовете се приближават колкото могат, толкова, че нападатели и защитници почти могат да се ръчкат един-друг с върховете на копията. Е, и? Така крепост превзема ли се? По суша пък съвсем нищо не става. Няма да се учудя ако са се намерили юнаци да пробват рецептата на Ана Комнина - с пълна скорост и бух, срещу стената. Чух, че Фидел като малък бил много упорит и веднъж, за да го докаже, засилил колелото си с пълна скорост и се бухнал срещу една стена. Хлапашки работи. Фиделовите и на франките. Краят на деня заварил западняците бая оклюмани, този път чудесата нещо се били позабавили и фактите показали грозната си плът - стените си стоят, зъбят се, накичени с войска и народ, корабите безпомощни, кръстоносците жалки с двете портички, дето обсаждат. И духът французки стъпва на бобслея и фииииу, надолу. Гърците - обратно, захилени, щастливи, победители, един вид, императорът - на седмото небе, не само удържаха стените, ами и излази правиха, пленници водят. Бре.

1.1 Историята с викингите в Берген

На Иван Карагитлиев

2. Действие второ. Втори щурм няколко дена по-късно. Този път чудото става. Стените са пак така яки, гърците още по-многобройни, още по-нагли, обаче точно когато двойките нефове натискат към стената Господ изпраща добър вятър и летящите мостове почти докосват стените. И какво от това? Ама наистина - какво от това? Един венецианец (за жалост няма да узнаем името му, пълен съм с уважение към Маршала, но в едно отношение е много несправедлив, бих казал направо злобничък - в целия му пространен доклад не се споменава нито едно венецианско име, нито едно освен Енрико Дандоло) скача върху стената, скача човекът (безименният, не Дандоло), отчаян храбрец трябва да е бил. И, разбира се, моментално е насечен на парченца. Логично. При втория повей обаче скача един франк и Маршалът става щедър в подробностите. Казва се Андре Дюрбоаз, трябва да се запомни, име на истински храбрец е. Както Иван Карагитлиев, дето се покатери по решетките, за да стане Партийния дом - не ги е срам, комунисти, а такъв дом си построиха, цял палат, да стане Университет. И Андре Дюрбоаз, както преди него венецианеца, едва се докопва, лази на четири крака, успява да се изправи, измъква меча, храбър е, свиреп и боговдъхновен. Е, и? Ами, отбива награцалите го гърци. Е, и? Ами в това време и други - франки, венецианци, плъпват по въжетата и скачат на стената. Е, и? Ами превземат горния етаж на кулата. Е, и? Превземат цялата кула. Много важно, преди година венецианците превзеха 25 кули и нищо. А-а, не е така. Щото, както пише Маршалът, кулите започват да падат една след друга, една след друга, като плочки на домино. Като видят, че съседната кула е паднала гърците набързо опразват своята, тя пада и ей ти я опразнена следващата. Звучи направо невероятно, като в много лош филм и нямаше да го повярвам ако не бяха някой други точици в описваната акупунктура. Ще оставим за малко Маршала и ще се отбием при Робер дьо Клари, той има много интересна история за разказване. Нашичкият принадлежи към групата на Пиер д'Амиен, пикардийци са и техният баш сеньор е граф дьо Сен Пол. Макар и дребни риби, явно дьо Клари са малко по-различни, по духовни хора - Робер си е войник и нищо повече, но го тегли перото, има картинен език и чувството за история не му е чуждо. Брат му, Алеумнес, е свещеник, но и него го сърбят петите, тясно му е в някоя енория в дъжделива Пикардия, та набързо се записал сред пилигримите и тръгнал свят да обикаля. В решителния ден хората на Пиер д'Амиен си блъскат блъските срещу една от стените без да знаят какво всъщност правят. Юнаци. Ама Господ си знае работата и ето, че им показал една вратичка. Тя, вратичката, била отдавна зазидана, ама все пак зидария, тухли, хоросан, не са ония ми ти стенища. И почнали франките да я ръчкат. С лостове, кирки, с копия, чак с дръжките на мечовете. Яка работа ще да е била, старовремска изработка, не като сега, голям зор видели да изчовъркат една дупчица, колкото да пропълзи някой. Ама как се пропълзява, то, лесно е да се каже, ама зад стената чакат византийци, войска, може и датчани и всякаква друга смъртоносна паплач. И, ей ти го, Алеумнес, хвърлил се на земята, промушил напред меча и се гърчи да пропълзи през стената. "Бе ти луд ли си бе, ей? На какво, на герой ли ми се правиш? Само да се върнем, ще кажа на тате, ще ти насини задника" разкрякъл се Робер, братчето. Обаче Алеумнес ни чува, ни спира. Събудил се е в него някой дядо от времената на берсерките и замирише ли му на бой губи образ и картина и само на кръв гледа. Метнал се отгоре му Робер, затиснал го, да не прави глупости оня, но берсерк как се спира, измушило се отчето, само обувките му останали в ръцете братски. "Бре, загина си млад-зелен" - викнали всички. И наистина, промушил се Алеумнес, пролазил, поизправил се оттатъка, като един истински Арамис поизтупал праха с ръкавиците си и... какво да види, един батальон, цял-целеничък батальон ромеи стои и го чака. И отчето си спомнило за отец Тък, решил да е герой като него и като ревнал Боримечка стайл се метнал връз ромеите. И, този път наистина чудо, ромеите се превърнали в ято птички и се разлетели, оставяйки само пух и пера след себе си. Да ме извинява Алеумнес дьо Клари, че така се майтапя с храбростта му. Той пък сигурно ще ме нарече я книжен плъх, я очилат трътльо и ще сме квит. Сенкевич как се подиграва с учените архимандрити в сцената с хусарския гуляй. Истината е, че изпитвам огромно уважение към смелостта и вярата му, още повече, че както сe е засилил отгоре им и те, както са се разбягали, ми рисуват една картинка, която просто прекрасно онагледява май основната ми теза. И тя е, че има такова нещо като дух - дух на един народ, дух на едно време, дух по-важен от фактите, сметките, обстоятелствата. И този дух човечеството възпроизведе най-истински във вярата. Най-истински, мисля, че можем да я видим, запечатана в религията, но я има и другаде, и другаде ^2.1.

Е, аз съм малка мишка, на мене може и да не вярвате. Само че същото, хем много подробно, много разгънато, ни разказва Никита Хониат. А той е голям, много голям човек - велик логотет на Империята. Че и повече. Но, чакай, чакай, какво стана с Мурзуфул? А, Мурзуфул. Цялата му работа такава. Като видял как се сриват защитниците му, като разбрал, че Царицата на градовете е вече в прахта решил поне да умре като герой. Смушкал коня, извадил меча и с цялото си веждесто императорско великолепие връхлетял върху франките, които на тълпи, на тълпи минавали отсам стената. Само че забравил, горкият, че не пред поданиците се перчи, нямало ги силенцариите да смушкат тълпата и тя да се смълчи. Франките много се зарадвали на неочаквания подарък, мнозина запресмятали колко ли ще вземат за коня и позлатената броня. Напърчили копия, затракали с мечове и Мурзуфул възвил кончето. За да умре после със смъртта на страхливците. Ами варангианците? Какво стана с тия чутовни герои от кръчмите и площадите? Е, те поне не са страхливци. Наемници са, преторианци и макар че се кълнат на императора друг им дърпа конците и този друг него ден им наредил да си стоят в казармите и да си искат платата. И си стояли. Константинопол рухвал, императорът (а уж му се клели, лично на него, да са му предани до гроб) загива, а те си стоят в казармите. Точно този ден се сетиха да стачкуват. Негодници. Да, да. И те са хубава картинка. Картинка на упадъка. Като Аеций. Бил голям юнак, ходил къде ли не, познавал и скити, и готи и всякакви други, дето служели във войската му. Говорил езиците им, знаел обичаите им и като истински, голям военачалник, честичко обикалял лагерните огньове и си приказвал с армията, римската армия. "Ти какъв си" - "Алеман" ще смутолеви оня. "А-а, знам ви, храбри мъже сте, е, в оная битка, ако не бяха алеманите..." и т.н. Докато веднъж едно момче, почти засрамено отговорило "Римлянин съм". "И аз" - тъжно казал Аеций. Та толкова за Мурзуфул, толкова и за варангианците. Разсипници. Ама нито са първите, нито ще са последните. ^2.2

Грозна, грозна история е Мурзуфулус. Как стана император, как загуби Константинопол, как се направи на мъж и нищо не излезе – грозна, жалка, палячовска работа. И смъртта му – грозна, грозна, че чак жалка. Палячо. Шут. Ама не оня, веселия от цирка, а зловещ, отвратителен. Като онова, гадното, дето подгони човека по въжето при Ницше. Или като от филма с Джак Никълсън. Джокер. Хем е в колодата, хем не е.

Сега за Византия

2.1 Сартр и съпротивата

2.2 Скити, преторианци, еничари, гвардейци

X. Никита Хониат

На Здравко Попов

Има една глава в "Москва - Петушки" на Венедикт Ерофеев, която се състои от едно-единствено недовършено изречение, прескочил я авторът щото не била за деликатни читателски уши. Макар и по съвсем други причини, препоръчвам на читателите с по-слаб стомах да прескочат "Никита Хониат". Като д-р Петър Берон, дето когато пристъпва към действията умножение и деление в "Рибния буквар" предупреждава "Тия, следующите две действия, не са за всякоя една глава"

1. Гледам му портрета, дето го нарисува Умберто Еко, гледам и се чудя - портрет ли е, автопортрет ли е? Като му чета речите - портрет, че оттатък. Ама от "Историята" ме гледа друг човек. Много му е тъжна, направо отчайващо тъжна, разказката за Византия. Сибаритът, дето ни представя Еко, не може да напише такова нещо. Зехтини, вина, риби, дивечови меса, всичко хубаво, ама познавам ги, познавам, такъв род корем-мъдреци, не им е по силите тъгата, не стават за рицари на разочарованието. За рицари на нищо не стават. А Никита Хониат има очите на истински мъдрец и на истински воин. Ще видите, ще разберете. Първо - не е просто някакъв чиновник или платен историк. Винаги е бил по високите етажи на императорското управление, винаги е бил близо до императора и е знаел от първа ръка какво става в империята. Дочаква и часа си да стане велик логотет. Това е човекът, който завежда административните дела на империята, един вид премиер-министър. На Византия. Какво ще кажете, а? Разбира се, до такива постове не се достига с инати, своеволия и т.н. Трябва и качества да имаш, но и много да внимаваш, в минно поле си, една грешна стъпчица, един поглед накриво и край. Спомняте ли си "Амадеус", колко ревниво следяха придворните музиканти прозявките на императора - просветен, културен, изискан човек, с уклони към демократични изяви. И пак - една прозявка значи не повече от десет представления; две - пет; три - първо и последно. За някаква си музика, вярно, пада си НВ по музиката, ама си е един каприз. Ами като иде реч за истинско управление, за пари, за интереси? И като си имаш работа с малко странните Ангели. Ще пишеш хвалби не, ами... А и ритуалната реч си иска такъв бичим приказки. Не знам, все ми се искаше речите хониатови да не са просто нормалното дворцово лижи-мажи, все ми се искаше да открия смислови линии, да ги вържа с онова необяснимо изказване на Асен "Докато са Ангелите на власт за България страшно няма". Не можах. Нищо. Не съм му аз съдника на Никита, да си държи там речите. Не, не че са тъпи, например тази, за приятелството е къде-къде по-хубава от Платоновия "Лизис", ама... Играе си по правилата, хвалтути, превъзнася се, но вижда, много добре вижда какво става. И най-важното - вижда много по-дълбоко от къде идва всичко и накъде ще отиде. И той като Инокентий има много остро чувство за история - това второ. Ще си призная, че го чувствам близък заради духа, заради оценката му на значението на духа в историческата, а и във фактическата реалност. Една-едничка истинска светлинка трепка в "Историята" и тя е светлинката на светия човек от Солун. Има и две други – Никита, свещенникът от родния му Хонай и патриархът на Константинопол от оная история с Андроник, ама те бледички, мънички, тъй, на пресекулки блещукат, като звездетата на Сантяго /туй после ще ви го разкажа/, та не са за сравняване, не са май даже и за споменаване. Ама, хайде, заради пустата коректност... Та тази, голямата, Солунската, някакси ми прилича на светлинката в изпитанията, на които Бог подлага избрания си народ. Колко пъти, колко пъти ще накаже евреите си, колко пъти ще им повтаря "Вие сте народ твърдоглав", колко пъти асирийците ще точат копията си за смърт и моавците ще топят мечовете си в кръвта на избраните. Но всеки път ще има едно "...но ще запазя семето ви", всеки път ще има светлинка. При евреите е Бог, техният Бог, единственият Бог. При Никита - светият, Божият Човек. А не, да ме извинява Умберто Еко, чрево-, гърбо-, гъзоугодник не казва такива неща. Зехтините и дивеча да ги прати на Еразъм, барабар с рецината.( Ама стига с тоз Еразъм, повече няма да се връщам към него.) Щото всичко друго, ама всичко друго във Византия, е не западащо, не разлагащо се, ами направо червясало. Императорът е напълно неспособен за нещо смислено. Византийските патриции от векове насам само за собствените си гъзинки мислят, как да налапат властчица, как да се подмажат на силните, как да изпързалят другарчето. Гражданите не заслужават друго название освен „промискуитетната тълпа“, с което ги кичи Хониат. Църковните иерарси така са се заплели във властническите боричкания, че не Бог, не Църква, ами и най-елементарна човечност подминава покрай им без да ги закачи. Монасите са се ояли, загрубели, затъпели и заалчнели и ни Бог, ни Свят, ни Човек не би „приел жертвите им“.

2. Разбирал е великият логотет мисията на Византия. И го е гризяло едно ужасно съмнение, което бързо се е превърнало в тъжна, безнадеждна увереност - Византия няма духа за да понесе частта от кръста, която се пада на православието. Тежък и страшен е пътят на православието, път, който, по определението си, е изгърбен от страдание ^2.1. Раздробяването на кръста, великата схизма от 1054 година, не е дело на вдетинени старци, много важно, много, страшно много отговорно нещо е. Ще се опитам да го разкажа. Имаме ли съмнение за огромното значение на символите? Мисля, очевидно е колко живота са похарчени, колко живота са осмислени чрез кръста, полумесеца, звездата на Давид, петолъчката, свастиката. За съвсем, съвсем ранните християни символът е рибата. Кръстът се появява по-късно и е вярно, че трябва бая да подсилим линиите, за да видим Разпятието като кръст. Може би кръстът на Тенерифе е най-близо до автентичната му форма. Видях го за първи път на стената на Португалската къща близо до Катедралата и изглеждаше поразително различен, грамаден, тежък и с много къса горна част. Така ще да е изглеждал стълбът на мъките Христови с табелката INRI /Iisus Nazorei Regnum Iudei/ ^2.2. Тези два факта - късната поява и изменената форма, са ми ясно указание за съзнателното и настойчиво търсене на знак, натоварен с най-важните за християнството смисли. Кръстът е наистина гениално постижение. В дълбоката древност, мнооого преди гърците, е изобразявал разгънат куб. Ако се вслушаме в елеатите и в Питагор, а това ще рече и в египетските жреци, съвършеното тяло е сферата. И има защо - единственото тяло, в което всичко е еднакво, равнопоставено, съвършено равновесно. И съвършено неопределимо, ако не го определим чрез наложена отвън мрежа. Полюсите пак ние ги измисляме, нали е ясно? Следващата по равномерност фигура е кубът. Но за разлика от сферата тя, самата тя, носи ясни определителности на ръбове, ъгли, върхове, диагонали и т.н. Разгънатият куб е разгърнатото определено съвършенство. Всъщност символа на това съвършенство. Както при Питагор тройката вече е равновесие, но четворката е пълно равновесие, в нея двойката - войната, раздора, се самоотрича - 2+2; 2х2; 2², но истинското, разгънато съвършенство е десятката, тази, дето снема в себе си всички цифри-принципи. И тя, десятката, става основа на математиката, нищо, че практиката иска други цифри /касите с бутилки са с по 12 или 24 - по-лесно се нареждат, немци и англичани броят до дузина и след това започват "три-на-десет, четири-на-десет", испанците ги почват след петнадесет, английската лира се делеше на двадесет шилинга, а шилингът на дванадесет пенса, часът има 60 минути, денят двадесет и четири часа, годината дванадесет месеца и т.н./ Та този много древен и много мощен смисъл на кръста си е много важен. Но кръстът става Кръст когато поглъща новите реалности, които донася християнството и които, през моя ограничен поглед, си остават вече две хиляди години гръбнак на европейската, а мисля и на световната човечност. ВЕЛИКОЛЕПНОТО, ХТОНИЧЕСКИ МОЩНО И ДАНТЕЛЕНО КРАСИВО РЕШЕНИЕ НА ГРЪЦКАТА АНТИЧНОСТ ЗА ЧОВЕЧНОСТТА - ИНДИВИДА И СТРАШНО ТРДНОТО МУ, МЪЧИТЕЛНО ИЗРАЗЯВАНЕ ЧРЕЗ СВЕТОВНОСТТА, УНИВЕРСАЛНОСТТА, СА ДВАТА КРАЯ НА ГОЛЯМАТА, ВЕРТИКАЛНАТА ОС. Не вярвате ли? Добре. Погледнете която искате автентична православна църква - "Света Неделя"/"Свети Крал"/ или "Александър Невски" в София, "Успение Богородично" или "Спас на крови" в Петербург, "Василий Блажени" в Москва, и ще видите - погледът се плъъъзга по повърхността на църковния купол и се заковава в основата на кръста. Кръстът, който е понесен от събраното човешко множество под купола, е най-важен с основата си за православието, православието, за което е така много, много важна съборността. Кръстът е важен, като вкопан в земята, разпръскващ благодатта си за целия земен свят, за целия човешки универсум. Затова и основният кръст на православната църква е на куполът върху кораба. Сега погледнете коя да е католическа черква в най-класическия й вид - готическия. Двете огрооомни камбанарии във фронтона са сбутали между себе си кораба със събраните богомолци, защото не те, в съборността си, са най-важното. Вдигнете поглед там, където е основния кръст, по камбанариите - на Кьолнската катедрала, на Катедралата в Упсала^2.3, Нотр Дам де ла Гард и ще видите как ще се спре чак на върха на кръста. Там, там е важното, там, където индивидуалният човек се е устремил с един Икаров порив към небето, към Бога. Ами, глупости, недоучени импровизации, от моя страна - нали? Добре. Колко ще да струват тия кули? В ония години, а? Строили са ги по три века, че и отгоре. Представяте ли си за какво става дума? Представяте ли си колко по-важен е смисълът, който носят тези кули, от функцията им на камбанарии ^2.4 И какъв, какъв може да е той? Само не ми отговаряйте - ами, мода, стил, маркинг пойнт. За тия глупости човек похарчва някой и друг лев, корпорацията му инвестира някой пресметнат милион, ама не дава 300 години от живота си. Ще да е нещо много по-важно и за мене това важно е смисълът на Богоустремената индивидуалност. И Реформацията, която католицизмът роди, завърши идеала на този стремеж. Гледах, гледах Талин от палубата и все по-ясно го виждах. Вече не кули, направо игли се забиваха в небето над куполите на чудните естонски църкви. Тънки, остри, като пътя на малцината избрани към Бога, към завършената им индивидуалност, а паството отдолу ще се окаже само тор, нали Ницше, нали нещастнико? Може и да не е така, но аз друго обяснение не виждам. Земята, светът, универсумът са основата на кръста, индивидуалността, изключителността, небесността са на върха му. Така е и с другата, хоризонталната ос, само че преведено на човешки, всекидневен език.

2.1 Гръцкият път към християнството

2.2 Кръстовете

2.3 Упсала

2.4 Китайската стена, "Свети Стефан" в Стокхолм

На Цвета

3. Ако църквата е величието, мащаба, тоталността на богопреживяването на човечеството, то кръстният знак е най-интимната, най-личната конфесия на човек пред Бога. И там православие и католицизъм се различават. Колко важни са тия малки жестове. Имахме си на кораба една китайка и бяхме добри приятели. Веднъж, в Барселона, видях на Ла Рамбла да продават едни пъстри, красиви пеперуди, от някакъв целулоид, ама такива ефирни и си купих една. И гледам, насреща ми китайчето, а, заповядай, моето момиче, твоя е. Ама не я взе, не, та не. Брех, че се засегнах. После ми обясни, че в Китай е признак на алчност ако приемеш нещо преди да са ти го предложили три пъти. Гледай, гледай. Индийците пък много странно ядяха супа - загребват с външната страна на лъжицата, иначе било признак на лакомия. Ние, като отпием, въздъхваме. Нали помните "Опасен чар" - Тошко Колев отпива, Седларов въздъхва. В Куба жена ми предупреди, че било признак на много лошо възпитание. Също да се чуе звук като ядеш супа. Точно тогава даваха един прелестен японски филм и разказвачът се впечатли от едно момиче, дето като си ядяло супата, сърбало също като баба му. Дреболии, ама важни. Е, дали начинът на прекръстване е маловажен? Католиците се прекръстват от ляво надясно, затварят гърдите си с кръста и след това целуват затворената си ръка - независимо има ли в нея ....какво беше. Православните се кръстят от дясно наляво, откриват сърцето си и го изпращат в света. Защото и хоризонталната ос има два различно означени върха - свобода и любов, същото като индивидуалност и универсалност, но вече в човешкия свят, света на Сина. И всичко това идва от великото гръцко откритие – ценността на индивида и проекцията му върху света. От гръцкото време, великата история на Византия ^3.1. Разбира се, че ще е влюбен в своята Византия Никита Хониат и неговата любов има всички основания да е по-дълбока и по-разтърсваща от любовта на Енрико Дандоло към Венецията му. На този гръцки кръст виси Сина, единосъщия с Отца си Син, който винаги нарича себе си "сина человечески" и двете оси се кръстосват на сърцето му. Много време, почти хиляда години, е удържала Църквата единството на тези разкъсващи сили - свободата и любовта, индивидуалността и универсалността. Но Тялото Христово няма, няма как да има нито силата, нито чистотата на Духа, мисията му е тука, сред щенията, страданията и миазмите на плътта човешка и е дошло време кръстът, Светият Кръст, да се разцепи, да се раздели, годината 1054 пратила половината, тази с индивидуалността и свободата, на Запад, а източното православие приело мисията да носи частта на универсалността и любовта.

3.1 Античността и християнството при Ана Комнина

4. Дали е знаел тези работи Великият Логотет? А, не бе, аз се досещам, аз, малката мишка, а Никита Хониат си гледа зехтините и вината, че да му е мазна и дъхава речта и хич хабер няма от християнство, православие, кръст, свобода, любов. Глупости. Знаел ги е, разбира се и много още работи е знаел. Че православието е ужасен, страдалчески избор. Любов и универсалност не се пазят, не се въплътяват току-така. Съвсем неслучайно православната формула категорично отказва Светият Дух да произтича "и от Сина". За да остане открит за света, за да бъде проницаем за Божията любов, човек по никакъв начин не бива да е съизмерим с Бога, да е божи съавтор на светостта на света. Съизмеримостта, подобието, са външни връзки. Не случайно Западът измисли свирепо нелогичното "Свобода, БРАТСТВО, РАВЕНСТВО". Да останеш проницаем за Бога може ако нямаш претенции за Бого-подобност. А това значи, на човешки език, да запази смирение, нищета на духа, снижение. Не стават така тия работи, както аз ги каканижа, на думи е много лесно. Нека да си спомним колко страдания изпраща Бог на избрания си народ случи ли се да се подлъже по идолите на всекидневието. Направили си евреите Златен телец. Че какво по-естествено, нима ние не го правим ежечасно? Хем ясно ни го казаха "Птичката нито оре, нито сее и Бог не я оставя да загине. Камо ли...", ама ние пак. И затова - пророк след пророк носеха известията за Божиите наказания. А при православните, нима ще е по-лесно да се запази смирението и да се прогони гордостта? Нека да ви разкажа една. Винаги - и на Изток и на Запад е имало хора, които толкова страстно са желаели Бога, с такава сила ги е викал Той, че са се отричали още приживе от Земята, от земната лъст и корупцията й. И по различен начин са се затваряли от света и при Бога - живеели са в пустинята, криели се от света в пещери, овързвали се с вериги, живеели са на върха на стълб, приемали са да бъдат зазидани и какво ли не. И на Запад и на Изток. Но православните са носели и още едно мъчение, още едно страдание, най-тежкото страдание да не знаеш правилно ли постъпваш. Защото никога не е знаел православният мъченик на кого всъщност служи - на Бог или на Сатаната, заради Бога ли приема мъките си или слугува на дяволската си гордост. Бернар Клервоски например е знаел, че носи сърце така горещо, че ако не го посвети на Бога със сигурност ще го грабне дявола и с делата си е бил при Бога, знаел го е, викал и други при себе си. Православният не знае. Няма по лош изкусител от гордостта и ако всичките тежести, дето носи, са дар за нея - тежко му, страшен и голям грешник е ^4.1. Византия поела този жребий - жребият на страданието, на смирението, на унижението, на несигурността. И също като Божия народ, евреите, е трябвало да бъде възнаградена като Богоносец. Страшна задача - висока плата. Но за Никита Хониат ставало ясно, кристално ясно, че любимата му, неговата великолепна Византия, не може да носи тази мисия, няма сили за такова дело, няма дух, за да пренесе през вековете страдалческата част от Кръста. Сякаш за нея бил казал Григорий Богослов „ЗА НЕЧИСТИЯ ДАЖЕ НЕ Е БЕЗОПАСНО ДА СЕ ДОКОСНЕ ДО ЧИСТОТО, СЪЩО КАКТО СЛЪНЧЕВИЯТ ЛЪЧ НЕ Е БЕЗОПАСЕН ЗА СЛАБОТО ЗРЕНИЕ". И какво прави мъжът, истинският мъж, не тъй наречените пичове, на които все ми се налага да бърша дупетата? Колко е чуден оня разказ на Джек Лондон, е, за Люси Монокуи, певицата. Какъв храбрец бил любимият ѝ, хем богат, силен човек, не някаква улична отрепка, как се справил с отровната стоножка и т.н. И как се чудил къде да скрие очите си, когато видял Люси на кораба на прокажените. Пръдльо, избягал е. Можеш и да се завайкаш, ай, ай, защо и т.н. и пак е същото. Така прави и Никита Хониат. Вайка се. Но не спира дотука. Любимата му е болна, неизлечимо болна, рожбата, която е понесла, ще я убие. И мъжът, истинският мъж, трябва да вземе решението - недоносеният плод трябва да бъде отстранен, любимата никога няма да стане майка, голямата й мечта и гордост няма да ги има, но ще живее, ще живее, а в живота има и други радости, нали? Пък и нека да си признаем - детето е голяма радост, май единствения безспорен смисъл в живота ти. Но и голяма мъка, милион отговорности, безсъници и...абе, ясно. Колко по-лесно и весело е иначе, нали? А пък Византия все повече е заприличвала на леконравна, повърхностна жена - щом хуква да бяга стига едно попче да и кресне, ще видите. Операцията е тежка, кървава, опасна, но наложителна. И Великият Логотет поема отговорностите си. Само не ми казвайте, че премиер-министърът на Византия няма връзки и възможности, че не може да влияе на делата на империята. Колко всевластни бяха седемте велможи в Книга Естир, хем историята и дума не казва за някаква неадекватност на Артаксеркс, напротив. При един странен Исак Ангел фигурата на логотета ще да е била още по-тежка. Какво точно е ставало не знам, няма как да знам, но е твърде възможно Никита да е свързан с повечето странности от гръцка страна в цялата престранна история на Похода. Още от оная игра на Исак с Асен, когато ту единия, ту другия знае невероятни работи и пак те, двамата, ту единия, ту другия не знае още по-невероятни неща. Дали е замесен в комичното падане на Исак от трона? Абе как стават тия работи - издебваш императора да си забрави някъде короната, нахлупваш я и хайде, готово, вече си император. Хлапашки работи. Кой знае колко ръчички са се преплели, за да направят "партизанско столче" за браточката Алексий. Дали една не е била Хониатова? После, когато синчето Алексий се прави на запданяк, крие се в бъчви и разни такива небивалици, дали не е имало няколко специални разговора с корабособственика, с началника на пристанищната стража и дали Никитушка наш не е знаел за тези шушу-мушу? Ами странното поведение и още по-нелепото бягство на Алексий III при първото завладяване на Константинопол, дали "момците" не са подработвали въпроса? И кой ще да ги е инструктирал, а? Ами сметките на младия Алексий с кръстоносците. Един Исак Ангел го знае, едно дете може да го сметне, но премиер-министърът хабер няма. Да, бе, да. Или, може би, не е знаел? Вярно, той, разузнаването го измисли Рихард Зорге. Ами "подгответе флотата", Никита Хониат ли не е знаел, че няма такава? Или в канцеларията не са знаели, че година и половина венецианците готвят огромна, невиждана дотогава флота. Че половин година на Лидо се събират най-страшните воини - франкските рицари? Че превзеха Зара и презимуваха там? Туй не камилска птица, ами попово прасе да си, пак ще го видиш. Иска се сериозна организация, сериозни, високоспециализирани усилия, за да запушиш собствените си информационни канали. Като Пърл Харбър ^4.2. Ами странните варангианци? Вярно, Мурзуфул вече бил изхвърлил Великия Логотет от логотетството му, така е ставало тогава, ама чиновничеството е неизтребимо, връзките си стоят, особено при такива високи велможи. Кой може да каже как точно е станала "варангианската геджуря"? Кой ще каже чии меки чиновнически пръстчета са дръпнали тетивата на викингската вярност?

4.1 Александър Георгиев – Коджакафалията

4.2 Загадата Пърл Харбър

5 Може ли да е станала тая? Може ли да се окаже Планът по-голям от пасището на Божия викарий, може ли Инокентий III да е само единия от играчите, може би най-големия, но все пак един от, а не единствен? Не знам. Но размахът на начинанието е много голям, задачите са за векове напред и засягат смисли и ценности над облаците на Западна Европа. Щом Филип Швабски и Инокентий III могат да работят в един отбор, щом отлъчените венецианци ще излъчат патриархът на Константинопол, щом ... Ще се появят още много "щом". И при Бонифас, и при Калоян, и при Анри и Борил, но да не изпреварваме разказа. Дотук само искам да илюстрирам мащабите - на Плана, а и на Похода. Не съм никак категоричен, може и да са мои мъгли, но поне едно е сигурно - не е изключено, напротив, логично е в развитието на Плана да участват важни византийци. Едва ли много от тях са били слепи за разложението на Втория Рим. Едва ли е въобще възможно да забравят, че голямата мисия на Византия е православието. И едва ли някой от тези, истинските, не е разбирал, че плодът се е превърнал в тумор. И НЯМА ДРУГ НАЧИН, ПРАВОСЛАВИЕТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЕВАКУИРАНО, ЦЕНТЪРЪТ МУ ТРЯБВА ДА ОТПЪТУВА. ТАКА ЩЕ БЪДАТ СПАСЕНИ И ВИЗАНТИЯ, И ПРАВОСЛАВИЕТО И САМОТО ХРИСТИЧЯНСТВО. Сигурно не е единствения начин, винаги има и друг начин, но страшно удобен за тая болезнена операция е скалпелът на западното воинство. И не виждам причина, която сериозно да възпрепятства съвместното разработване на Плана. Големите, истинските, във византийския свят са по-заинтересовани от операцията дори от папата. И те от своя страна екзактно провеждат подготовката си. Обърканият Исак, успешното българо-куманско въстание, пучът на Алексий III, бягството на младия Алексий, глупавият му договор с кръстоносците, предаването на Константинопол, пучът на Мурзуфул, варангианците в казармите и Константинопол е превзет. Не знам докъде са я смятали, дали са си представяли какво точно ще се случи на Втория Рим. Някои може да са си представяли едно не така болезнено рязане, нещо като първото завладяване. Други да са очаквали неизбежните издевателства върху превзетия град, но, както трябва да се очаква, без посегателства върху църкви, светини, духовници. Но си мисля, че е имало и такива, които са разбирали, че всичко това ще се случи и както Жофроа дьо Вилардуен обвинява за всички кръстоносни нещастия "алчността на света" и "наказанието на греховете ни", така и те са разбирали, че кръвта по латинските мечове, мирисът на изгоряло, изпотрошените икони, претопената утвар, поруганите църкви и насилени монахини, са логичния завършек на византийската порочност, на светската лъст, завладяла отдавна-отдавна Царицата на градовете. Или генерално греша или няма как Никита Хониат да не е един от тези виждащите. Не вярвате, нали? Чакайте, има още. После ще видите, като ми дойдат историците на гости. Ама ония, истинските, дето не само я пишат, ами и я правят. Историята й с история. Ще видите ^5.1. Разбира се, колкото и отговорен да е бил, колкото и присърце да му е била Византия - във величието и в унижението си, Никита Хониат е човек, от плът и кръв, свикнал на придворния разкош, човек, натоварен с радостите и мъките на бащинството и страхотиите, които последват, са го разтърсили и ужасили - личи си от "Историята" му. Зашото е било страшно, много страшно. Това - за търпеливите читатели. За "диагоналните" - "И незабавно обърнах една чаша..." Венедикт Ерофеев.

5.1 Домостроителството

XI. Балдуин дьо Фландър и дьо Ено

1. В началото всичко започнало нормално. "Нова булка, нов късмет". Яд ги е било, разбира се, направо били бесни константинополските гражданя, хич не е приятно да те натупат латинците. Те за една загуба на Хиподрума са ставали граждански размирици, кръв се е ляла, че какво остава да ти превземат града и сега да им гледаш надменните въшлясали сурати по улиците. Ама не е много здравословно да се закачаш с тях, туй не са ти болните и старците да ги изхвърлиш през прозореца на болницата. Толкова грамадна била гръцката надменност, толкова прояден духът, че всичко, даже превземането на Константинопол, може да бъде преживяно. Градът посрещнал първата утрин смълчан, в очакване на събитията, но без особени признаци на безпокойство. Даже по-предприемчивите се готвят да осребрят проницателността си и да се подмажат на новата власт. Нова, нова, не е чак толкоз нова. Монфератите отдавна са във византийската политика, Рене за малко се размина с червените обувки, е, загуби си главата, ама така е при императорите - риск губи, риск печели. Конрад си беше византийски царедворец, пълководец, получи почести и титли, до кесар я докара, е, вярно, извъртяха го придворните интриганти, ама тя, византийската политика, е тънък занаят, не е за дебелите западни кратуни. Те и тия ще са ден до пладне, ама чакай да видим. И тук-там по сокаците започва да се чува - "Да живее императорът, дук дьо Монфера". Вятърничави ромеи. Отгоре също се готвят. Съставят една делегация, все духовни лица, все разкошни одежди, кой знае какво точно искат - да умилостивят победителите ли, да ги смаят и стъписат ли, ама каквото и да са искали, не са го постигнали. Латинците ги посрещнали с каменни физиономии, смръщени вежди, опънати горни устни, the stiff upper lip, познаваме я от английските пуритани, нали. Най-намръщен бил Балдуин. Той май наистина бил пуритан. Не знам - любов ли е, набожност ли е, но при целия военен разгул, при цялата аморфна моралност при кръстоносните походи ^1.1, бигамията при политическите сделки ^1.2 и т.н. дьо Фландър си останал верен на своята Мари. До дива, раздута крайност. Като станал император издал заповед, че в двореца му никой не може да спи с чужда жена. Никой - няма слуги, няма дьо-та, няма гости. НИКОЙ. Тя, Мари, си е била за обичане. Като дъщеря на Мари дьо Шампан, чудната чаровница от сънищата на Маршала, ще да е наследила цялата ѝ хубост, цялата изисканост. Но още, един Господ знае откъде, имала и силна набожност - пламенна, гореща и кротка, тиха, отвъдна. Малко като Ремедиос Хубавата от "Сто години самота", не е от този свят, не е за него. Ама как го знам ли? Ще ви разкажа. Балдуин беше един от първите, дето взе кръста, помните ли? В първия ден на поста. Е, Балдуин. Естествено. Те, Фландърците, са с корава, корава кръстоносна традиция. А и за Балдуин било много удобно да поизчезне малко от сцената, че нещо бил объркал кашата на опасното батко Филип Август и Кръстоносният поход си бил направо печалба от тотото. Балдуин добре, ама и жена му взела кръста с него. Е, чудо голямо, тя и Елеонор Аквитанска го взе. Така е, ама първо - и Елеонор не е коя да е. И второ - Елеонор си слугуваше на авантюристкия нрав и на оная си работа. Казвам го с пълно уважение към оная работа. Някой някога да чу нещо подобно за Мари? Ни слух, ни думичка, ни нищо. Тиха, богобоязлива, верна и прилепнала към мъжа си, като на оня релеф, дето всичкото му сбъркано, ни лица, като лица, ни фигури нещо има като за свят, ама с такава сила, с такава дълбока, всеотдайна нежност се е прилепила жената към мъжа си, кръстоносеца, направо са като слезли от Библейския текст "И ще забрави мъжа майка си и баща си и ще се ПРИЛЕПИ, към жена си". Ааах, време, време, това само да е платата за кръстоносния подвиг, хич няма да му мисля, записвам се утре. Но и сила е имала Мари Богобоязливата, силата на божите хора. С пълна вяра я оставил Балдуин да тръгне с флотата му, имали флота Фландърците и като се отбил Походът към Константинопол пратил вест на жена си да поведе корабите към Корфу и от там, към столицата. Станало нещо обаче. По-точно две неща, може и да нямат връзка, но си мисля, че са така наредени, че... Флотата така и не пристигнала, хванала пътя направо за Светите земи. Ама как така, как става тая работа? Тя една мутра да скръцне със зъби и надолу по веригата само пляскане на пети ще се чува, че камо ли Балдуин Фландърски. Граф сега, император утре. Спретнали са го, спретнали са го и него, как, не знам, кой, не знам, ама не ще да е било с промяната на вятъра да се е отклонил флота. И какво прави Мари? Скрива се под фустата си, то една слаба жена какво може да стори на тия чудовища, дето от сеньора си страх нямат. Ама не ще да е било тъй, не са от това тесто нито дьо Шампан, нито дьо Фландър, още по-малко Мари. Познавам този род хора, тихи, кротки и корави, корави, истински корави хора. Достоевски описва един такъв Петров в "Записки от мъртвия дом". Няма да се е оставила Мари да я водят за носа разни изменици. Още по-немислимо е да е влязла в играта им. Опънала се е, викала, настоявала, опитала се е да намери съмишленици. Милата, достойна Мари, тези геройства винаги биват възнаградени - в приказките и филмите. Във фактическия живот се наказват. Убили са я, горката. Твърде много рискове вече е бил поел тоя, който решил да отклони флотата, не можел да си позволи един втори Балдуин на борда. Нищо не казва за това Маршалът, може и да не е знаел много, но сигурно се е досещал. Повече ще да е знаел Балдуин, сигурно го е разяждало ужасното чувство за вина, ох, познато ми е, чувството, че си можел да спасиш любимата си - този път не някаква фикция, не Дандоловата Венеция, не Хониатовата Византия, не оная ваза, в която се влюбил преситеният патриций от "Кво вадис", не Пигмалион, дори не Мери на Хенри Хигинс, а твоята Мари, твоят по-важен от самия теб живот, можел си да я спасиш и не си го направил. Не знам, това са по-късни приказки, в онова време, за онези хора, замъците и титлите май са били по-важни от ах и ох, куртоазната поезия още е била младичка, ама пък и Балдуин не е съвсем от "онези хора", с тези стиснати устни, (не знам защо все като Ернан Кортес си го представям, а онзи е кисел „сякаш не от легло излиза сутрин, а от каца с кисело зеле“) с това свирепо целебатство, ами, вижте, дори не се е включил в надпреварата за другата Мария, Мария Унгарска, императрицата, а това си е важен, ама много важен чисто политически акт и хем ще има да сърба попарата на тази си упоритост. Та, знам ли, може да е чувствал, сигурно е чувствал своята Мари както Тристан приказната си Изолда ^1.3. Е, когато свещениците, с хоругвите, одеждите и другите му мандалми - ами, визнтийски номера, това си знае баба, това си бае, се отправили на литийно шествие към бароните, Балдуин вече си бил платил цената, ужасната цена да властва над Византия. От такъв човек милост не чакай.

1.1 Морал и храброст

1.2 Бигамия и политика

1.3 Езикът на античната и средновековната любов

2. Наритали ги отчетата едно хубаво и отворили кутията на Пандора, пуснали войската да разграбва Константинопол. То, едва ли и много са можели да я удържат, ама все някакъв ред ще е имало. Мехмед Завоевателя как опази църквите. Хем от дивите, друговерски кучета, турците. Сложи стражи пред Божиите храмове и точка. Бароните се погрижили само за едно - златото и среброто. Всичко награбено трябва да се събере наедно и после ще се дели. Не че много са го спазвали дивите франки, Робер дьо Клари ще ни го каже, ама все пак някакъв страх е имало. Щото опре ли работата до пари бароните хич не си поплюват, направо бесят. Че и един бая голям батко увиснал на въжето. Грабил за своя сметка, а-а-а. Та - паричките тука, останалото - както си знаете. Ох, все не искам да ги вярвам тия работи. Разбирам, времената са жестоки, човешкият живот не е никаква ценност - Маршалът честичко употребява фразата "хората, които не струваха нищо", армията е освирепяла от недоимък, от въздържание, обхванал я е карнавалният дух на "всичко е позволено" след каскадите попски увъртни при нападенията на Зара и Константинопол. Пък и армия е, не е пансион за благородни девици. Разбирам грабежите, пиянството, палежите, насилванията, не, не ги оправдавам, но ги разбирам. Обаче туй, в Константинопол, минава всякакви граници - монахини насилвани в черквите, проститутка танцува върху патриаршеския престол в Хагия София, коне в храмовете, икони, замервани с пилешки кълки, църковна утвар се ползва за пукница и плюскане, че и за по-лоши работи. Не, това не ти е просто разюздана банда победители, тук има някакво перверзно желание да похулиш Бога, да го унижиш, да го влачиш по пода сред конски фъшкии и кучешка бълвоч. И черешката на сладоледа, най-неочаквано, идва от свещениците. Алчността си е алчност, треперели са му ръчичките на абата Мартин, треперели от алчност, тъпчел торби, джобове, чак в ръкавите си сварил да набута свещени кокали, пирони, слуз, кръв и какво ли още не. У-у, видях я реликвата, ръката на апостол Марко, още ме побиват тръпки като се сетя. Едно такова, тънко, изветряло, хрущялесто, прилича на перка на някакво земноводно, извратеняшка работа. Нищо не казвам, не съм аз, дето ще дава акъл на Църквата, ама всички тия плътски вехтории са ми някак нелепи. Ама сега сме при абата ти Мартин. Хайде, алчен си, ясно. Ама малко срама няма ли? Бива ли да крадеш реликви. Няма да забравя, навремето, една колега-даскалица, как се радваше, че свила две от куфарчетата за тръбите на гимназиалния оркестър, щяла да си ги ползва. Абе, куфарчета, глупости, ще кажете, ни за нещо трябват, ни нещо струват, ама не е така. Хайде, да откраднеш чаршафи от някой хотел, да чопнеш торба силитра от текезесарската, да пъхнеш две парчета месо от „Родопа” под колана – нито ми пука, нито нищо. Ама да крадеш от училище, от собственото си училище, уф, чак ми замирисва на гадно. Ама тя, даскалица-патка, ходи на рааабота, не на училище, ясно, толкоз ѝ е акълът, а сърчицето от лешник по малко, колкото за кръвообращението... А абат Мартин? Не е от това патешко тесто абатът. А съвсем разбойнически действа. Нахълтали в храма, ама византийците не са вчерашни, скрили си реликвите. Тъъъй ли? Хоп, сгащили един престарял клирик, я ела тук, я бързо казвай, че видиш ли ножа, „вратът ти тънък, као връв ми се види” – дето рекъл един от бабаитите на Постол-войвода. И той си казал човека. И тая работа не ми харесва, не че се правя на юнак, ама... Накратко, казал си, дядкото и реликвите потънали. Грозна история и абатът ти Мартин далеч не е единствения, сума та и реликви потеглили на Запад. Трудно ми е да си я обясня тая работа. Вслушвам се в Маршала, вслушвам се в Лютер, готов съм да приема тезите и за алчността и за римската корупция, ама все ми се струва, че има още нещо, нещо повече. Даже и безчинствата на войската са прекомерни, извратеняшки, какво да говорим за абати, епископи – духовници, начетени хора, страх от Бога нямат ли. Ама той, Бога, в Константинопол е друг. Лесно обяснение, само че не е така. Различни са двете Църкви – православната и католическата, но никога католици не са горили православни храмове, никога православни не са избивали католици, даже поп Глигор, обяви думата „номенклатура” за протестантска /не за католическа/ и гръмко заяви „а пък аз на протестантите /не на католиците – б.м/ и ермалките им не ща да знам”. Сега, сериозно, каквито ще да са политиките, каквото и да е ставало между Византия и Запада, никой, никога не е отричал /не, не е съвсем така, попаднах на два текста, но са си изключения/, че и едните и другите са християни. Още при Първия поход Алексий Комнин повика единоверците си на помощ срещу Исляма. Сега, при Четвъртия, имаше сериозни проблеми и при нападението на Зара, и при Корфу на път за Константинопол. Не знам доколко надолу се е спускал Плана, колко хора са знаели за аборта на православната мисия на Византия. Войската, разбира се, не, не е и нужно. Бароните, някои може би. Но духовенството, висшето духовенство, де, трябва поне да се е досещало. И ако за войската е достатъчно бароните просто да й отпуснат юздите, то грабенето на реликви, от висшето, просветено и отговорно духовенство, си е било мисия, задача. Така или иначе Константинопол вече ще е просто един голям град, едно тържище и не заслужава да се кичи със знаците и да ползва благодатта на реликвите. Не знам, повтарям, колко хора са били наясно, но тия работи инстинктивно се долавят. Само така мога да си обясня прекомерната, перверзната разпуснатост на кръстоносците и чисто богохулните кражби на духовенството. На всичкото отгоре са били прави. Никита Хониат го е знаел, вярно, едно е да знаеш, друго е да го преживееш, но си е знаел, че това е краят на Византия. Голям, голям грях носят всички в границите на империята, голям позор е да се откажеш от най-високата мисия, мисията на Кръста. Евреите как не се отказаха, хем през какви изпитания ги прекара Бог ^2.1.

2.1 Таксистът-историк от Лима

3. И Константинопол получил каквото заслужава - разграбен, опустошен, насилен, тръшнат в прах, кръв, огън, миризма на мърша и изгоряло. Царицата на градовете. В това време баровците се заели с важните работи, че много нещо ги чакало - пари да се събират, плячка да се разпределя и най-важното, Империя да се прави. Империя ли? Ами какво стана с Йерусалим? Нали затам се бяха запътили кръстоносците, нали се отбиха до Зара и Константинопол под натиска на обстоятелствата, най-вече липсата на пари? Сега - добро, лошо, Константинопол падна, двестата хиляди марки /най-малко/ си ги взехме, има средства, армията си е цяла, флотата - непокътната, сума ти и бази по византийските земи сега са кръстоносни, времето таман подходящо - късна пролет, какво липсва, за да се отпътува за Светите земи? Ама не е благоприятен момента, той таман крал Амори позакрепи работите... Така е, само че преди две години пак беше така, Маршалът през цялото време все това повтаря. ОТ КАКЪВ ЗОР ТОГАВА ГО ИЗМИСЛИХА ПУСТИЯ ПОХОД, КЪДЕ ЩЯХА ДА СЕ ДЯВАТ? АМИ В КОНСТАНТИНОПОЛ, КЪДЕ.ЕТО, ДОЙДЕ ВРЕМЕ ДА ЛЪСНЕ ИСТИНАТА ЗА 'ОБСТОЯТЕЛСТВАТА". НИКАКЪВ ЙЕРУСАЛИМ, НИКАКВО КАЙРО НЕ Е ИМАЛО, ВСИЧКО ТОВА СА ПРИКАЗКИ. Още от Екри, още преди това, който е трябвало е знаел - кръстните задачи са в Константинопол, в Светите земи нищо смислено не може да се направи. Не че не можем пак да включим латерната - папата бил безсилен, бароните алчни, венецианците си играят тяхната игра и т.н. Глупости на таркалета. Бароните са алчни, такива са и винаги са били такива, ако не беше така откъде щеше да дойде "жаждата за завоевания", на която се крепи мускулът на всеки Поход. Венецианците си играят тяхната игра, а, стига бе. Играят си я ако могат. С какви пари направиха флота? Ами играят, ама музиката друг я плаща, друг я поръчва. Че и сега, като падна Константинопол, за патриарх поставиха венецианец - Морозини. А, ами нали бяха отлъчени? Бяха, я. Ама нали папата не ги иска? Уж не ги иска. Ами тогава? Ами вие кажете. Да бяха вземали земи, търговски привилегии и разни такива, ще кажем - ами бароните им ги дали, нали по договора имаха дял от плячката. Ама не, Патриарх на Константинопол. Ей, не е да не са нахални, на маймуни ни правят, а ние само мигаме и мижем. А що се отнася до безсилието на папата само едно нещо ще попитам - какво прави Пиетро ди Капуа в Константинопол. Ама той в Константинопол ли е, нали беше из Отремер. Беше ама сега бързо доприпка. Обяви Похода за приключил, освободи кръстоносците от клетвата им, браво, момчета, чудесна работа свършихте, сега стига сме се будалкали с тези кръстоносни глупости, че сериозна работа ни чака. Ама него нали венецианците не го искаха. Не го искаха, сега го поискаха, какво толкова. А пък и той не им се пречка, гледа си папските интереси и не им се пречка - за патриарха нищо не каза, паричките от плячката си ги взеха, по всички сборни пунктове имаше венецианци, в изборната комисия участваха на паритетен принцип - дванадесет франки, дванадесет венецианци. Каква изборна комисия? Как каква - за Император. Много интересна е тая история и в началото бая ѝ се чудех, ама после разбрах - петната още от Първия. Много грозно се развиха тогава събитията. И с тежки последици за Делото. Раймонд IV Тулузки, Сен Жил, си е имал основанията да мисли, че той ще е краля на Йерусалим. Кръстоносец с история – участвал е в испанската Реконквиста; близък на Голямото Баро, папският нунций Адемар де Пуи, при това не така, „близък от младежките забави“, рамо до рамо са се били в Реконквистата, стара, бойна дружба; най-големият контингент войска той го води, е, какво повече. Ама от другата страна е Жофроа де Буийон, този, дето още преди да тръгне Похода вече сечеше монети и около образа му бе изписано Йерусалимитанус. И дето се отличи и при Дорилеум, а в Йерусалим конят му до корем газеше в кръв. Сложна, тежка история и като не беше ясно от самото начало кой ще е кралят накрая всичко се уплете, Сен Жил се зачука чак към Триполи и най-последен си взема херцогство в Отремер, а Жофроа царува една година. Толкоз. Та прави са си били хората, прави са били да лъскат тигана докато рибката е още в морето. Щото хванат ли я, тогава се почва - рибата една, рибарите много. И се уговорили, работата отива към две тежки фигури - Бонифас дьо Монфера и Балдуин дьо Фландър, който спечели, спечели, другият взема малоазийските земи на Византия /бъдещата бивша Византия, малко по „Тутси”/. Охаа, да се чудиш кое е по-добре. А така, умно измислено. Само дето излиза, че ВЪПРОСЪТ ЗА БЪДЕЩА ИМПЕРИЯ Т.Е. ЗА ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ПОХОДА, Е РЕШЕН ПО-РАНО, МНОГО ПРЕДИ ПРЕВЗЕМАНЕТО. Кога? Никой не казва. Маршалът също мълчи. Една-едничка "зла, упорита, остаряла", ама не любов, както пее Богдана Карадочева, а логика, както постоянно мрънкоти редопишещият, логика малко подпряна от житейски опит, ни връща към изхода. По-точно към входа на цялата дунанма. Логика. Скукотия. Било каквото било, обръщаме нова страница. Имаше Поход, няма Поход. Нямаше Империя, има Империя. И на тази Империя и трябва император. Всички очакват да е Бонифас. Избират Балдуин. Демокрация. Да, точно така. Латинците гласуват различно - всеки според инструкциите си. Венецианците гласуват еднакво, според инструкцията. Кой знае защо, нещо Монфера ли била близичко до Венеция и кой си обича комшията, Балдуин ли им се струвал по-дървеничък та ще му трябват опитни хора, ще опре до Дандоло и компания, от по-високо място ли е дошла инструкцията не знам, никой не казва. Но дванадесетте венецианци an bloс гласуват за Балдуин. По съвест, ах, добрата стара демокрация. Бонифас не прави физиономии, пръв се спуща да вдигне новоизбрания на ръце. Благородник си е Бонифас, всички са единодушни. Ама чак да се радва, че пак се размина с голямата власт... Не знам, може и от чисто сърце да е, може и да са му обещавали нещо, може и да си е знаел от начало. А пък и това, дето ще получи според договорката, хич не е малко, какво ти малко, направо е огромно. Само дето по-нататък ще се случи нещо странно - Бонифас ще предложи да смени грамадното херцогство, което му се полага, с далеч по-малкото и съвсем откровено второстепенното графство на Солун. Наистина кой знае защо. Ако беше само това, веднага щяхме да му намерим обяснение - ами, ей го Солун, а Мала Азия къде е, то не ти е сега с колата по моста над Босфора и с една туба бензин си в Анкара. Солун си е близичко до Италия, на пътя за Монфера е, след Константинопол съпротива няма да има, лап и готово, а в Мала Азия кой знае какво те чака, а пък и турците са наблизо, а-а, по-добре птичка в ръката отколкото орел в небето. Да, има резон. Ама не ми се вярва, Монфератите въобще не са от страхливите ^3.1, Бонифас е знаен храбрец, а пък и в него време някой да се откаже от грамадно херцогство, защото го е страх да го завладее - много е невероятно. Има нещо мистично в тоя Солун, все нещо се върти около него. Особено в тях години. Ще оставим интереса на лакомия Боемунд, той има интерес към всичко, което може да докопа. Ама когато двамата братя гиганти, били са по два метра, а тогава мъжете били по кинта и шейсет - Асен и Петър, решили да разбунят българите, подхванали цялата работа с чудотворната икона на Свети Димитър Солунски. Показвали я из Търново, твърдели, че Свети Димитър се отказал от гърците и сега идва да помогне на България да се освободи. И хем се освободила. Друг е въпросът колко иконата е помогнала, но странното е, че никой от византийските хронисти не споменава нещо за кражба, за фалшификат, а те не са от българофилите. Ама съвсем не са. Как е дошла иконата, какво е станало - мрак. Но работата е станала и от Солун е дошъл светията, никой не отрича. После Никита Хониат ще отбележи едно-единствено ярко кръгче светлина по картата на разлагаща се Византия и то е в Солун. Край Солун ще се забърка оная зловеща история с Калоян и Манастър и гърците ще сменят змея под копието на Свети Димитър с фигурката на поразения български цар. Кръстосват се разни странни линии в това Тесалоники, на и дядо ми е от Солунско /майтап, бе Уйли/. И Бонифас дава от себе си - цяла Мала Азия за Солун. Дали пък Мария, красивата унгарка, императрицата на Византия, не му е нашепнала нещо по-така на ушенцето. Много я хвали Маршалът, а той няма да тръгне да хвали Мерлин Монро, не си пада по баджаци и мръвки, изработил си е вкус към жените от школата на Мари Шампанска. Истинска хубавица ще да е била Мария, умна, проницателна и за толкоз години покрай Исак ще да е понаучила доста за империята. Не знам как, внезапна любов ли, взаимна изгода ли, двете ли, нещо трето ли, не знам, но докато мине цялата ура-тута - обсадата, обезкостяването на Константинопол, разпределяне на парички, избори, едно-друго, двамата с Бонифас се разбрали и се взели. Както казва Чудомир "палили-гасили, наредили я". И в тия нареди хич не е невъзможно императрицата да е поразправяла някои работи и Бонифас, както си е разбран и умен, да е последвал съветите ѝ. А може да си е знаел нещо и от по-преди, от брат си Рение, на него нали му бяха дали Тесалоникито. Вижте, не са глупави тези хора. Нашето време ни приучи да ценим предметите, да мерим силата и значението на хора и народи с ресурса им, Карло Маркс /не, не от "По пътя", нашенския си, от манифестациите/ и той даде от себе си с неговата "база и надстройка". Ама не е така. Ресурсът си е ресурс, само голям глупак ще го отрече, ама в този човешки свят нещата се правят от човеци, а те далеч, ама много далеч, не са просто изчислими предмети. Каквото и ще да казва маркетингът по въпроса^3.2. Ето, вижте венецианците с техния Морозини ^3.3. Глупости, ще кажете, попски работи. Ама не е така, умни, умни хора са били и са разбирали - търговия, кораби, пазари, важно, важно нещо са. Ама са правили по-далечна сметка, смятали са столетия да останат в района, хем какъв район, а такова нещо не става само с търговия, кораби и т.н. Дух, дух трябва и който владее духа, ще владее и земите, и моретата и хората из тях. И са били прави, били са прави. Така са останали, в района и в историята, че когато избухва утракистката криза те, венецианците, са които единствено имат алтернативата. Чехите ще останат католици, но архиепископът им ще назначава Венеция, не Рим. Да си живата алтернатива на Рим, а? Та и тези жили с духовна кръв, която е течала през Солун ще да са били, може да са били това, дето го е знаел Бонифас, за да предложи замяната. Балдуин с радост се съгласил. Дали от чисто сърце, ами задължен е на Монфера, онзи как не се прави на Сен Жил, дали по сметка - с това Солунче не му е никакъв конкурент Бонифас, дали и двете, дали нещо трето, не знам. Но съгласил се. И после историята изведнъж взела остър завой. Латинците тръгнали да си завоюват земите - няма нищо завойчесто в това, таман по техен терк си е. Ходили насам, ходили натам и където се появят, навсякъде успяват, Византия явно е била съвсем зряла круша, един ритник на столицата и с готовност пада в ръцете латински. Завоят идва, ох, колко често ще идва, от "врага с партиен билет", от своите. Май не само Мария е знаела за Солун. Май в щаба на Балдуин е имало и други "илюминати". Ама аслъ, що все ги мислим за бунаци ония хора? Ами, разбира се, че ще има сума ти и бивши императорски съветници, които са готови да продемонстрират прочутата "адаптивна принципност" на чиновника. А и Балдуин да не е глупак, разбира се, че ще се обзаведе с "консултанти по Византия", тия работи не ги измисли Едо Манукян. Малко се позабавили, все пак не са класата на императрицата - едно е Хилъри Клинтън, друго Сара Пейлин, но са се усетили за хода на Бонифас. И изведнъж Балдуин реагира бясно. Не, не и не, Солун, не. Дотолкова не, че се започва истинска война.

3.1 Конрад и стария Гийом

3.2 За социологията

3.3 Морозини

4 Малко доста неочаквана идва тая работа, става опасно, не е каква да е междуособица, може да рискува цялата схема. И се пристъпва към ударно лечение. Срам, несрам, трябва да излязат на светло истински важните хора. И те отново се оказват познатите ни "втори". Острието им е, що ли не се чудя, Маршалът. Един бърз демарш при Бонифас. Оня веднага кляка. По-скоро, проявява благоразумие. И отговорност. Всичко си има Бонифас Солунски, наистина е човек за уважение. Ето и сега - натиска го Балдуин, граби му земите, не зачита ни закон, ни дума, а Бонифас е готов да отстъпи. Да не загине Империята. А и умен човек е, добре се ориентира в центровете на истинската власт. Поприказвали си с Жофроа, той /Жофроа/ бая му се поскарал /на Бонифас/, ама нали много си допадали - туй Маршалът го казва, маршалът на Шампан и на Романия, не е моя измислица, Бонифас се съгласил да остави цялата драма бароните /демек "вторите хора"/ да я решават. Каквото те кажат, туй да бъде. Виж, при Балдуин не било толкова лесно. Нали е вече император, взел, че се взел насериозно. А пък и да не се изложи пред хората си, чувам ги, чувам ги, как носово, бабаитски нареждат "Кои са тия, бе, барончета. Че и от дребните". Ох, миличките ми, с такива приказки що мутри си заминаха в най-новата ни, малка, българска история. Що Картофи, Репи и каква ли не флора, набързо се оказа под земята. Голяма простотия е да се вземеш насериозно, да забравиш, че не си "станал", ами са те "направили". Те много скоро и императорските ще го усетят. Само да си продължа историята. Маршалът, види се, подочул тия приказки и хич и не отишъл, да не му пада авторитетът с безплодни мисии. Пратили друг устатник, по-дребен, ама с остри думи. "Да се оставиш от тия глупости - написали му думичките и оня си ги казал - да върнеш на Бонифас земите, че в Константинопол бароните набързо ще те сготвят, хубаво си помисли". Знаели си, че само с думи няма да стани и затракало хаванчето. Онова, Медичиното. И като пламнала една епидемия, като се затръшкали Балдуиновите хора, бре, не сварват да ги закопават. Усетил Балдуин каква пала го пали и набързо "разбрал, че е зле посъветван", както пише Маршалът. И пишейки, Жофроа ни е оставил едно джокерче, че да не умре съвсем истината - последен си отишъл, вече ненужно, един свестен човек и Маршалът ни осведомява "по грешка" станало. Какво ще кажете, а? Как така "по грешка" епидемията отнася някого? А? Разбирам го, бе, разбирам го Жофроа дьо Вилардуен - дисциплиниран, верен на каузата, ама и на него му се иска да остане в историята, не само спомени да пише. Та хаванчето здравата подпомогнало баронската убедителност и свадата стихнала. Но тогава пък затракала една друга тенджерка. Българската.

XII. Асеневци

1. Загадъчни са тия братя - Петър, Асен, Калоян. Кумани ще да са били, гиганти на ръст всичките, силни, властни.... А пък нали и сега откриха някаква пещера с кокали, грамадни кокалища на грамадни мъжища, кумани били. Ще да са имали куманките ош-беш с Енаковите синове, има я там някаква недоизяснена, ама не е важно. Важното е, че наистина са гиганти Асеневци. Те, латинците, са си надменни, метафизически, знаем го от Григорий Палама /и той е Солунски/. Ама специално към българите и вече съвсем специално към Асеневците си били изработили специална традиция. Предложил им Петър съюз, със сериозна войска щял да ги подпре ако имат някаква закачка с византетата. Е, поискал в замяна да го признаят латинетата за цар. А то си значи Император (каквито и да ги усуква Васил Златарски). За Император на кое, бе бачо Петре? Щото там Мизийка, малко Влахийка и парченце Македонийка за Империя не стигат. Ама съвсем не стигат. И остава Византия. Ох, на дядааа, Византия. Бая уста отворил нашият. И май правилно му отказал Барбаросата, май с основание вирили нос "италианците". Ама ще им яде гъза баница, ще им яде.

Гърците, като ги замачкали здраво франките, ама по-късните, на Балдуин франките, взели да се озъртат, абе няма ли как да им се опънем на тия диваци. И се сетили за нашите диваци. Кой знае какви сметки са правили паликаретата, кой знае как са разбърквали тестето, че да опрат до съюз с вековния си трън - българите. Какъв ти съюз, то си е направо капитулация. "Аман-заман, братя българе, помогнете ни да махнем тия, миризливите, а пък ние ще признаем царя ви за наш господар и каквото кажете, туй ще правим". И наш‘те, нали хиляда години все Цариградските сокаци са им в очите и все "белите гъркини" сънуват, хоп, в капанчето. /Абе, къде ги видяха тия, белите гъркини? На кораба все с мустаци и бакенбарди бяха. А пък и Робин Уйлямс нали каза в "Добро утро, Виетнам" всичките на Алексис Зорбас мязат./ Да, таман тъй да беше. Много, много внимателно си е подготвяна цялата работа. Тия совалки между Калоян и Инокентий III защо ги забравяме? Маршалът се прави, че нищо не знае, ама ние сме си светнати. Само да не бързаме с опростенчеството. Видите ли, голям хитрец бил Калоян и като замирисало на Поход, побързал да се застрахова и да се съюзи с вермахта. Чували ли сме ги тия? Чували сме ги. Еййй, много дълбоко е залегнал Джингиби по "високите" етажи на българската култура. Все на хитреци се правим и все хитреци ни изглеждат големите ни мъже. Ами да попитам тогава - откъде е знаел Калоян, че ще удари и България новият Поход? Е, щом ще е към Цариград, ще закачи и нас. Да, ама нали не беше към Константинопол. Нали по море и право към Йерусалим/Кайро щеше да върви. Хайде, унгарският крал, да речем, има основания. Знае се, че с венециански флот ще се пътува, Венеция като едното нищо да си поиска Зара, а като вземе и той кръста, край, готово. А пък и те, унгарците, си имат мястото, хем още как, в кръстоносните движения. Ами ние? Хм. Хм. Но да видим нататък.

2. Сговорили се, каквото се сговорили гърците с нашите и ей я, пламнала гората. Адрианопол се разбунтувал. А-а, не е хубава тая работа. И тръгнали латинците към Одрин. Ама не всичките, то нямало и как, нали се били пръснали всеки да си завладява графството. А пък и гърци, хе, той един Алеумнес ги направи на пух и перушина, че коджамити барони, с Императора начело, с Дандоло и венецианците до тях. Какво ще им се церемонят? Обсадили набързо стените, ама този път нещо се закокичила работата и не паднал градът, както били свикнали, ей тъй, от самосебе си. Че и друга бела взела да се заформя. Чуло се, че насам се бил запътил Йоаница, българският крал с цяла пасмина българи, власи, кумани, скити. Конници, пешаци и всякаква черн. Абе тия не са гърци, ама диваци - роги, четини, криваци, прашки и лъкове, няма какво толкова да ги мислим. Така ще да са разсъждавали оксиденталите. И вместо да се окопаят, да построят правилен лагер с палисадите му, с всичкото, както беше навремето при Константинопол, да строят танковете отпред и така, непристъпни, непобедими, да изчакат другите и да смажат роги, четини и лукави гърци, се направили на големи и я оплескали. Ама я оплескали. Неслучайно го споменавам оня Константинопол, от времето на Алексий братоубиеца. Много ключенца ще намерим там, много. Ама първо историята. Надошли - българи, власи, половци и още дошли-недошли, налетели на латинците. И - вечната стара история - дребни, космати, бързи кончета, грозни, монголски мутри, досадни стрелички, копийца, мръсни псувни. И - вечната стара история - оксиденталите, бух, в капана. Хукнали танковете на Гудериан да гонят кончетата на Будьони. Ония /куманите, де/ бягат, стрелят, попържат на Богородица, тия /латинците/ гонят, потят се - и те и конете им, уф, каква смрад ще да е било, псуват, ах, само да те пипна. И... Да бе, знаем я историята: мочурливото поле, пешаците с куки и примки и...ДА, АМА НЕ Я ЗНАЕМ. НАЙ-ВАЖНОТО НЕ ЗНАЕМ. ЧЕ НЕ СТАВ ТАКА. Въобще не става така. Играят си него ден, играят си на гоненица оксидентали и другите, нашите. Изплезили език рицарите /и конете им/, ще да са си рекли /някой от тях, де, конете - не/ "Еййй, големи глупаци сме да ги гоним тия" и почти цели, непокътнати, се прибрали в лагера. В лагера ги чака началството - събрало вежди, стиснало устни, ясно, ще има гамотене. Направили съвета, един през друг се нахвърляли на глупаците, които за едното чудо да докарат голяма бела, най-разпален бил Луи дьо Блоа. Гледай го ти, че е голям барон, голям барон е, че е най-, най-първия в Похода, така е. Ама я да не се фръцка много, кой се беше посадил насред Италия и се чудеше дали да ходи във Венеция. А пък и като се тръшна да лежи - уж все болен, все чамав, как не оздравя цял поход. Не че е страхлив, никой не казва такова нещо, макар че... хайде, за това - после. Та прав-крив, Луи дьо Блоа бил най-яростния защитник на дисциплината. И другите барони го послушали и постановили "Никой да не е толкова дързък, че пак да хукне да гони варварите. Никой да не нарушава редиците. Под страх от смъртно наказание". А-а, значи работата е сериозна. Най-важното оръжие на Калоян - изненадата, го счупиха. Франките ще се бият в строй, организирано и на открито поле никой не може им насмогна. Нещо повече - създава се стройна, ясна стратегия за целия бой. Не само варварите, но и гърците са застраховани. Тези и тези ще нападат, онези и онези ще вардят лагера от гръцки излази. Дааа. Всичко ясно, нали? Ясно, ама защо ние тази история не я знаехме? Защо навсякъде - и в училище, и по филмите и навсякъде такова нещо не се разказва? Ами, знам ли, Маршалът го разказва и в разказа му няма никакви двусмислици, никакви "ама"... На другия ден, НА ДРУГИЯ ДЕН, Калояновите пак идват. И пак същите номера. Четен вестник. Кой ще се хване, бе ей? Тези и тези строени, навели копията, пуснали забралата - стена. Онези и онези - наредени от другата страна, пазят лагера откъм града. Ама я да ги погледнем кои са "тези и онези", че малко ми е гнила тая Дания. Дръжте се, започва дълга разходка в Страната на чудесата. Значи, по него време вече са се очертали няколко слоя "втори". Нали се сещате, ония, дето вършат работа, не като оная кокона, Царя, дето само по едно поленце пристъпва, ама пипнат ли го - край, свършва Играта. Оная, индийската. Ама и с тая, европейската, май е така. Та да видим вторите. От най-старите кучета, топовете на шахматната дъска, са останали Милон льо Бребан, Конон дьо Бетюн, Манасие дьо Лил - голямата дружка на Маршала и разбира се, самият Маршал. Тия, всичките, са тук, с армията. Втората линия, е, дето се отличиха още преди Константинопол, са представени от Пиер дьо Брашийо и Пайен д'Орлеан. Храбри бойци, умни мъже, но, за съжаление, при Адрианопол ги няма. Не е тяхна вината, тръгнали са, наблизо се, но ги няма. Няма я и третата вълна - Ансо дьо Кайю, Жофроа дьо Вилардуен /не, не Маршалът, племенникът му/. Отсъстват, не са ги изчакали. Е, кой ще води войската, кой ще пази лагера? Ясно, големите имена - с войската, по-дребните риби - в лагера. Само че става точно, ама точно обратното. И Милон, и Манасие и Маршалът си стоят в лагера. Пазят го. Да не избяга. Щото друго няма какво да му се случи. Гърците се спотайват зад стените и хабер нямат да правят излази и разни такива. И, разбира се, всичките тия тежкари си остават цели-целенички, докато в това време армията я кълцат на парченца. Ама как тъй? Ами, ей тъй. Чудесата продължават. Взеха, че пак подгониха куманите, ония ги набутаха в едно поле - локви, тресавища, кал ^2.1, че и гадните варвари го набучили са колове, разни парчетии от мечове, копия, навързали въжета, канапи, тасми. Варварска работа, така война води ли се? Води се, води се, какво още има да ви пати главата. Туй и при турците го нямаше. Сякаш нея Адрианополска битка не цар, не генерали, а някой професор културолог със слабост към метафизиката я е водил. Дето набута танковете в мочурищата - ясно, знаем го. Обаче всичките похвати все като че ли сбъркани, неочаквани, направо неочакваеми за оксиденталите. Каквито и тактики да измисляме, каквито и чалъми да прилагаме боят си е бои - напредваш, натискаш, мачкаш и ако си по-силен, врагът се огъва, пречупва и обръща гръб. Нали това е и прочутия jousting - сблъсъкът на рицарите по турнирите. В най-различни варианти. Тука варварите не отблъскват, не натискат, напротив, дърпат страшните железни чудовища към себе си. Куки, примки, въжета, всякакви такива откачени работи. Откачени, ама страшно ефикасни. Армията е набутана в калта, страшният железен устрем е прекършен. Посоката на боя е объркана - напред, смърт, назад, смърт, накъде да се бият? Професор Калоян чудесно ги е насмятал работите и наистина цветът на западното рицарство е натъркаляно в калта.

2.1 Вермахтът в Сърбия и руската есен

3. Само дето е малко трудно да се разбере, как така се набутаха в тая каша латинците. Нали всичко беше уточнено, нали никой нямаше да гони варварите, нали граф Луи дьо Блоа каза и бароните повториха - който наруши строя, смърт. И, дръжте се, точно Луи дьо Блоа пръв хуква да гони косматите конници. Чудо на чудесата. Сега - всичко може да е станало, може слънцето да го е напекло, може нещо махмур да е бил, може конят му да се е уплашил и да е хукнал накъдето му видят очите, така е, само че много не ми се вярва. Хайде, той слънчасал, главоболен, неадекватен, конят му плашлив, ама другите, бароните, самият Император и те ли забравиха какви ги дрънкаха вчера. Не, не го вярвам туй. Подготвена е била цялата работа. Не знам какви точно копчета са натискали плеймейкърите, ама си мисля, че подценяваме неща като семейна чест, например. Имали са си дьо Блоа едно гнусно, черно петно в историята на фамилията. Ние сега можем много да се забавляваме със злощастните приключения на "барона под чехъл", горкия Етиен дьо Блоа. Но истината е, че въпросният зет на Вилхелм Завоевателя е дезертирал. И то тъкмо, когато е станал главнокомандващ на кръстоносната армия. При Антиохия. Един ден преди Антиохия да падне. И после - той, синове, внуци търкат и търкат проклетото петно и изтъркване няма. А за ония хора, в ония времена, по-страшен грях от страхливостта няма. Е-е, колко обяснява, колко се тръшка Раймонд преди Хатин, градът си пожертва, жена си пожертва, само да спаси християнската сила в Отремер. Ама като гракнаха парвенютата - Рейнал дьо Шатийон, Ги дьо Лузинян, че и онзи сбърканяк Жерар де Ритефорд, великият магистър на тамплиерите "Страхливец", "Предател". "С вас съм, един от вас съм - изстенал Раймонд - ама зле, много зле ще свърши всичко". И много зле свършило. Ама чуе ли се "Страхливец" - край. А за дьо Блоа, Етиен, де, не се чувало, ами гърмяло и трещяло. Там ще да са натиснали батковците и там ще да се е счупил графът. "И ти ли - ще да са натяквали - и ти ли? Ей, голямо проклятие носи родът ви, страхливци. Страхливци". Там са натискали и при Балдуин. Щото, като рекли да го спрат, да го измъкнат от битката, се изпъчил "Да не дава Бог да се чуе, че съм напуснал битка, дето са загинали толкова достойни рицари". Има нещо сбъркано - първо, защо позволи да се състои тази битка? Хайде, не изчака да се събере Армията, подцени варварите - не си първия, няма да си последния. Ама защо последва Луи? Защо изобщо го пусна да тръгне. Пиянството на боя, кипналата кръв и други такива глупости, да, така е било, особено в него време. Ама нали решавахте, нали всички се клехте. Хайде, каквото станало - станало, ама като се тръшнеш и ти в калта с какво ще помогнеш? А-а, сметнали са го и туй, подготвили са го батковците. Помните ли Константинопол, е-е-е, когато занаизлизаха тагмите и латинците щяха да се стопят като лански сняг в множеството им. Ама после, един Господ знае защо, византийците тръгнаха да се прибират и латинците атакуваха отстъпващите. Авангардът беше на фландърци. Балдуин - храбър и умен, решително, но и с акъл води войската си. Почва обаче да става опасно, много се отдалечават кръстоносците, губят визуална връзка с лагера, натъкват се на някаква рекичка. Балдуин, както и трябва да бъде, спира, изчаква. И тогава втория отряд, пикардийците, начело с Пиер д'Амиен ги настигат. "Срамота! Страхливци! Отказаха се от авангарда. Наш, наш е авангардът, напред, ние ще се окичим със славата на днешния ден". Абе, щяха да се окичат те, Алексий III щеше да окичи градските стени с глупавите им кратуни, ама... И, разбира се, никой не оценява благоразумието и отговорността на Балдуин. Собствените му васали, СОБСТВЕНИТЕ МУ ВАСАЛИ, идват да му правят криви физиономии и да му анатърдисват, че оскърбил честта им. Как се забравя такова нещо, а? Как ще тръгне да спира дьо Блоа, а? Как ще излиза от боя. От боя излязоха, ами, въобще не влязоха, ония, важните, дето му се звереха, като рече да се разправи с Монфератския, а сега останаха лагера да пазят. Ама те не са страхливци. А той - е, така ли? И хайдееее, в боя. И, хайдеее, в Търново, в пандиза, в ръчичиките Калоянови. Ама за Търново и Станимака - после. И това може да е случайност. Ама може и да не е. Кой знае? Можем само да се досещаме. Но истината е, че пешките една след друга падат. Изпълняват си ролята - падат. Първо Тибо - развя знамето, призова "хората, които струват нещо", както се изразява Маршалът, насъбра пари, даде тласък на Похода, даде пълномощия на Маршала. Умря. Млад, здрав, ама разболя се и умря. Изигра си ролята и трябваше да отстъпи първото място на Бонифас дьо Монфера. След него Фулк, "светият човек", запали хората, заши 200 000 кръста, насъбра пари и си свърши работата. Умря. Е, в него време умирането не е толкоз трудно. Може и просто да му се е свършила нишката. Ама, че умря очернен, омерзен, детрониран, не е случайно. После дойде ред на младия Алексий, не-багрянородния. Направи, каквото се искаше, избяга от вуйчо си, братоубиеца, вписа се в плетката Инокентий - Бонифас - Филип Швабски, поведе Похода към Константинопол, прие невъзможните условия на кръстоносците, събра и даде немалко парички, ама съвсем немалко, задържа Похода в Константинопол, после скара непоправимо гърци и латинци и ... Умря. Или го умряха. Като Дънбар в "Параграф 22". Не, тази смърт си е съвсем очаквана. Ако не беше Мурзуфул, все някой щеше да е, положението на Исак и Алексий беше неудържимо. Така е. Но кой го направи неудържимо? Латинците, разбира се, с непомерните си искания. Двеста хиляди сребърни марки е непосилна сума. Не че латинската алчност /да не говорим за венецианската/ не може да глътне три пъти по толкоз и пак да са ѝ малко /то горе-долу така и става, питайте Робер дьо Клари/. Но не вярвам, че големите счетоводители - Енрико Дандоло и Инокентий III, не са го знаели, не са го смятали и че цялата история не е била "Хроника на една предизвестена смърт". Идваме до следващата смърт, то направо си е вълна от смърти. Съветниците на вече Император Балдуин. Мрат като мухи. Не че е невъзможно да се е развихрила някоя салмонела, да речем, някой птичи, някой свински грип. Знае ли човек, в епохата преди "санитарната мания" всичко става. Ама много навреме, бе, много вразумителна се оказва пустата епидемия. Направо като прекурсор /и ние знаем модерни думички и "ядем бомбони тик-так" на СПИН ^3.1. А пък и онази забележчица на Маршала за оня, дето погрешка си отишъл, завалията. А пък и резултатът - впечатляващ, тутакси разбрал Балдуин, че е бил "зле посъветван". И вече сме при Адрианопол. Луи дьо Блоа отдавна беше готов. Още от времето на Тибо. Ама тогава щеше да стане много подозрително, а пък и на никого не пречеше, не като Тибо. Печатът на присъдата си удари като се заколеба да ходи ли във Венеция, да не ходи ли. Такива работи не се прощават. Тези, дето на своя глава тръгнаха към Светите Земи, го изпитаха на гърба си - засади, епидемии и разбраха, не са кухи предупрежденията на Маршала "нямаме работа в Отремер". Не вярвам толкова наивен да е бил графът, че да не си е давал сметка в какъв опасен филм влиза с това колебание. И не мога точно да си отговоря защо, защо го прави. Дали нещо са му нашепнали, дали се е досетил, че братовчедът Тибо не се е така, случайно разболял. Или е нещо друго? Не знам. И от тук нататъка не знам - боледува Луи, цял Поход боледува, ама дали си боледува или, напротив, бил толкова здрав, че "прахчетата" не го хващали, дали "майсторът на хаванчето" не бил на нужната висота, дали си нямал Луи някой "контра майстор", дали са си го държали за оная, Адрианополската геджуря, не знам. Но знам, че в разрез с всякаква логика се заколебал за Венеция, че в разрез с всякаква логика хукнал да гони варварите на Калоян. И че после, след разгрома, от Константинопол тръгнали да си ходят, не искали повече да имат нищо общо с Похода, с Империята и с нищо, точно хората на Луи дьо Блоа. И вече сме при Балдуин. Не знам неговата откъде започва. Дали плетката на Бонифас с Филип Август /бре, голям плетач този Бонифас, бе/ не включва "отстраняването" на Балдуин. Тежки, напрегнати били отношенията на Фландърския с Френския. Ама много възходящ е пътят на Балдуин, е-хее, Император, та много не ми се вярва. Чак пък толкоз търпелив да е Филип Август, чак толкова надалеч да гледа. Не ми се вярва. По-скоро около флотата ще да се е заплела работата. Ама не венецианската, а другата, фландърската. Дето трябваше да дойде в Константинопол, а се оказа в Акр. Как е било, що е било, ама ще да е бил пооцапан Балдуин, ще да са започнали "едни подозренияяяя" /дето казал оня, като го пипнала жена му с някаква друга в кревата/. Не знам, не съм сигурен. Ама за свадата с Бонифас съм сигурен. Не може, няма как да му се размине, Император е, голяма клечка и може много да обърка играта, ако се вземе насериозно. А се е взел насериозно, ясно личи от тона на Маршала. И след онова петно, "Константинополската страхливост", е бил идеален за Адрианополската драма. Те в тая редичка и други ще се наредят. Ама всеки с времето си. Всеки според ролята си.

3.1. СПИН и невинните смърти

4. Сега, обратно, на бойното поле. То какво бойно поле, "няма веч сражение, има хекатомба". Падат латинците, изчисляват ги, нещо като триста рицари, огромна сила, падат. Паниката залива армията, а, както казва Ана Комнина, почувстват ли се победени, западняците надбягват даже и турците. И не само Комнина. И Маршалът го казва. Някаква група, тежка, франкска конница, като хукнала назад, чак при Константинопол се спряла. Адрианопол - Константинопол е десет дена път, ония за пет го взели. С тежки, бойни коне. С тежко, рицарско оръжие. А-ах, вермахт, вермахт. И какво става? За да не хукнат и другите подире им, Маршалът, Манасие, Милон извеждат колкото войска имат, нареждат я по пътя на бягащите и започват да ги задържат, спират, организират. А-а-а, каква била работата? Гледай ти защо най-важните, най-отговорните били останали в лагера, в тила. Като политкомисарите в Червената армия. Такива, индивидуални бягства, да си ги нямаме. Има задачи да се изпълняват и тези задачи са къде-къде, ама несъизмеримо по-важни от разни животи на разни хора. Изобщо "какво тук значи някаква си личност", "не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник" и целия ком-репертоар. Успяват, успяват големите втори, затова ги и оставят, де. Успяват да спрат бягащите, задава се и Енрико Дандоло, помага да завърнат и венецианците, почва да се събира армия, сила. Ама колко сила ще е. Останки. И Калоян както се е засилил ще ги намачка като валяк цинкова кофа, като куцо пиле домат ще ги отнесе. Нали? Да, ама пътешествието в Страната на чудесата едва сега започва. Кой знае защо кумани, българи, власи никакви не се появяват. Гърците и те си трайкат зад стените. Абе, знаеш ли ги. Гърците са известни хитреци, що да стават курбан, варварите могат цялата работа да свършат, а после ще си ги изработим. Куманите воюват по някакви си техни правила и по съвсем особен тайминг. Появяват се и изчезват когато си решат. Българи, власи може да са се заиграли около плячката. Като оня шоп, дето по времето когато Америка и Европа "мирoтворстваха" в Югославия, с ракети, танкове и самолети миротворстваха, попитал "Като колко така, горе-долу, ще да струва една ракета. От по-малките". И като разбрал, че е барем стотина хиляди долара, мечтателно въздъхнал "Ееех, да ми падне едно такова в двора". Та представяте ли си колко "такива" са се вардаляли из мочурищата на боя - мечове, шлемове, ризници, че и коне, истински бойни коне, кой колкото "Ламборджини", кой колкото "Майбах" струва, ох, на дядаааа. Може, може така да е било. Не го вярвам, като знам колко луд е бил Калоян, как за едно няма нищо реже глави на поразия не ми се вярва да проспи шанса окончателно да размаже чудовището заради някакви причудливи бойни обичаи или за съвсем непричудливото балканско плячкаджийство. Но... може. Затуй чудото от него ден ще го кръстим малкото чуденце. Тъй, за разгрявка. И беше ден, беше нощ, ден втори. Латинците отстъпват, треперят им сърчицата, но организирано си отстъпват. Калоян - подире им. Ама някак особено. Наблизо е, виждат се пушеците на полевите кухни, мирише на варвари, ама не се появяват, не нападат. Виж това вече си е чудо. Какво чака? На втория ден - същото. На третия - пак. Дистанцията е има-няма час, но все някакси не успяват да го прегазят тоя час Калояновите войници. Деморализирана, тежка войска бяга из чужда, враждебна, непозната земя. Победителите ги следват, на леки, бързи кончета, на своя територия и все не могат да ги стигнат. Почва да прилича на друго. Калоян сякаш охранява латинците, пази ги. Ама от кого ги пази, ще попитате, нали той им е врагът. И е така и не е така, както обичаше да казва един арменец. Има от кого да ги пази. "Хората на земята" както ги нарича Маршалът. Ама те опасни ли са? О-ох, питайте Анри дьо Танремонд и най-вече Бонифас дьо Монфера. Като му дойде времето. А дали врагът им е Калоян, ей сега ще видим. Развръзката идва при Родесто. Туй вече си е град, крепост. Латинците имат две възможности - да я заобиколят и да продължат кроса към Константинопол или да я превземат и да решат въпроса със спасението. Вие ако сте, какво ще направите? Само да не забравяме, че страшните победители от Адрианопол са на час път. Е, няма такова нещо като успешна обсада за един час. Даже и за един ден. Латинците обаче някакси атакуват крепостта, превземат я, наместват се вътре и както са си добри войници, спасяват кожите. Как е станало? Ами може стражите по стените да са спинкали и да не са забелязали прахоляка от хилядите латинци отстъпващи/настъпващи към града им. Може да са ги помислили за търговски керван, може... какво ли не може, ама все си е чудо на чудесата. Най-малко чудесния вариант е вратите да са си били отворени и Хоспиталът приготвен, че най-после да свършат митарствата латински. Вече съвсем не-чудесно в околностите се оказват двамата "втори втори" - Пиер дьо Брашийо и Пайен д'Орлеан, с хората си, латинската армия нараства, укрепва, връща самочувствието си, има укрепена база, въобще - възражда се. Феникс. Край на чудесата. Междувременно сцената напуска Енрико Дандоло. Навремено и услужливо. Не че има нещо чудно. Напротив - чудното е, че толкова време удържа слепият старец на ужасяващите несгоди на тогавашната война. Едни казват, че паднал от коня и си счупил врата, други нищо не казват /Маршалът например/. Може инфаркт, може инсулт, може... Важното е, че Енрико Дандоло вече го няма и с него си отиват много тайни, много договорки. Много клетки от мрежата на Плана заминават под земята с многоуважавания дож. Лека да му е пръстта. Не си падам по ченгета, а около Дандоло силно мирише на тая флора. Или все пак фауна? Но дожът си заслужава уважението. Аз лично съм винаги готов да сваля шапка пред огнената му любов, пред нежната ласка към Венеция, Венецията му. Или... ама, хайде, за това - друг път.

5. Всичко това под носа на Калоян. Който ще да го вярва. И паралелът със Саладин и Тир след Хатин не е много уместен. Там са месеци, тук са часове. Там са крепости, градове, територии. Тук - голо поле и едно Родесто. ПЛАНИРАНА Е БИЛА ЦЯЛАТА РАБОТА, РЕЖИСИРАНА И ОРГАНИЗИРАНА. Ама от кого - ще попитате. Ами от "велможите в "Книга Естир" - плеймейкърите. А изпълнителите са вторите - сред латинците, гърците и българите. Ония, дето останаха в лагера и после организираха оцеляването. Ония, дето направиха Асен "белгун", ония, дето направиха бунта на гърците, свързаха непримиримите врагове - българи и гърци, дето организираха разгрома, после охраната, дето задържаха гърците зад стените на Адрианопол и дето отвориха вратите на Родесто. Може и да си ги измислям, ама другата теза - за случайностите и обстоятелствата, е къде-къде по-насилена. Нищо, че я пише по дебелите книги. Добре, тези така, онези иначе - нагласили я. Ама защо, защо? И тука вече идва голямата работа. Ама ще трябва да прочетете философската част, няма как. Истината се заплаща. Аз петнадесет години ги глася тия работи. Вие ще трябва да пожертвате час четене.

Голяма рана е схизмата. Със страшни последици. Ако я нямаше ни Константинопол щеше да бъде турски, ни ние щяхме да си загубим златните години от историята под мръсния турски ярем. Ама умни, много по-умни от мене хора са решили, че е нужна и вече деветстотин и кусур години я има. Тука само искам да проследя една от посоките на реализация на схизмата, посока, която, според мене, може да обясни много странности от историческото развитие на Европа и света. Посоката на силата. Силата, от римско време насам, значи организция. Не храброст, не юнаклък, не чутовна издражливост, вяра в победата и други такива, а организция. Така е и с въоръжението на легионера, така е и с римските пътища, с римското право и всичко друго. Силата е организция. Но и организцията, като всяко едно значимо явление, опира в основите си в метафизиката. И тука, точно тука, в метафизиката на организацията, ще открием просто невероятно съответствие с католическите и магистрално разминаване с православните ориентации. Ефективната организация се опира в затворения индивид, обвързан с външни, формални връзки с другите индивиди. Католическият самозатворен, бого-подобен индивид е идеалният герой на организацията. Външните, безсъдържателни връзки – подобие, интереси, закони, регулации, са съвършената форма на обвързване на многото индивиди в едно. Независимо дали става въпрос за държава, армия, икономика, правна система и каквото и да е, което генерира сила. И не е необходимо човек да е Макс Вебер, за да си даде сметка, че с времето, неизбежно силата ще отиде към системата, базирана на католическите ценности. Всяка една сила. В което, само по себе си, няма нищо лошо. Лошото идва когато, натрупал сила, католическият Запад тръгне да лекува схизматичната язва. На много-много равнища изцелението на тази язва изглежда силов проблем. Както при Ферарско-Флорентинския събор. Византия се срива, турците са пред Константинопол и папата предлага помощ. Може би спасителна помощ. Но условието е преодоляване на схизмата. И православните епископи, Патриархът, Императорът потеглят към Ферара, за да покажат на „италианците“, че филиокфето е заблуда, да ги завърнат в правия път и така схизмата да бъде преодоляна. Но става съвсем друго, защо ли не се учудвам? Папата настоява православните йереи безусловно да приемат и филиокфе, и римската монокефалност и очевидната измислица – чистилище. Ако искат да получат помощ. Естествено. Силният налага правилата. Слава Богу, нищо не излиза. Е, как така, слава Богу – ще попита кой да е новоизпечен интелектуалец-инженер. Нима е по-добре турците да грабнат Константинопол, да поробят половината православен свят, че и до ден днешен да им търпим вонята, вместо да бяха приели епископите формулата на католицизма и сега да сме си една благоденстваща, културна Португалия, да речем и да имаме развит туризъм, да речем? Не, не е по-добре. И това не го казвам аз, интелектуалното джудже, а Марк Ефески, монасите от Света Гора и, което е най-странното, гражданите на Византия в него страшно и безсилно време. ЗАЩОТО ЕДНО СИЛОВО СЪЕДИНЯВАНЕ НА КРЪСТА, А КАТО СИЛОВО ТО МОЖЕ ДА БЪДЕ САМО ЕДНОПОСОЧНО НАЛАГАНЕ НА КАТОЛИЧЕСКИЯ МОДЕЛ, НЯМА ДА БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЕДИНСТВОТО МУ, А УДВОЯВАНЕ НА КАТОЛИЧЕСКАТА ПОЛОВИНА. Ако схизмата беше една грешка, една приумица на вдетинени старци, един дефект на тялото на християнството, то тогава каквато и да е операция за премахването ѝ би била добре дошла. Но дълбокото ми убеждение, а най-вече движението на историята го показва, че СХИЗМАТА Е НЕОБХОДИМА, ВАЖНА, ОСНОВОПОЛАГАЩА СТЪПКА В ИЗГРАЖДАНЕТО НА ХРИСТИЯНСКИЯ СВЯТ, В РАЗГРЪЩАНЕТО НА МЕТАФИЗИЧЕСКИТЕ МУ ВЪЗМОЖНОСТИ, В РЕАЛИЗИРАНЕ НА НАЙ-СЪКРОВЕНИЯ ХРИСТИЯНСКИ ПЪТ, ПЪТЯ КЪМ БОГОЧОВЕЧЕСТВОТО. При това положение една операция, която да отстрани слабата, неефективна православна част от кръста и да я замени с дублаж на силната, католическа ще има фатални последици. Последици много по-тежки от турското нашествие в православния свят. Загубата на православната част от кръста ще означава загуба на самия Кръст. Ще означава загуба на Богоустремеността на християнския човек. А това вече е ужасно.

И за „домостроителите“, за хората с позиция, подготовка, потенциал, отговорности за бъдещето на християнството, става много, бих казал, решително важно да предотвратят тази инвазия на естествено силния Запад към неорганизирания, противоречив, непоследователен и хаотичен Православен свят. На няколко пъти ще се повтаря този сценарий – и при Наполеон, и при Хитлер, но първопроходника му е Латиската империя, а ролята на първи съкрушител на набиращия сила Запад се пада на Калоян. Но не е предвидено дивите кумани, влася и българи да станат господари на Византия. Затова и същите ония, които направиха Калоян победител, нещо много повече, съкрушител, не му дадоха да смаже латинците и да грабне Царицата на градовете. Как – не знам. Няма как да знам. Но това е единственото обяснение, което ми осмисля странното поведение на латинците при Адрианопол, странната роля на важните барони, начело с Маршала, странната тактика на Калоян, невероятната капитулация на Родесто и всички тия чудеса на „късния“ Калоян.

И МИ СЕ ИСКА ДА СПОДЕЛЯ ПРЕДУБЕЖДЕНИЕТО СИ, ЧЕ НАРОДИТЕ, КОИТО ОСТАВТ ДА СЪЩЕСТВУВАТ, ДЪЛЖАТ ТОВ НЕ НА НЯКАКЪВ "ИСТОРИЧЕСКИ КЪСМЕТ". ПРОСЪЩЕСТВУВАНЕТО СИ ДЪЛЖАТ НА РОЛЯТА, КОЯТО СА ИЗИГРАЛИ ЗА ОБЩАТА ЕВРОПЕЙСК, СВЕТОВНА ИСТОРИЯ. Е, една от причините все още да съществуваме (макар че един Господ знае докога) е Калоян, дето строши копието на силния Запад и за много време отстрани опасността от загубване на православната половина от Кръста.

XIV. Рене дьо Три

1. И тая е една странна, престранна история. Не, всъщност, започва нормално, даже си се развива нормално, ама краят... Още в силните времена на латинците, като тръгнали тоз насам, оня нататък, да си завоюват фиефите, да си позиционират графства, маркизети и т.н. един баровец, Рене дьо Три, с хората си се завъртял към Пловдив. Хубав край, хубави хора... Ама работата не излязла съвсем както я смятал Ренето, награбонтили го хубавите хора на Калоян и той се заприщил със своите хубави хора в крепостта на Станимака. Обсадили ги калояновци, ама корава крепост, корави войници и положението се затегнало. А днеска, а утре, а още по-утре, не и не, не пада Станимака. И толкова не пада, че преживяла разгрома при Адрианопол, големия маратон Адрианопол – Родесто, после латинския Ренесанс и ето, че дочакала освобождението. Пристигнали обновените латинци и освободили хубавците на Рене. Междувременно се случили разни работи. Родесто, Родесто ама сума ти латинци се били насъбрали в Константинопол и приличали на малки деца, дето се чудят каква да я хващат. Паниката голяма, положението – ни напред, ни назад, не, не съвсем, една преголяма група дала решително назад. Нещо към три хиляди души се натъпкали на де що кораби има и храбро се отправила назад, към родината. Аман от гръцки номера, аман от варварски хитрини, не ви щем графствата, не ви щем херцогствата. На корабите и към къщи. Даааа. Работата замирисала на „изуй гащи”, на разгром и ето че изпод водата изплувал познатият ни Пиетро, Пиетро Капуанеца. И като завикал, като се завайкал – моля ви се, братя, не оставяйте Делото, не оставяйте Кръста, всичко ще се оправи, Бог няма да остави перегрините си, ще ви възнагради и тука и на вечни времена. И т.н. Брех, Капуанецът му с Капуанец, има нерви този човек, за толкоз нахалство нерви се искат, ей. Бетер Алън Грийнспан, дето докара кризата и си докара сумати и пари да разказва как е дошла. Та и нашият. Хич и не помисли за братята си като изгони най-мощните стълбове на бъдещия Поход – кралете на Англия и Франция. Окото му не трепна като изхвърли всички слаби, болни, бедни т.е. всичко що е народ, от Похода. Като дойде ред да се пролива братска, християнска кръв при Зара не се поколеба да напъти Конрад Халберщадски, епископа, да не му мисли, ами да изпълнява щото „папата така иска, ама няма как да го каже”. Не се посвени да се омете най-подло, най-предателски, като замириса на голямата авантюра, на голямото престъпление – Константинопол. Омете се, та да са му гладки и пухкави ръчичките. Ааах, мизерник, че не те пипна тогава Ричард Лъва, че да ти ги отскубне ония работи... И накрая, като падна Константинопол, забрави и Божи Гроб, и Кръст и Бог, обяви Похода за прилючил и „давай сега Империя да правим”. Ама като ги натъркаля Калоян имперците барабар с императора им при Адрианопол, изведнъж си спомни и Бог, и Делото и Кръста. Аман-заман, аман-заман, че работата дуду. И къде беше през цялото време, с какво се занимаваше, какви плетки плетеше? Мълчина. Мълчи Маршалът, Робер дьо Клари няма откъде да знае, Никита Хониат заврян в миша дупка. А онуй, жълтокожото, си шета из подземията, връзва, развързва и си изпълнява програмата. Каква, защо, как – никой не знае, никой никога няма да научи. Ама като се напекла работата – изскочил на слънце. Този път обаче, нещо не хванал дикиш. Ония, трите хиляди, хич и не го слушали, ами си се натоварили и заминали. Сега, може от страх да е било, може паниката да ги е заляла с мътните си води и те да са се хурнали като стадо, може нещо недоволни да са били от плячката, измамени да са се почувствали, нали така разправя Робер. Всичко може. Ама има и един детайл – все от хората на Луи дьо Блоа били. Еййй, що така, бе? Това Блоа все страхливци ли ражда? Да не би нещо почвата, нещо водата. Че я няма Ерин Брокович, да се запретне (бе тя май нямаше много какво да запрята, то и без това не само пликчетата се виждаха, ами и писмата се четяха), да ги разнищи, че да го отнесе някое „Ессо”, някое „Амоко”, за страхливите блоазци. Може, може и това да е. Ама по ми се вярва да се е процедила някоя информацийка около Луи. Каква са му я спретнали, как на маймуна са го направили, ей, Тибо някак странно умря, Луи хич и не искаше да ходи в тази проклета Венеция, после тровиха ли го, какво го правиха, все болен, все чамав, сега го туриха на топа на устата, че хем на вечни времена да е Глупака на Похода, хем го заклаха варварите. А с него замина и последният от тримата първи – Императора. И хем всеки си имаше нещо, нещо, дето много не се връзваше с Константинопол, с трижди проклетия Поход. Довереникът на Тибо, Рено дьо Дампиер, така и не стъпи ни във Венеция, ни в Константинопол. Луи се запъна в Алпите и не щеше, та не щеше Венеция, на Балдуин флотата така и не дойде в Константинопол. Уж и тримата настояваха за Венеция, уж бяха Тримата Големи, Тримата Първи, ама и тримата се опъваха, а сега и тримата вече ги няма. Е, какво да стоим, какво да им играем по фалшивата свирка на тия, папските? Те и нас ще затрият без да им мигне окото. И – към къщи. Може да са мои измислици, ама всичко, дето го казвам, са факти, факти. А когато фактите говорят и боговете мълчат. Е-е, ама големите батковци от историческите катедри са над фактите. Той още Хегел, дето смени Берлин за Йена срещу няколко чувала въглища, беше се изцепил, нали помните „Ако фактите противоречат на системата ми, толкова по-зле за фактите”. Тъй. Заминаха си блоазци, кряка си кряка Пиетро ди К (в Сантяго има един бейзболист ла О, та ми харесва това ди К), от крякането му голяма файда няма, ама те работите и по друг начин се занареждали. Посъвзела се латинската армия, гърците без хич да му мислят предали Калоян, нещо не се сбъднали плановете на куманския ни цар, бил си изиграл ролята и от тук нататък звездата му бързо започнала да захожда.

2. Усетил Калоян накъде отива хавата, беснял, ритал, псувал, ама като си фигура на дъската, дойде ли ти времето – жертват те. В тази мешавица паднала главата на Балдуин. Че и на един византиец – Константин Турникес ^2.1. Тъй ще да е било, не ги вярвайте тия глупости за Ирина, за голямата любов с Балдуин (точно пък Балдуин, дето и като император си запази целебатството) и за ревнивата браточка. Все тия потни истории, все тая измислена романтика, дето на жлези мирише. В Константинопол обаче не знаят, не знаят какво става с Балдуин. Откъде да знаят? То не е като сега – Интернет, Уйкилийкс, ал Джазира и т.н. И се чудят какво да правят. Имат ли си император, нямат ли? Да чакат ли, друг ли да коронясат? И ето, че им се разрешил проблемът. Както били позаякнали латинците, както се бил поприбрал Калоян, ето че най-после Станимака се освободила. Голяма радост била, голямо подскачане и как няма, толкова време, месеци, месеци, месеци, животът ти на косъм, затворен в тази крепост, заприщен отвсякъде и ни вест, ни кост от света. И най-после – урааааа, най-после спасени, свободни. Сигурно здравата ще да са били изгладнели обсадените латини, голямо лапане ще да е паднало като най-после са ги освободили. И голямо питане – какво, бе, какво става по света. Че колко, колко време ни вест, ни кост. Нали знам, като бяха траулерите, то на Бургас траулерите дадоха, най-тежката, най-неблагодарната работа, другото тарикат-варналиите го лапнаха. Шест месеца, като ги зачукат нашите на едно коритце насред океана, осемдесет души екипаж на една палубка колкото два балкона има-няма и накъдето се обърнеш море, море, море и небе. Шест месеца. После „хващало ги желязото”, ще ги хваща не, ами как изобщо ги пущаше? И веднъж в месеца ще дойде „майката” – да разтовари рибата, да донесе храна и най-вече, най-важното, да смени филмите и да донесе малко поща – писъмце, телеграмка за по-така случаите и завалиите моряци чакат, чакат другия месец, пак за някоя новинка, че то „желязото”... А тези, в Станимака, представям си. И наистина. Те в ония времена такива разни гевезелъци – филми, писма от къщи, въобще не са ги признавали, ама все пак, какво става, ще я бъде ли Империята, какво ново по света, са си вечни въпроси и гладът за отговорите им си е вечен. Така и станало, нахвърлили се рицарите да питат – ама жив ли е Балдуин, имаме ли император, какво предстои да става в Константинопол, а какво става в Калояновия двор и т.н. И си получили отговори въпросите – ами не, за жалост Балдуин вече не е между живите, онзи звяр, Калоян, го убил и май садистично го убил, сега Империята е без император и срочно трябва да се короняса нов и т.н. Нормални въпроси, нормални отговори. Странното обаче е, че питат освободителите, отговарят освободените. Да, точно така го разказва Жофроа дьо Вилардуен и най-важното, без изобщо да се чувства длъжен да обясни, ама как така, от къде тия, с месеци затворени в Станимака, ще знаят работи, дето ония, от Константинопол и от всякъде не са ги и чували. Ненормална работа, не може да бъде, да, ама е точно така. И никъде не прочетох някой, някога да се учуди, някой някога да попита – абе, как така, от къде накъде. И за сериозна работа става въпрос, ей, корона е това, корона императорска, не е някой жупан, някой княз да се е загубил, ами император, Императорът на Латинската Империя. И си го казва Жофроа – след като Рене дьо Три потвърди, че Балдуин е убит, на негово място короната получи брат му – Анри дьо Фландър и дьо Ено. Точка.

2.1 Константин Турникес

3. Малко по-късно идва редът и на Калоян. И отново мястото е Солун. Пустият Солун, все там стават важните работи. Че и какво още има да става. Ама за това – после. Та тръгнал Калоян да обсажда Солун. Годината е 1207. Много ми е тъжно това време. Просто се чувства – представлението е свършило, драмата е изчерпала сюжета си, режисьорът е разхлабил вратовръзка, седи вече в барчето на театъра, до него сценографът трака с ледчетата в чашата, оркестърът прибира инструментите, диригентът бърза да се присъедини към компанията, суфльорът си е тръгнал, даже еспециентът няма работа на сцената. Там влачат крака сценичните работници и с безучастни физиономии, суркайки служебните обуща, събарят и прибират ненужните вече декори. „Рок-концертът отшумя, залата е вече празна...” Още малко, ще влезе чистачката и ще замете и последните следи от станалата вече безинтересна драма. Героите измряха, кой по-рано, кой по-късно, няма ги вече Тибо, Фулк, Мари, Балдуин, Луи, Дандоло, Исак и Алексий, останалите загубиха плътността, присъствието си, вън от сюжета се превърнаха в двуизмерни, безплътни декори, достойни само за небрежната ласка на сценичните работници. И те си ги прибират. Първо Калоян. Убит в палатката си. Дали е Манастър, вождът на куманите? Или някой гръцки шпионин е свършил работата? Или пак е Манастър, ама подкупен от гръцкия шпионин? Всъщност какво значение има? По-важното е, че гърците така се зарадвали, че запоставяли Калоян по иконите си, тези със свети Димитър Солунски. Яхнал св. Димитър коня, награбил копието, малко така, като свети Георги го дава, само че свети Георги е намушкал змея (дявола, демек), а свети Димитър – нашия цар. Гръцки щуротии. И Калоян просто си отишъл, няма го вече. Така, някак ненужно глупаво ще си отиде и Бонифас дьо Монфера. И той Солунски. Нападнали му отряда „хората от земята”, знаели ли са, не са ли, кого нападат, изненадали ги, Бонифас, както винаги храбър, грабнал меча, нямал време за брони, щитове, метнал се в меллето и там го намушкали, съсекли, после му отрязали главата и оставили трупа на дивите зверове. И това Бонифас, Бонифас дьо Монфера. Жестоко нещо е голямата политика. Няма милост за ненужните. Отишъл си Бонифас, с него си отишли всички Монфера – лудият храбрец Гийом Стария, после Гийом Дългата Сабя -бащата на последния ерусалимски крал , красавецът Рене – без малко император на Византия, големият воин, храбрец и държавник Конрад. Всички, всички си отишли, прах и пепел. Така с Калоян си отишли Асеневци. Белгунят Асен, храбрият Петър – заминали си, прах и пепел. Сега има да се доиграва още малко. Това тука не ти е театър, няма да се тръшне Инокентий III да смучи гадния менток от барчето и да пуши украинско Малборо с Пиетро ди Капуа. Основното действие приключи, ама има още, още кръв да се лее, още плетки да се вият и развиват, че къде е още тя – години и години, десетки, стотици има да минават в сянката на Делото. Ама на истинското, Делото на посветените, не оня байряк, дето го развяваше Пиетро, като припари под краката на латинците след Адрианопол. Играчите се сменят. На мястото на Балдуин идва брат му Анри, на мястото на Калоян, сестриникът му Борил. По-дребни са, ще се види, ама и те имат роля да играят и те имат драма да разрешават.

4. Анри, разбира се, се позамаял от високата длъжност. Побързал да перне едно писмо да вкъщи, дето започва с “Quantam gloriam, quantam honorem…” „Колко слава, колко почести донесохме на земите фландърски и хайнонски...”. Е, император е, има си право човекът. Император на Латинската Империя. Нека се порадва, нека се пофука. Щото не е лесна тая, дето го чака. Не е бил никак глупав, добре разбирал колко е тънък ледецът на империята му и струва ми се, усещал е колко безразлична започва да става Империята за големите играчи в Рим и където там другаде са. Завързал жива кореспонденция, замолил за помощ, досещал се къде да натиска. Ама напразно. НЕ Е БИЛА ПРЕДВИДЕНА ДА ОЦЕЛЕЕ ИМПЕРИЯТА. Какво искал, за какво молил Анри? Ами за помощ, за жива сила. Молил папата да му изпрати едно петстотин рицаря. Не че е малко, един рицар води след себе си тридесетина оръженосци, сержанти, знаменосци, слуги... За едно петнадесет хиляди души става въпрос. Ама той нe ги вика ей така, аман, моля ви се, елате да ме изкарате от батака. Нищо подобно. Не е глупак Анри, не е наивник, а и съвсем сериозен ресурс има. Приготвил съм – пише – земя за всеки, който дойде. Готова, завладяна земя, да идва, да се разполага, да господарува. И хем е така, не лъже. И всички знаят, византийската земя е богата, плодородна, климатът е мек, гърците са се сврели в миша дупка и всичко е за тях, за новите господари. Охоо, сериозна работа. Само че нищо не излиза. Защо? Хайде да поразсъждаваме. Едно време какво учихме в училище – в кръстоносните походи се включвали предимно „вторите синове”, по законите още от Шарлеманово време земята не се деляла, наследявал я цялата първият син. А вторите? Ами вторите да духат супата, както се изрази Любо Пенев за бедните. Да си търсят лесното – чиновници ли ще стават, попове ли, в армията ли ще служат, абе, да се спасяват. И ето ти ги кръстоносните походи. Е, хубаво де, свършиха ли се „вторите синове” в Европа? Разреши ли се кризата със земята? Що не идват тия хора, бе? Готова земя ги чака – хубава, тлъста, завоювана земя ги чака и те тц. Ами, нито са се свършили, нито се е разрешила, ами клишето нещо не работи. Не е толкова просто, нямам земя, еди къде си има, хайде, да отида да си я взема. Те така стават работите в разказите на Джек Лондон, дето господин белият ако чуел, че в ада има диаманти, след месец е там, с един бел сланина и коритце за пресяване на златен пясък. Ама и там не стават така, стига малко да помислим. Обаче и наистина както стават, пак нещо не се получава. Като тръгнаха кръстоносците след Зара към Константинопол какво ги чакаше, я да видим? Ами грамадна, мощна Империя, дето досега никой не е завладявал. Страшните стени на Константинопол, градът дето в едното си ъгълче може да смушка Париж, в другото Венеция, а Шампан, Фландрия и други такива джуджета може да ги разквартирува в по два-три квартала. Огромната армия на Алексий, дето само с броя си може напълно да претопи кръстоносното воинство. Никаква логистика, никакво снабдяване, врагове, врагове и само врагове. На всичкото отгоре и тежък духовен проблем – верски и морален. Кръстоносната армия ще избива християни, ще опожари световния център на християнството, ще се гаври с най-големия християнски храм „Света София”. Въобще невъзможна работа. И все пак се състоя. С всичките против, състоя се. А сега? Всичко готово, завладяно, уредено, Империята изправена на крака, „алчността на света”, за която така често говори Маршалът, стои и трака със зъби и все пак няма ги и ги няма очакваните петстотин рицари. А-а, вече имаме по-сериозен проблем от клишето за „вторите синове”. Проблемът с баланса между управленски възможности и обективни условия. Обективните условия в случая са просто невероятно благоприятни. Опитвам се да си представя как съм някакъв дребен мишок, рицар някъде из Фризия или Лузитания (хич няма какво да си представям, че съм дребен мишок, аз съм си дребен мишок, виж рицар...), сиво, мокро, скалисто, глад и въшки, с две думи „Маркета Лазарова”. И ми се отваря парашутът да емигрирам във Византия, ама не да бера маслини или да пека хляб в някоя жегава фурна ами на мене да ми берат маслини и да ми пекат хляб. А? А? Хич не му мисля, грабвам жената, мятам прасето в каруцата и с ръждивото копие и очукания дядов шлем потеглям, пък ако ще турско да стане. А ония не тръгват. Не тръгват, бе, не тръгват. Има един само начин. Не са искали плеймейкърите ония да тръгнат. Имали са си и те средствата, имали са си начините. Ние все си мислим, че светът с нас започва и че хората като не са знаели английски (то, анджък английски още не е имало), хич хабер са си нямали от имиджмейкинг, от паблик рилейшънс, паблик информейшън и т.н. И за Византия никой не потеглил. Молил, скимтял Анри, обаче исканата помощ не пристигала. Хем правилно се ориентирал, заобяснявал как с тия петстотин рицари ще успеят да съшият „разрязаната багреница на Христос”. Нали това била голямата идея – да се свърши схизмата, да се събере пак в едно Невестата, Тялото Христово, Църквата. Да си приобщят схизматиците-гърци (сърби, българи, власи – кой ги брои за хора) към истинната църква, да признаят върховенството на папата. И с цената на какво, на петстотин рицари, дето живот ще си живеят, дето богаташи и господари ще ги направя. Не разбирам, не разбирам – ще да си е блъскал главата Анри. И фландърската и хайнонската. Ооох, завалията, не разбираш я, не разбираш.ТОЧНО ТОВА Е ЦЕЛТА, ПО-ТОЧНО ЕДНА ОТ ЦЕЛИТЕ. ДА НЕ СЕ СЪБИРАТ ЦЪРКВИТЕ. Особено под властта на папата. Не си го разбрал, няма как да го разбереш. Съберат ли се църквите така, насила, от това по-лошо няма. Тогава няма да се възстанови разцепеният кръст или, ако предпочиташ да ползвам твоята терминология, разрязаната багреница, а едната половина ще унищожи, ще смаже другата и тогава край, край, никога няма да го има повече Кръста. Завинаги ще остане някаква уродлива, двуъглеста половинка, отразяваща сама себе си като във вода. Вода, ненавистната за християнството алтернатива на земята. И край. Такъв кръст е от полумесеца по-лош. Ще видите като му дойде времето. Аз сега, вие като му дойде времето, а големите, истинските автори на историята ни, винаги са го знаели, особено в тази кръстата, кръстоносна история с падането на Константинопол. Затова и не пристига, въобще не потегля никаква помощ за Империята на Анри. Империята не трябва да просъществува. Дойде, изпълни си мисията, има още някой неща за довършване и толкова. Ама да остане, да се утвърди, православието да залинее заедно с една изчезваща Византия, това не, в никакъв случай. И за тази работа не петстотин, не пет хиляди, не пет милиона, ами и петдесет милиона живота не е висока цена. Ще го видим през Втората Световна. Та да си прави сметката Анри, каква ще я хваща, каква ще я върти и суче, ама да си знае – Империята няма да я бъде. Така и станало.

5. Борил и той, опитал да имитира Калоян, да се пробва в голямата, европейската политика, да лавира с латинците, да дърпа чергичката към себе си. И хем, наглед, ужким се получавало. Всъщност нищо не се получавало. Опитал се да повтори Калояновия Адрианопол. При Пловдив. Ама този път нямало тайни инструкции, нелогични действия, оттренирани изненади. На никой не му пукало за Борил (нито пък за Анри) и франките се сражавали зряло и искусно, Маршалът не стоял да пази лагера (да не избяга), а направил дълбок обход с хората си, лепнал една професионална обсада на Борил и франките така попилели нашите, че тая обица направо щяла да скъса ушака Борилов. Пробвал се нашият със сърбите, срещу сърбите, с ромеите, против ромеите и все тая, все същата - не се получава, не излиза. Все пак успял с Анри, Императорът, да се сроди, сватове станали, ехеее. Взел Императорът доведената щерка на Борил, всъщност дъщеря на Калоян, куманската красавица Мария и Борилча рахатясал. Ама не знаел, горкият, от къде да знае, че Анри е издухана флигорна и кръвоснабдяването му откъм Рим и Европа е отрязано. Папата вече готвел друг Поход, вниманието му било изцяло натам обърнато и в новата партия Анри се явявал девета пешка, тази, дето изобщо я няма на дъската. Виж, Борил, най-неочаквано, се оказал с място в нея. Не кой знае какво, да речем бял офицер, от младшите. И си го използвали, ох, как си го използвали. Както не бил наясно с голямата игра, даже без възнаграждение си го използвали. Пробутали му един чек без покритие, сватовството с Императора и нашият послушно свикал събора срещу богомилите. И по оценката на Васил Златарски този събор бил единственото нещо започнато и успешно реализирано от Борил. Що ли не се чудя? А професорът, Златарски, упорито отказва да го забележи. Даже настоява, че не може да има връзка между антибогомилския събор и папската курия защото, видите ли, папският пратеник пристигнал след събора.А че с пристигането му пристигнала и разплатата - женитбата на Анри и Мария, че въпросният кардинал уредил веднъж за винаги отношенията между латинци и българи, че от най-люти врагове Анри и Борил се превърнали в сърдечни приятели и верни съюзници, това всичко някакси се отбелязва, но не се коментира. А то си е просто очевидно. Още от самото начало. От какъв зор ще се гърбути Борил, от кога станаха Асеневци такива богослови, че се хванаха богомилите да оправят? Той, Мануил Комнин, коджа ми ти Мануил Комнин, веднъж се хвана да оправя църковните давии, че Никита ти Хониат го направи на п..ки и парцали, че на Борил цялата Мара втаса, само до събори му е. А тя ще да е била сериозна тази работа, много сериозна. И нещо все не мога да ѝ измисля причината. Четох при Тайерман, за албигойския поход, пита се човекът (и аз с него), „абе защо в богатия Лангедок, при оня независим, задоволен, по буржоазному разкошен живот, хората и то не кои да е хора, а елитът, аристокрацията, хората с парите и земите, така безразсъдно са се хвърлили в една ерес, хем ерес, направо бого-отрицание? Остави, дето е опасна, кървава работа, остави, дето накрая всичко ще изгубят, ами някакси логика няма. Точно богатите и щастливите да отричат богатството и щастието на този свят”. Така е, съгласен съм, логика няма. Ама катари има. Почти като при Венедикт Ерофеев, дето се чу, че на бюфета на гарата имало херес. Ама като отиде, се оказа, че херес няма. Вместо него му предложиха виме и той в недоумение повтаряше – „Виме има, херес няма”. Катари има, логика няма. Чета и си мисля, чета и си мисля, по едно време гледам, че само си мисля и мисля, че е бош-лаф тая с логиката, с раз-мишленията. Че даже и с два-мишленията. Не е работата колко пъти ще го мислиш. И даже не е работата как ще го мислиш. Ами другаде, другаде се крие мишката. Трябва някакси през гърба да ти мине една работа, да ти смъкне една фаша кожа, че тогава да започнеш да се усещаш. Е, не звучи много лицеприятно тази гърбо-логика, ама другата, тая „Да седнем, да помислим” си е гъзо-логика и толкова ѝ е файдата. Знам си я аз тази работа, не се сега „договедям” (ааах, попе, ах, Минчо), знам че драмата, болката, е храната на истината, ама някак към катарите все не мога да я докарам, все не мога да си представя какво ги е мъчило тия хора, „от какво не си заспивал”, както пее сантименталната песничка за „след десет години”. Докато ми дойде редът да се зачопля в оная, уж тънка разлика, между цивилизция и култура. Истински опрях до нея когато започнах да си давам сметка, че кризата на вярата в модерния (добре де, в пост-модерния) ни свят е криза на църквата. И то не заради катадневни глупости – корупция, власт, пари, имоти, с тия работи да се занимава Марио Пузо, а заради собствената логика на великолепното ни християнство. Ама за това после, в главата за Селинджър. Сега – цивилизцията.

6. Давам си сметка колко важно, пред-предикатно важно нещо е цивилизцията. Как ни формира, прави, излива в калъпи, без които ще ни залее и отнесе Хераклитовата река. Колко шизофренно зависими ще станем от писъците на необузданата ни телесност, от косматите чудовища на безпричинните си страхове, от натрапливостта на разни самоволни визии, да не говорим за хаоса на съсъществуването ни с другите. Само си представете една клаустрофобия, скъсала бентовете на представата за пространство. Боже, това си е лудост, ужасна лудост, опази ни от нея. Кой си дава сметка, кой не, но, слава Богу, всички сме в нея, в цивилизцията и всички не само я ползваме, а и я правим – кой повече, кой по-малко. От сутрешната четка за зъби до Пасхалната литургия, от 2+2=4 до ценността на човешкия живот, всичко, всичко е цивилизация. И успява да потъне под летвата на въпроса „Защо?”. В света на безвъпросната яснота. Да, нищо ново. Съвсем банални истини. Така е, съгласен съм. Ама нека да си дадем сметка и за обратната страна. Съществуването в безвъпросна яснота. В мита. Пак стара история, дъвкана, предъвквана. Банална. И актуална. Особено за християнството. Особено сега.

Няма какво да се лъжем. Колкото и да е различна (а тя наистина е диаметрално различна) метафизиката на християнството, то не може, никак не може, да пренебрегне механиката на езическите, митологическите времена. Няма как, хората са си хора, трупаното с хилядолетия в складовете на душата не може да изчезне с едно благовещение. И като всяка една религия християнството, особено то, не може да си позволи лукса да се държи надменно, да настоява на „така трябва” и да забравя „така е”. Борбата за голямата ценност на християнството, индивида, действително свободния човек, е всекидневна и многовековна. И в нея няма място за хлапашки бързаници. Бавно, много бавно, внимателно, много внимателно, трябва да се извършва голямата операция – Богочовечеството. И големите отци на християнството въобще не си позволяват дори илюзията да се отделят от мита. И дори в много отношения от политеизма, многобожието. Не с рязане, не с горене ще маркира човек истинския си път към Богочовечеството. Бавно, трудно, внимателно ще расте човекът, ще става все по-истински, все по-човек и с това все повече ще реализира Бога в себе си. Нали така беше в Халкедонския догмат. Великолепният Халкедонски догмат. Цивилизцията ще дава основата, гаранциите за човечността на съществуването му, християнството ще се вписва все по-силно в корените ѝ, цивилизацията ще репродуцира формите – социални, културни, икономически, образователни, всякакви, в които ще функционира християнството и така, с вековете хората ще стават човеци, човекът ще върви към Божествеността си. Всеки според силите си, всеки според историята си. Тази картинка, разбира се, е идилична. Малко нещо намирисва на Вато. Истинската плът на истинския живот е и мръсна, и миризлива, и алчуща, и страхлива и какво ли още не. Ще трябва да се лее кръв, да мирише на изгоряло месо, да тича наоколо кучето с факел в устата (знака на доминиканците), ще има още много тъпотия, нужна, необходима тъпотия, вонята на сержантски партенки и полицейски подмишници ще трябва да следва, а понякога и предшества християнските истини, много още „тухли в стената” трябва да иззиждат образователната система, много вериги, белезници, пранги ще трябва да обуздават прибързаната хлапащина, а понякога и чисто криминалната разюзданост, за да не изчезне, да не се погуби християнският човек, а с него и Бога. Така е.

Но логиката, логиката е на човека, тръгнал към Божествеността си. Иначе християнството става безсмислено, остава някъде около старозаветната книга Съдии Израилеви. Ние това го познаваме. Точно там се оказахме като се отрекохме от вярата си и я заменихме с кодекси, закони, правилници. Въобще не казвам, че законите са празна или ненужна работа. Напротив. Но лишени от вяра, неподплатени с дух, законите си остават външни форми, приложими към дребно, страхливо, чиновническо съществуване. Даже те задължават да водиш такова дребно, страхливо, чиновническо съществуване ^6.1. Индивидът, авторът на смислите на съществуването си, човекът, отговорен пред света, не могат по никакъв начин да бъдат изведени от законите. Цивилизацията задава опорите на човешкото ни съществуване, но индивидуалността ни, Богоустремеността ни, изисква друго, изисква реалност, превъзмогваща цивилизцията. Изисква култура. И ето че лекичко започва да се вдига пердето пред „загадката Лангедок“. Започва да просветва някаква мотивация за богатите, вероятно културни и изискани хора, да занапускат традиционното, институционализирано и очиновничено християнство и да търсят, по свой път, по свой си начин, път към отвъда, към абсолюта, към Божествеността. Разбираемо е точно на такива хора вече да не им харесват проповедите на латински, да не им изглеждат спасителни религиозните ритуали на една институция, оплетена в данъци, власти, правилници, да не им е по мярата духовното водачество на съмнителни църковни чиновници ^6.2. Започва да изглежда логично и изборът на това зороастристко манихейство ^6.3 заради ролята на огъня, на светлината, на слънцето в него. Тези работи мога да ги видя в Лангедок. За съжаление не ги виждам в нашето богомилство. Най-вероятно защото не съм много грамотен и нямам истинска представа за действителното богомилство. Но някак ми се струва прекалено „природно“ нашето богомилство, поне такова ми се видя от „Повест за кръстното дърво“ на отец Йеремия и ме кара да приема малко клишираната схема за социалните му корени – идеология на бедните, на отчаяните, на смазаните. Но, така или иначе, ручейчето, което е докарало манихейския дуализъм до Лангедок, пристига от България и папа Инокентий грижливо бърза да го затули. Ползва Борил, „подшушва“ му да свика Богомилския събор, да нанесе тежък, кървав удар на българското манихейство и с това Борил изчерпва „смисъла на съществуването“ си. А истинската, ужасно-кървавата драма, ще се разиграе другаде и там тежките фигури – коне, топове са други. Макар и вече познати – Симон дьо Монфор, абат Ги дьо Во дьо Чернай. Жертвите също са познати – потомците на Сен Жил и Раймонд VI Тулузки. Но и там си има своята логика ^6.4. Така, негероично, неепично, със затихващи трептения, завършва историята на Четвъртия Поход. Всъщност, събитията около Четвъртия Поход. Последиците му още си ги носим и кой знае колко още ще ги носим. Но все още имам неща да ви разказвам и те са все за него, Четвъртия, Константинополския (а защо не и Българския) Поход. Защото не събитията, не случките и даже не личностите, свързани с Похода, са драмата на историята ми. Вярата, светлата, красива християнска вяра, която така страшно липсва на времето ни, е истинската ми болка. И голямата ми надежда е, че ще можем да видим, вие и аз, как това ни тежко изпитание – безверието, е само антракт, само един ауфтакт, за да засвети – по-нужна, по-великолепна, по-реална от всякога, Богоустремената ни човечност. Слушайте…

6.1 Реставраторът и Дрого

6.2 Кръщенето и майка ми

6.3 Зороастризмът и Александър Македонски

6.4 Праведниците

XV. Две истории, две мълчания

(Питанки към професионални историци)

1. Много са различни и все пак много си приличат двете истории - на Жофроа дьо Вилардуен и на Никита Хониат. Различни са и си приличат авторите им. И двамата са много важни хора. Признават им го много важни хора. За Жофроа го казва сам Никита. По особен, наглед сдържан, почти служебен, но всъщност много акцентен начин. Изрежда разни барони, все от големите, все от първите, но единственият, който получава специален коментар "много важен човек" е Жофроа дьо Вилардуен. Който не е барон. За Никита Хониат пък "референции" дава Михаил, брат му. Вече е архиепископ на Атина и в едно писмо до Теодор Кастамонит, нарича брат си "най-могъщият логотет, който управлява всички неща". Наистина, невероятен шанс имаме, че двама от най-вътрешните хора, двама от големите плеймейкъри на историческите събития около крушението на Константинопол, са решили да напишат историите си. Единият е маршал на Шампан, а по-късно и на Романия т.е. началник-щаб на Похода, а после на Латинската империя, другият е Велик логотет на секрета т.е. министър-председател и председател на Сената. Разбира се и двамата са "без корона", но имаме сериозни основания да приемем, че и двамата са били по-важни от короните. Нека да разкажа.

Константинопол е паднал. Балдуин дьо Фландър и дьо Ено е избран за император в едни избори "с предизвестен край". Съперникът му, Бонифас дьо Монфера, главнокомандващ Похода, приема поражението си, пръв се впуска да вдигне на рамо новоизбрания и съгласно предварителните договорки получава цялата малоазийска част от новозавладяната империя. Междувременно Бонифас се оженва за вдовицата на Исак II Ангел, красивата и добродетелна унгарка Мария-Маргарита и може би по неин съвет решава да замени полагащата му се Мала Азия с наглед по-скромното графство на Тесалоники. Балдуин с радост се съгласява, но после, един Господ знае защо, се завърта на сто и осемдесет градуса и предизвиква една, поне наглед, необоснована и много опасна междуособица, направо война с маркиз дьо Монфера. Човекът, който, решително и властно, се намесва и урежда спора е Жофроа дьо Вилардуен. Маркизът много бързо се смирява пред укорите на Вилардуен и приема безпрекословно посредничеството му. Императорът е по-вироглав, но с това само принуждава Жофроа да покаже част от властническите си възможности. В лагера на императора пламва такъв мор, че Балдуин тутакси разбира, "че е бил зле посъветван" и се подчинява на маршалската воля.

Константинопол още си е византийски, само че Алексий III вече е избягал, франки и венецианци са пред вратите. Официалната им версия е, че са дошли да възстановят законния владетел на императорския престол. Става въпрос за Алексий, син на детронирания Исак II Ангел и племенник на узурпатора Алексий III Ангел. Сега някаква група, хитра, опитна група политици, измисля много фина плетка - възстановяването на Исак. Наистина този ход ще лиши франките от всякакви правни основания за завземане на Константинопол - узурпаторът е изгонен, законният император е възстановен. Но, за да се приведе в ход, плетката се нуждае от съгласието на "мускула", варангианската гвардия. Задачата да осигури съгласието им се пада на евнуха Константин Филоксенит, императорски ковчежник /нещо като министър на финансите/, който се справя без никакви проблеми. По-късно, когато Ангелите стават нетърпими, пак същият Филоксенит осигурява варангианците за кандидатурата на Алексий V Мурзуфул. Знаем го от историята на Никита Хониат. Да, ясно, въпросният Филоксенит е бил създателят на императори. Пита се какъв е бил самият Никита. Точно по него време е бил в апогея на властта си. Когато избягва Алексий III Никита вече осем години е бил Велик логотет, а в навечерието на преврата на Мурзуфул - девет.

2. Интересното обаче е, че и двамата историци проявяват някаква силно необяснима скромност за собствената си роля в събитията. А тя е огромна. Нека да разкажа.

Маршалът е авторът на най-важния, фатално важния Венециански договор. Договорът, заради който Походът се отклони първо към Зара и после към Константинопол. Формално под грамотите стоят подписите на тримата барони от началото на Похода - Тибо дьо Шампан, Луи дьо Блоа и Балдуин дьо Фландър, но добре известно е, сам Маршалът го казва, че те са подписали празни бланки и са овластили шестимата пратеници начело с Маршала да сключат Договора както намерят за добре. Разбира се, винаги може да се спекулира за обхвата и степента на конкретност на инструкциите, които са получили пратениците - срокове, брой кораби, цени, начин на разплащане, но от коментара на Жофроа за Парламентите в Соасон и Компиен е пределно ясно, че ако въобще е имало някаква конкретика тя не е дошла от бароните.

Маршалът е кадровика на Похода. След смъртта на суверена си той избира, съгласува и налага кандидатурата на Бонифас дьо Монфера за главнокомандващ на Похода. Тази роля на довереник едновременно на двата рода - Шампан и Монфера, е силно, ама много силно проблематична. Покрай братята на Тибо и Бонифас - съответно Анри дьо Шампан и Конрад дьо Монфера, отношенията между двата рода са смъртно враждебни.

Маршалът се справя с най-страшната угроза, надвиснала над Похода - бунтът при Корфу. Водени от него, верните му сподвижници, а и важни барони, падат на колене, ридаят, молят се и накрая успяват да склонят бунтовниците да не затриват армията, да останат в Похода. И с това го спасяват.

Маршалът, заедно с Конон дьо Бетюн, е пратеникът, който унищожава византийската дворцова плетка за възстановяването на Исак и анихилирането на франките в играта за Константинопол.

За ролята на Маршала в междуособната война между Балдуин и Бонифас вече казахме.

Маршалът е и който спасява армията след разгрома при Адрианопол. Той задържа бягащите, той организира разбитите роти в някаква армия, той успява да преведе армията пред преследващите я войски на Калоян, той я въвежда в Родесто и с това спасява и армията и Империята.

Накрая Маршалът е авторът на Историята, с която Походът остава във вечността.

При Никита Хониат нещата са по-трудни за идентифициране, трябва повече да гадаем, повече да се досещаме.

Първо - бил е с власт, с голяма власт. Въпреки, че в предговора си преводачът и коментатор Хари Магулис казва, че чиновниците едва ли са имали реална власт доколкото разни императорски фаворити са правели каквото си щат, мисля, че имаме сериозни основания да се съмняваме в това допускане. Самият Никита Хониат изрежда редица чиновници, които били по-властни от императора - Йоан от Пуце при Мануил Комнин, Теодор Кастамонит при Исак II Ангел, Константин Месопотамит при Алексий III, дори при Андроник има един Леон Монастерит, съдия от велума, който видимо стои отвъд императорската власт. За Константин Филоксенит вече говорихме. Трудно ще допуснем, че точно във времето на слабите Ангели, особено при мекия Алексий - сам Никита го казава /за разлика от Мануил Комнин, който "се отнасял с министрите си като с роби"/ властта на Великия логотет ще бъде разядена до степен на външни безсъдържателни знаци.

Второ - бил е наясно с тежката, дълбока криза, в която изпаднала Византия. Всъщност цялата му история е един Йеремиев плач за повсеместния упадък, повсеместен, във всичко - императори, благородници, гражданство, армия, монаси, свещеници, всичко, всичко е гнило, гноясало и достойно само за гнева Божи. И това е Византия, която той управлява. "Във всички неща" - да припомним думите на брат му.

Трето - за разлика от Маршала Великият логотет е бил високо, високо образован и с много тънко познаване на богословската материя. При това, смея да твърдя, с истинска оценка на значението, което богословската метафизика има в големия мащаб на човешката история. Само ще припомня, че и трите светлинки, които проблясват в цялата му история на Византия, са свързани с духовници – ярката е на Солунският архиепископ Евстатий, двете мънички, съответно на епископът на родния му Хонай, евнухът Никита и на Константинополския Патриарх по времето на Андроник.

Четвърто - имал е пари, големи, истински пари. Изгорелият при пожарите частен палат на Никита, както и къщата му в близост до "Хагия София" не оставят съмнение за материалното му благополучие. Не е ненормално, при такъв висок пост, но това просто потвърждава както възможностите, така и трезвата житейска ориентация на Великия логотет.

Пето - разочарованието от отстраняването му от власт при Мурзуфул, а по-късно и при Теодор Ласкарис ясно показват човек, който счита себе си достоен и подготвен за власт.

Шесто - той е човекът, който се нагърбва да остави на човечеството историята на може би най-голямото събитие в съществуването на Европа. И на света.

3. Това е истината и за двамата, много трудно можем да кажем нещо различно. И при това положение скромното им мълчание, мълчанието за собствените им дела, става тревожно изпълнено с проблеми. Защо, защо мълчат за механиката на истинските решения, на истинските събития, за истинските герои на голямата История на Света? Може би от скромност. Нека да видим.

Действително Никита Хониат зъб не обелва за себе си до идването на Алексий V Мурзуфул и после падането на Константинопол. От там нататък обаче сам не може да се спре. Негови са думите "но защо ли ви занимавам със себе си" и въпреки това ни занимава, занимава, занимава. Как без формални основания го уволнил Мурзуфулус, как тръгнали да се изнасят от Константинопол, пък как накарали жените да зацапат лицата си с кал, как откраднало онуй животно дъщерята на един от групата, пък как приятелят-венецианец я отървал, пък как се оказали в Селимври, колко лошо ги посрещнали, как направо гладували, после пък се появили куманите, хайде, да се връщаме в Константинопол, а пък там латинците станали съвсем нетърпими, че беж, в Никея, там не били по-свестни съгражданите и въобще голяма драма, голям плач. Не че е невъзможно, не че не го разбирам. Ама ако беше някакъв дневник, ако бяха някакви репортажи от мястото на събитието. Само че не е. Това си е история. Внимателно писана от изтънчен, образован – истински образован, страшно информиран, отговорен човек. Та скромността, "авторовото себеотрицание" ми е малко неприемлива. Да не говорим, че малко не ми се вярва министър-председателят на Византия да е толкова наивен, че да остави себе си и семейството си на произвола на събитията и хич, така, да не е заделил някой лев, да не си е подготвил някое, така, прибежище и някой полезен приятел от добрите времена ^3.1. Ама за това после.

Има и друга възможност. И двамата - Маршалът и Логотетът, имат от какво да се срамуват, имат какво да крият и затова им е удобно мълчанието. При Жофроа това положение е наистина плакатно - Венецианският договор. Той му е авторът, той носи отговорността, заради него Походът се отклони първо към Зара, после към Константинопол. При Никита, както винаги, нещата са по-приглушени, по-тънки, с повече нюанси. Да, ама и там напират неудобните въпроси. Например с флотата. Как я докараха дотам, Византия да няма флота? Виновен е Йоан от Пуце, Никита го казва. С глупавото си и безотговорно чиновничество сметна, че на хазната ѝ идва скъпо да поддържа флота и я ликвидира. Безотговрен глупак, познати са ни. Но това беше при Мануил. При Андроник още имаше 100 трирерми, ония, с които му се представи Контостефанос. Защо осем години - при Исак и при Алексий, министър-председателят стоеше и гледаше как се достопява флотата на Византия? И, ето ги, гузни, обвити в мълчание, историците на грамданото събитие, мълчат, мълчат и мълчат за важните, истинските неща. Разбираемо. Може и така да е. Но на мене не ми се вярва. Мисля, че и двамата са хора от друго тесто, от друг мащаб. И двамата са не просто историци, а автори на история и такава една сбутана, гузна поза на мълчание би била обидна до степен да зачертае въобще намерението им да пишат история. Още повече, че трябва много грубо да подценим и двамата, за да решим, че са толкова глупави, за да си помислят, че с мълчание ще се измъкнат от неудобните ситуации.

Тогава? Защо мълчат?

Хайде да видим за какво мълчат. Маршалът:

Първо - турнирът в Екри. Възможно ли е маршалът на Шампан да не знае за подготвяното вземане на кръста от сюзерена му? Тибо е на двадесет и три, Маршалът на петдесет. Невъзможно. Защо нищо не казва? Кой, как, кога е решил да се проведе представлението?

Второ - парламентите в Соасон и Компиен. Кой ги е свикал, кои са участвали, кой е определил дневния ред. какво са трябвали да решат /или да не решат/?

Трето - параметрите на Венецианския договор. Кой и как е определял цифрите, сроковете, разплащането, кой е давал инструкциите? Защо така сляпо са определени параметрите без никаква възможност за съгласуване? В края на краищата година и половина ще продължава строителството на флотата. Кой и как е решил включването на тайната клауза за посоката Египет? Къде изчезна кардинал Софредо, защо никъде не се споменава за неговата мисия във Венеция?

Четвърто - изборът на Бонифас. Кой, как и кога реши главнокомандващ на мястото на Тибо дьо Шампан да бъде Бонифас дьо Монфера? Как така инициативата дойде от маршала на Шампан, нали Монфератите са смъртни врагове на Шампаните? А как успя да смести във времето от края на май до края на август съгласуването, избора, известяването, приемането, организирането на делегацията, пътуването, посещението във френския двор, утвърждаването и инагурацията на Бонифас? Между Соасон и Монфера са 700 километра и Алпите.

Пето - Луи дьо Блоа. Как така един от тримата, подписали Венецианския договор, се разколебава в намерението си да дойде във Венеция? С какви аргументи го убедиха да дойде във Венеция?

Шесто - Лидо. Защо дожът е толкова неотстъпчив, реално неговата позиция е по-слаба от тази на бароните? Защо никой не забеляза, че времето за пътуване изтича и после платил-неплатил, Походът става невъзможен? Защо го няма главнокомандващият? Когато пристига в напредналия август нещата вече са станали необратими.

Седмо - посоката Зара. Какво е истинското мнение на Инокентий III? Защото нунцият му, Пиетро ди Капуа, ясно казва на епископ Конрад Халберщадски "Папата иска армията да бъде запазена и Походът да продължи. Но няма как той да го каже". Защо папата праща забраната си по кардинал Пиетро Луседио, човекът, който олицетворява партията на "посоката Зара"? От къде другата партия, тази на Ги дьо Во дьо Чернай, знае за забраната?

Осмо - превземането на Зара. Нима Маршалът не вижда абсурдната постановка в "Шатрата на дожа"? Как така никой не разбра, че Симон дьо Монфор гласи такава кървава развръзка, как така никой не чу когато Робер дьо Бов се дереше пред стените, че франките няма да подкрепят венецианците при обсадата?

Девето - след превземането. Как така Инокентий III опрости кръстоносците, нарушили изричната му забрана и окървавили Похода с християнска кръв? И как така венецианците предпочетоха тежките рискове на отлъчването пред едно чисто фарсово разкаяние, подобно на бароните? Как така в делегацията по прошката се оказа Робер дьо Бов?

Десето - Алексий. Как така "изходът Алексий" се появи в последния момент? Нима не прекара половин година Бонифас в Хагенау и в совалки между Хагенау и Рим? Какво прави толкова време там докато войската се чудеше каква да я хваща в Лидо? Нима Алексий не беше в Хагенау? После, докато войската зимуваше в Зара не се ли премести Алексий в Павия, да е по-наблизо? И как така никой не забеляза, че Армията няма полезен ход напролет, когато договорът с венецианците изтича?

Единадесет - Алексий III. Защо никак не е готов да се бие? Защо, натъпкан с войска, избягва и зарязва короната? Ама по тези въпроси май по-добре да се справим с Никита.

Дванадесет - непосилните искания към Алексий IV и Исак, 200 000 сребърни марки. Нима не е ясно, че не могат да посрещнат такива финансови условия? Че така ще бъде убита златната кокошка? Кой и как решава да изиска спазването им?

Тринадесет - изборът на Балдуин. Кой и как решава Бонифас да бъде отстранен от власт? Нима не е ясно как ще гласуват венецианците? Защо Бонифас решава да замени Мала Азия за Солун?

Четиринадесет - Томзао Морозини. Как така успяха венецианците да получат Константинополската патриаршия? Нали бяха отлъчени? И как успяха да се спогодят с Пиетро ди Капуа, той нали отплува още преди Зара защото венецианците не го искаха?

Петнадесет - войната Балдуин - Бонифас. Защо така рязко променя позицията си Балдуин? Как така удобно и точно навреме се появява морът в свитата на императора? Как така се съгласяват император и главнокомандващ да се подчинят на един все пак "небарон"?

Шестнадесет - Адрианопол. Как така необмислено и глупашки се навря армията в подготвената клопка? Нали предният ден взеха решение никой да не се впуска на своя глава след варварите? Под страх от смъртно наказание. Нали най-настойчив беше Луи дьо Блоа?

Седемнадесет - как така най-опитните, най-именуваните бойци /Милон льо Бребан, Манасие дьо Лил, Конон дьо Бетюн, самият Маршал/ останаха да пазят лагера и не участваха в битката?

Осемнадесет - как така дни наред Калоян не успя да настигне и размаже останките от Балдуиновата армия? Как така, преследвани от куманите, ослабени и деморализирани, франките успяха да превземат в движение Родесто и да се закрепят там? И още много други.

Великият Логотет:

Първо - Андроник и Леон Монастерит. Как така бесният тиранин ще промени сатанинските си намерения защото някакъв си съдия му се озъбил? И съдията ще си остане жив, здрав и непокътнат?

Второ - Исак Ангел. Как така Андроник не само няма да екзекутира водачът на бунта в Никея ами и ще го изпрати с почести за Константинопол? Нали преди това завърза майка му за челото на тарана, нали изпрати да го арестуват заедно с брат му и баща му, нали зверски се разправи с малкия му брат за далеч по-малка вина?

Трето - короноването на Исак. Как така ще се реши Исак на представлението в "Хагия София"? Как ще подцени Андроник предупреждението на гадателя? А и забележката на съдията-подмазвач? Как ще подцени развитието на ситуацията и ще се мотка извън столицата?

Четвърто - унищожаването на флота. Как така ще прозяпат такова важно нещо министрите? Защо говори Никита за "министрите-домоседи", които зорлан докараха латинците в Константинопол? Той къде беше?

Пето - абсурдният преврат на Алексий III. Кой стои зад него, кой го организира, кой осигурява варангианците, къде са министрите и по-специално министър-председателят? Защо заменят Исак с Алексий?

Шесто - забележката "Алексий знаеше за събитията при Лидо и Зара, но нарочно не ги забелязваше". Как така? Защо? Какво правеха министрите? И те ли бяха слепи или искаха да бъдат такива.

Седмо - странното поведение на обсадената армия. Маршалът свидетелства, че византийските войски били толкова многобройни, че можели да претопят с масата си франките. Защо армията не излиза "в боен строй" както свидетелства Никита? Къде са варангианците?

Осмо - подготвеното бягство на Алексий. Защо бяга? Кой подготвя бягството? Колко време преди да избяга се знае, че ще напусне столицата? Кога е решено възстановяването на Исак?

Девето - превратът на Мурзуфул. Кой решава да короняса Мурзу? Защо?

Десето - странното оставане на варангианците по казармите при втория ден от атаката на Константинопол. Кой го е организирал? Защо?

Единадесет - оскверняването на Константинопол. Защо с такова ожесточение, с такова сатанинство е осквернявана Царицата? Двадесет години по-рано норманите също безчинстваха из Солун, но имаха почит към гроба на св. Димитър и в един момент със заповед началникът им прекрати разграбването на църквите. Но по този въпрос май по-добре да питаме Жофроа.

Дванадесет - кой и как реши въстанието в Тракийските градове? Кой и как реши съюза с Калоян? Защо?

Тринадесет - защо Адрианопол остана безучастен към битката? Лагерът беше слабо охраняван и при едно съгласуване цялата латинска армия щеше да бъде размазана.

Четиринадесет - защо Калоян не унищожи останките от латинците след Адрианопол, защо ги остави да се оттеглят, организират, укрепят?

Петнадесет - защо се предаде Родесто? Кой и как организира капитулацията? И още много други.

Шеснадесет - Константин Торникес. Какво е това "огромно влияние", за което говори Никита, дето го имал някогашния византийски пратеник при Калоян? И къде се изпари то та сега го насякоха на парчета и го хвърлиха на кучетата?

Така. Достатъчно. Мисля, че е ясно. Нима сериозно мислим, че хора от класата на Маршала и Великия Логотет ще са толкова наивни да допуснат, че с мълчанието си ще запушат всички тези въпроси? Напротив, съвсем очевидно е, че така поемат много вини, много тежести. Които, сигурен съм, не са техни.

Как така ще сключва на своя глава Венецианският договор Жофроа? Какъв черен предател трябва да е, за да издигне един Монфера на мястото на Тибо дьо Шампан? Нима е такъв тъпак, че да прозяпа станалото в шатрата на Дандоло? На чия страна е при избора на Бонифас? Какъв го играе, че ще се стряска на главнокомандуващия и с какви сили разполага, че успява да организира мор в свитата на императора? Само това да беше и Жофроа вече е някакъв Франкенщайн сглобен от тъпотия, наглост, злодейство, отровителство и какво ли не. При Никита, както обикновено, нещата са по-приглушни, по-нюансирани. Но пак е глупак - проспа унищожаването на флотата, мълча като п... докато Ангелите разграбваха собствените си храмове и плячкосваха гробниците на предшествениците си, за да плащат на ненаситните латинци, участва в превратите на Алексий III, на Исак и сина му, на Мурзуфул, оцапа се с кръвта на удушения Алексий, има пръст в падането на Константинопол, организира варангианците да си стоят в казармите и т.н.

И двамата ще носят тежки, кървави грехове. И двамата, най-вече тях двамата, ще ги закове за позорния стълб Стивън Рънсиман с академичната си присъда "Разграбването на Константинопол е най-тежкото престъпление в историята на човечеството". Еййй, голям умник. Те щото Маршалът и Великият Логотет са по-тъпи от него и хич и не подозираха какво ще произлезе от многозначителното им мълчание.

Сещате ли се за Димитър Общи? Ами трябвали им пари на комитите. За народни дела, мисля, не да се разхожда Раковски с бял файтон из белградските сокаци. И обрали пощата в Арабаконак. Спипали ги и Димитър не щял да остане в историята като някакъв обирджия и заразправял - за свободата, за България, за комитетите, за революцията. И засрал цялата работа. Хванали Левски и той поел възхитителния риск да изчезне, напълно да изчезне от времето, решил да се прави на полуумен селяк и така останал в протоколите около процеса - тъп, прост, овца без история. Е, към кой клонят двамата големи от историята с Константинопол?

Разбира се, че е имал инструкции Жофроа. Ама какво, да вземе да се оправдава "Е-е, ами той, папата, така заповяда"? Разбира се, че друг и много по-рано е решил Бонифас. Но Жофроа героично мълчи и търпи да му викат "Предател. Неблагодарник". Знаел е и за Зара и за Константинопол, ама какво, да се държи като някой сополанко и да си показва вратовръзката „Версачи”? Вижте ме какъв съм важен. Разбира се, че е бил наясно с представлението на Симон дьо Монфор в Зара, ама да вземе и да обяви „Ами трябваше войската да свикне с мисълта, че ще пролива християнска кръв”, така ли?

Прави се на шебек Никита Хониат - "пострадахме, жена ми бременна, нямаме какво да ядем", сам си тегли една майна "проклети да са нашите шибани министри, те докараха латинската напаст", само и само да скрие "комитета", да си мисли историята - ами то така стана, обстоятелствата така се подредиха. Нищо не споменава за флотата. Разбира се, иначе ще излезе на яве Планът. Защо избяга Алексий III? Ами защото не е тъпак и добре разбираше какво става. Ама Логотетът няма как да го каже. Защото хората не разбират. Мързи ги да разбират. Не е модерно. Тогава. И сега. Колко по-лесно, по-приятно е да се наредиш в стадото зад академичния коч и като проточи той издебело "Бееее" да викнеш и ти с хора "У-у. престъпници, глупаци, крадци". Затуй и мълчат. И това е голямата им жертва. Защото голямо им е делото.

Ама, да се направя и аз на Сократ, нека тези ми логически смятанки да приемем за „реч с покрита глава”. Не, не че не ги вярвам или не ги говоря насериозно тия работи. Просто, някак така, от свенливост, ме е срам да си призная, че отношенията ми с двамата историци, са много повече от един логически дискурс. За мене. А – ще се престраша да го кажа, мисля и за тях. Съвсем не искам да се правя на Хегел, дето Абсолютният Дух го чакал, чакал да се роди, да порасне, да се образова, всичко това да стане в прусашката империя и така, в системата му (на него, Хегел) да постигне себе си (Той, Абсолютният Дух). Бре, бре. Голяма работа е батко Хегел, ама не е като да му е липсвало самочувствие. Та нито Жофроа дьо Вилардуен, нито Никита Хониат ^3.2 са се запрепъвали за мене – да се родя, да поостарея, да се поизуча отгоре-отгоре, да дочакам времето на бат’ Бойко и те да заблестят с истинската си светлина. Дрън-дрън. Ама, сигурен съм, още като са си писали историите са се надявали, че някой (е, по-мастит, по-гласовит от мене) ще ги прочете истински, ще поиска да ги разбере, не просто да се позове на някоя парчетия, измъкната от текста им. Искали са, уверен съм, все пак, в края на краищата, да се чуе, да се види великолепното им дело. Някакси хората да узнаят, че е имало време с такива грамадни мащаби, време, в което хора, съвсем конкретни човеци, са чертаели, през кръв и пожарища, пътищата на Вярата, на Духа, на Човечността ни опираща чак в Бога. И те двамата, всеки един по отделно и двамата заедно, са изпълнили дълга си, били са част от Голямото Дело и няма да останат анонимни, незабелязани, просто две от многото имена в дългия и досаден списък от конспекта за изпита по средновековна история.

3.1 Парите на Грау Сан Мартин

3.2 За малките имена

На Даниел Божков

4. И ме чакат, чакат да се спуснат воалите на кубинската мадругада, в часовете между два и шест, когато нощта е покрила спящия град, моето Маи диша равномерно и сладко, кучета, папагали, палми и орхидеи спят тихо и нежно, свежо е, даже хладновато, измъквам се тихо, Маито ще ме усети, но знае, на важна, много важна среща отивам, ще измърмори нещо в просъница и вече съм в патиото. Нито кафе, нито нищо. Даже и най-дискретният шум може да смути кристалното равновесие на мадругадата и магията да се разпръсне. И, ето ги, идват, Маршалът, разбира се, тропа с ботуши, звънтят шпори, скрипти дръжката на меча, опряла металните украшения на колана. Ама, няма страшно, никой няма да се събуди, никой няма да се стресне, само аз ги чувам тези шумове, само при мене идва големият воин, на мене идва да разкаже. Великият Логотет малко е позакъснял, е, грък е, а пък и важен човек, полага му се. Разнася се парфюмът му, прошумолява брокатът на мантията, с Маршала се споглеждаме, той едва забележимо бърчи нос, подсмихваме се и двамата и след секунда вече сме трима. Мисля, че успяхме навреме да изтрием не съвсем почтителните гримаси, ама съм сигурен, че Никита Хониат си ги знае и без това. Нищо не казва, това са дреболии, ама си ги отбелязва, отмята си ги в листа. Тази вечер той ще води, той ще казва и трябва много да се внимава. Той всичко може, може да разказва бързо, леко и увлекателно, има нескончаем запас от истории. Цар е на двусмислиците и тънкия намек, чак ме засърбява да му кажа като на Акли „Цар си, рожбо, знаеш ли това”, ама си трайкам, quod licet Jovi, non licet bovi. Или по старобългарски – нерде ешек сикен, нерде деве амджик (къде е Акли, къде Никита Хониат). А ако реши да се прави на царедворец вече нищо не му се разбира заради пустите украшения на византийската ритуална реч. Та трябва да се внимава. Тази вечер ни заразказва за Домостроенето, богословския си труд. Аз вече се досещах туй-онуй. Ама много работи трябваше да се изкажат, много въпроси да се обговорят. Великият Логотет не се скъпи на приказки, тази тема, Домостроенето, му е много близка, много сърцата. С много страст заобяснява за делата на Христос тук, на земята. За великата му мисия, за световното му и Божествено призвание – да спаси човеците. Колко хубаво разказа – да спаси човеците, не човечеството, не Човека, а човеците, човеците тук и сега, конкретните човеци, тук, сега и завинаги. И как това е истинската нива, на която трябва да се работи, не сме в силата си да движим делата Божии, но истинската цел, истинският смисъл на делата ни човешки е да дадем на човеците пътя, посоката за човечността им, посоката на търсенето на Бога. В себе си, чрез себе си, заради себе си. Е, не мога да отрека, цар е на двусмислиците Никита Хониат. И не знам, ползва ги като красиви и удобни словесни похвати или, всъщност, така е по-близо до действителността. Делата „човешки” ще посочват пътя на „човеците”!? „В себе си, чрез себе си, заради себе си”, ама кой е „себе си” – човеците или Бог? Или и двете? Май разбрах. Ами нека всеки сам да решава, думите на Великия Логотет не са някакви дидактически наставления, някакви школски поучения. Жива, туптяща плът засягат и тази плът всеки сам трябва да оживи за себе си. Нали е казано „Никой не може да спаси душата ти”, само ти, само в твоята отговорност се крие истината на съществуването ти. Велика, изумително красива история е християнството. И продължи нататък. „Ама сега ще ти кажа и нещо, дето няма как да си представиш, няма как да го почувстваш. Моята „антология” (засегна се, че така му нарекох работата) е насъбрала най-важните текстове за Домостроенето, защото иначе като нищо щяха да изчезнат. Можеше ли някой да каже докъде ще стигнат латинците? А нали видя какво направиха с Царицата?” Неудобно му е да погледне Маршала, а той забил поглед във върха на ботуша си, смръщил вежди и избягва да вдигне очи ни към него, ни към мене. „Царицата, Константинопол, тя беше наша, после стана латинска, после пак наша, накрая турците я взеха. По едно време се чу, че на руснаците са я обещали, ама се размина работата. Така е, земни работи, преходни. Но свещените текстове, основите на човешката ни вяра, това не може, не можеше (поправи се бързо) да се загуби. Сега на тебе може и да ти е чудно, даже да ти е смешно, „антология”..., ама тогава...”. „Разбра ли – глухо избуча Маршалът – разбра ли? Че наистина така си беше. Има ли още?” – обърна се към Великия Логотет. „Има. Идваме до най-важното. Брат ми. Радвам се, че оцени връзката ни, разбра, че в една бразда работим, една мисия изпълняваме. Всеки в ролята си, всеки със задачата си. И ако искаш да узнаеш какво се случи с Делото, за което работихме, обърни внимание на това, дето ти го каза Ученикът ти.”

Да, трябва да разкажа. На шега започна, но после на много сериозно го обърна. Един клуб по философия. По-точно история на философията. Тогава даскалувах в Химическия техникум, учениците ми бяха много свестни, едни такива момчетии, умни, запалени, аз бях млад, имах кураж и къде на майтап, къде на истина започнах да ги събирам, два пъти седмично - неделя и четвъртък, неделя и четвъртък и да им приказвам. За Сократ, за Платон, за Ренесанса, за Витгенщайн, за Камю, то колко ли знаех (като че ли сега много знам), ама започнаха да идват няколко приятели от Философски факултет, млади, запалени, интересни момчета, разказваха им какви ли не чудесии, учениците слушаха, светеха им очите, на мене ми се радва сърцето, радва се, ще хвръкне. После надойдоха и други – Английска, Немска, Френска гимназия, умни, хубави, светли деца и така – десет години. Неделя и четвъртък, неделя и четвъртък. Нито те някаква файда имат, нито аз стотинка получавам, ама такива деца, такива чудесни хора излязоха от това клубче, дето къде ли не го сбутвахме, къде ли не го криехме, че и тая я имаше. Улучи се в края на социализма, взеха да идват хора от Клуба за гласност и демокрация, лекции да четата, ченгетата изведнъж взеха да се интересуват от история на философията и почнаха да ни привикват. Мене остави, ами и на децата взеха да се зъбят. Е, слава Богу, бързо приключи цялата работа, никой не пострада, ама и тая я имаше. Та чудни, пречудни деца излязоха от това клубче. И сега вече са таман в силата си, какви ли не доктори - философи, политолози, филолози, психолози, юристи, един Пеню завърши икономика, стана голям богаташ и където се срещнем налита да ми се извинява, чудни, пречудни деца. Ама любим си ми остана Динко, хем работник в един склад остана. С доктората си и с всичко. Ама какво чудо знае, с какво сърце чете, а пък и много близки са ми темите му. И дойде време да бера плодове, късните плодове на страстната ми философска младост. Динчето чете, аз слушам и се уча. Колко работи научих покрай него. И на сега, чел някакъв автор, водил си записки и попаднал на коментар върху някакъв текст, който се водил за Паламитски, но новите изседвания показали, че бил писан от Михаил Хониат. Михаил, архиепископът на Атина, братът на Никита. И текстът си звучал съвсем исихастски, затуй го и препратили към кръга около Палама, ама... бил писан век и половина по-рано. И Динчето побърза да ме светне. „Може – казва – да е важно за работата ти.” Важно е, важно и преважно. Ама за това, като дойде време да разказвам за Палама. Сега, да си изпратя гостите, да има благодаря за посещението, другият път на ред е Жофроа дьо Вилардуен, какво ли ще разкаже, в сумрака проблясна един тъмно виолетов турмалин, един плащ закачи с крайчеца си палмата до входа и свърши, заминаха си. Време е да полея цветята, да пусна Томи да пишка, че вече се разсъмва, продавачите подхващат ариите си и Маито се разшава. До утре, до следващата среща, че колко съм им нужен на Маршала и Логотета не знам, ама те колко са ми нужни, те колко са ми нужни... Ами остарявам и времето ми става малко, свиди ми се да го харча ей така, за глупости – кой ще бие в неделя, как се прави еди-коя си манджа, кой коя, кой колко и други такива пасо лафове. Не че съм надменен, хич не съм безразличен към манджите, обичам уюта на тези тихи, непретенциозни фамилни разговори. Обичам и вицове. Ама времето ми е малко, временцето ми свършва и не ми се иска ей така да го харча. А с кого да си говоря за Вяра, за История, за Човечност, за Бог? С тях, с истинските ми сънувани събеседници – Жофроа дьо Вилардуен и Никита Хониат. Щото на другите, старите приятели, бившите ученици, им е досадно, почвам да се превръщам в „клубна напаст”. А и всеки потъна в работата си, професионализира се, демек и позагуби очи и уши. Ах, това дяволско клише, професионализмът.

XVI. Св. Григорий Палама

1. Съвсем неслучайно е победил Платон, съвсем неслучайно. Битката му с Демокрит не е била ей така, кой да излезе по-умен. Никак не е шега работа атомът и празното пространство. Много лесно се разбира, само трябва да надскочим школската представа за „веществото“, да си дадем сметка, че не за някакви вещества, не за някакви предмети се води борбата, а за човека, човеците, човечността, за живота, смислите, стремежите, Божествеността. И всичко бързо си идва на място, драмата придобива очертанията си, залозите – тежестта си. Атомът в Демокритовия свят се отличава от човека само по космичността, която безспорно присъства в атома (а като кажем „човек“ все с някаква конкретна муцуна излиза – я, Костас Гавнаропулус, я Манолис Газатакис и хич не се вързва с космоса) . В идеята за атома, разбира се. Тези материализми, али-бали, ги измисли рационалността, когато започна да става точна наука (за платените адепти на марксизма не искам да коментирам). Работата е съвсем друга. Гигантските последици от атома (и празното пространство) са рационалността и абстрактността (непроницаемостта, самотата – в измеренията на конкретния човешки живот). И в този смисъл атомът съвсем не е грешка, недомислица някаква, както изглежда в съвременната физика. Напротив, бих казал, че свеж, самодостатъчен, идентичен на себе си, силен и напълно лишен от вътрешни противоречия, абе направо един Явор Михов, е застанал на кръстопътя на гръцката, европейската цивилизация и си е цяло чудо, че все пак накрая Платон е победил. Ама временно. Сега битката се е подновила с пълна сила, атомът е набрал сили, научно-техническият прогрес е на негова страна, демокрацията е на негова страна, толерантността е негово чедо и Платон изглежда в пълно отстъпление. Да видим.

Защо, аджеба, е толкова привлекателен атомът, каква му е толкова връзката с рационалността? Ами стига да погледнем Аристотелевата логика, не цялата, не много, само едно нещо – фундаменталното й условие и ще видим, че това е точно формулата на атома. А=А, самодостатъчна себетъждественост. От там нататък следва яснотата. Атомите нямат друг избор освен да се подреждат във фигури, ясни, видими (умо-зрителни, ако предпочитате) фигури, свързани с външни, една друга обуславящи се връзки. Тука на помощ идва празното пространство – нищо не пречи, нищо не се намесва в овъншненото подреждане на атомите, никакви сили, магнетизми, магистики и т.н. не съществуват. Просто празно пространство. Пълно и несмутимо господство на фигурите. Силогистика. Никак, ама никак не подценявам яснотата, напротив, мисля, че е една от най-важните черти на европейския ни поглед, на европейския ни дух. Без да съм привърженик на Фройд, ама никак, мога донякъде да си представя мътните до ужас колела, скрипци и цялата противна машинария в по-долните етажи на човешкото съзнание, клаустрофобичната му задръстеност. Какво спасение е яснотата, как подрежда, просветлява, вентилира живота ни. И атомът я фиксира, олицетворява я. За вечни времена. С яснотата идва и нещо още по-голямо – светлината. Само си представете живот без зрение, няма какво повече да говорим. И атомът я носи – светлина в света, светлина в живота, ясна, непротиворечива, еднозначна светлина. Атомът решава и един друг огромен проблем – колебанието, несигурността. Затворен в себе си, непроницаем – за другите и за самия себе си, атомът изключва двусмислеността, противоречивостта на собствените позиции, на собствените критерии, цялата реалност произтича от външни, проследими връзки и позицията на атома е аналогически, ясно и недвусмислено определена. Само да припомня – става дума за идеята за атом от Демокритовата античност. Сегашната, „научна“ концепция за атома отдавна се самоотрече, отдавна престана да има каквито и да е претенции за окончателност, непротиворечивост, безпроблемност. Даже няма какво да го коментираме, банално е. Но, виж, мирогледните последици на атомизма съвсем не са банални, напротив, ще видите.

Обратно при Демокрит. Атомът е, по мое мнение, паспортът на рационалността за висшите сфери на човечността. Банално знайно е, че рационалността, разбира се, възниква естествено в предметната практика. Да де, става въпрос за индуктивната логика, но какво от това, индуктивната логика си е рационалност. Но колко време, колко векове и векове, тези предметни опитности, тези пазарни умения си остават извън истински важните сфери, тези на смислеността и Божествеността. А атомът е космическа реалност, той претендира за ролята на основен образ, фундаментален концепт на действителността и с последиците, които се навързват след него, измъква рационалността от чисто предметното й битие и я прави смислова реалност, бих казал, смисловаТА реалност. Ама при това положение, даже да оставим настрана по-късните материалистически шаманизми, Платон наистина започва да изглежда като черен ретроград, заклет враг на светлината, мизантроп, възневидял ясното, чисто, безпроблемно съществуване на хората. Хм. Ама, чакайте, чакайте, нека да поровим още малко атома (и празното пространство).

2. Ще започна с една профанация на сферичното битие на елеатите – май първите, дето изразиха идеята за неизразимо, самоидентично и самодостатъчно битие. Така. Искам да ви разкажа една кратичка и непоучителна историйка и после „атомарно“ да я анализирам. С некратичка и поучителна цел. Значи, съвсем млади момчета сме, тъкмо завършваме гимназия. Лято, чудното бургаско лято и честичко започнахме да ходим на Острова. Островът тогава беше прелестно романтично кътче, една малка, „островна“ територия, запазена за останките стари бургазлии, безпощадно мачкани и заливани от просташката, социалистическа урбанизация. И вече е септември, някои от нас имат повиквателните си за казармата, на Острова няма почти никой – Матю фаропазача, един бай Георги – малко нелеп софиянец и чичо Васко с лодката си „Извинете, мадам“. Вечер почват да подухват студени ивици вятър, залезът е преминал, профилът на Бургас се е стопил на хоризонта, ставаме от кейчето и се запътваме нагоре, към манастира. Отпред чичо Васко е запалил огън, вече има жар, наловил е едни едри есенни сафриди, валя ги в червен пипер, някакъв странен гръцки чалъм, вече е съвсем тъмно, чува се само как диша морето, светът се е смълчал и огънят събира погледите и душите на всички ни. На едно място тъмнината се сгъстява, уплътнява се и от нея изскача Матю, видял какво става и бърза да се присъедини с бутилка вино, негово си, Памид някакъв. И тогава Виното улови една искра от Огъня, взе я, пречупи я през капките си, през стъклото на бутилката и замята разноцветни искри, покри с някакъв дъжд от светулки всички ни, целия Остров, целия Свят. От тогава Памидът е моя цар на вината. Не че е най-вкусното, най-луксозното, най-дъхавото и не знам какво още вино, ама то е виното, дето заля света ми със светлина. Е, и? Ами, нищо. Дайте да видим какво ви разказах. Ама така, атомарно, да го видим. Първо – уточнихме времето, тогава и тогава, през лятото, на заесеняване. Дадохме информация и за мястото – България, Бургас, Острова. Героите – този и този, мизансценът – море, фар, лодка, огън, сафриди. Случката – общо-взето никаква. И толкова. Казвам нещо – виното, светлините, света, ама това са си някакви мои работи, които дали ще стигнат до вас. А всъщност те са най-важните, другото, време, място, участници е общо-взето гарнитура, пържолата е преживяването. А точно за него хич не съм сигурен, че ще успея да го с-поделя. Защото си е мое преживяване. На един ще изглежда твърде тривиално, на друг – сладникаво-сантиментално, за трети скучно, нищо особено и на какво мога да разчитам, че все пак да си разкажа нещото, каквото и да е то? Ами на аналогиите. На чистите, външни подобия. Ако сте преживели нещо подобно, ако сте прочели нещо такова, ако сте гледали някакъв такъв филм или пък някоя картина в някоя галерия ви е впечатлила с атмосферата на огнище, кана вино и т.н. няма значение какво. Но при всички случаи е подобие, някакво си ваше преживяване и ако чрез моя разказ успея да събудя спомен, картинка, мириска от това ви преживяване, ще съм успял. Ама аз не исках това. Исках да ви предам моето преживяване, да споделя част от живота си, да имаме заедно това преживяване. Само че „атомарно“ това не може да стане. И не е проблемът в атомарността на разказа ми, а в атомарността на съществуването ни. Аз съм си Аз, Ти си си Ти и най-многото, на което можем да разчитаме, са някакви подобия, някакви случайни аналогии. Най-многото. В повечето случаи, в огромното мнозинство случаи всъщност каквото разказваме, го разказваме на себе си, да си оживим собствения спомен, да повторим, да хванем, да артикулираме преживяното, ама за себе си, за себе си, не за другите. Затова, забелязали ли сте, са толкова малко добрите слушатели, всеки напира да разкаже той историята си. Или другата – колко често са безсмислени общуванията ни. Всекидневни, втръснали приказки, познати до болка форми, вицове, безцветни разкази, мълчаливо предъвкване докато по телевизора върви „Биг Брадър“. Ндааа… тихият ужас на атомарното съществуване. И това още са „дребните работи“. Щото ще има и едри, много по-едри.

3. Великолепната гръцка идея за свободата като индивидуалност, като авторство. Ако границата на свободата е пълноправното ти гражданско съществуване в полиса, който ти се е паднал, тогава ситуацията на атом в конфигурация от атоми е просто идеална. И тайничко си мисля, че точно така се е родила идеята на Демокрит. Да, ама гърците я прескочиха, поискаха нещо много повече и си платиха цената за тая своя лакомия за свобода. На първо място – загубиха уюта, сигурността, яснотата на атомарното съществуване. Индивидът, авторът, е с поле много по-широко, много по-трудно определимо, по-нееднозначно от полиса. Светът е мярата на индивида, светът е определителя на смислите му, материала на авторството му и в това правене на света индивидът прави, истински ражда, сам себе си. Бррр, трудна, объркана, рискована работа. И най-важното – неатомарна. Няма яснота – не е прави едно, прави две и готово. Няма Аз съм си Аз, Ти си си Ти. Светлината вече е изправена пред много по-сериозни претенции, на окото вече не му е достатъчно да вижда, то иска да вижда и себе си.

Ами Бога? Весела, цветна и шумна картинка са били античните богове. И лесна за разбиране – ами на нас приличат, какво ти приличат, ние, същински ние. Тоз откраднал, оня излъгал, трети куцал, а пък четвърти и пети му се подигравали, тоз се прекарал, оня изневерил, ние, същински ние. А и колко лесно се общува с такива божества, все едно си на пазара. „Слушай, спретнал съм един кораб с бронзови джунджурийки от Коринт. Дай едно рамо, помогни да стигнат живи и здрави до Атина и ще останеш доволен. Една статуйка, така, златна, от мене я имаш. Става ли?“ Става, що да не става, а ако не стане, значи не е станало. Ама явно и божествата, в този си, „аналогов“ вид, нещо не са задостигали на античните. Не задето тоз или оня не помогнали за корабчето или за някой друг такъв бизнес, не, друга е работата. Въобще идеята за такава външна, пазарна божественост започнала да им се вижда неистинска, недействителна, изобщо не-Божествена. Той, по-късно, Епикур, другият голям атомист, прекрасно ще се възползва от тази божеска „несъщественост“ на Пантеона, като тръгне да лекува, да спасява античността от дефицита й на смисли, и пробва да се центрира около човека, отделният човек сам по себе си. „Боговете съществуват, съществуват, разбира се – ще каже – но те са толкова божествени, толкова съвършени, че нямат и не могат да имат нищо общо с нас.“ Точно така. Богове по аналогия, Богове, с които имаме външна, връзка по подобие, не могат да бъдат Богове. Могат да са каквото си искаме – обичаи, традиции, цивилизция, въобще каквото си искаме, но не са Богове. Не аз, Епикур, атомистът, той го казва. Ама не му става работата, нищо не излекува, нищо не спасява. Разбирам го, симпатизирам му, не от суета, не за някой лев и някоя конференцийка се е бъхтал „лечителят“. Боляло го е за болното му време, привличала го е яснотата, подредеността. Светлината е била дамата на сърцето му, поклон пред нея и пред него. Но просто античният свят е следвал пътя си и и тези работи, тези полисни ценности, вече били недостатъчни. Повече от това, станали са повърхностни, лековати, примитивни и убоги, душна, провинциална и селяндурска, е заизглеждала перспективата на полисното съществуване. А с нея и тази на атома. Други хоризонти, други пространства, други възможности са стояли пред гръцкото авторство и доволството на самодостатъчния, закрит и непроницаем атом, им е било опротивяло.

Добре, ама това е после. След Александър, след Империята, при Елинизма и т.н. Ами в ранните, класическите времена? Тогава, когато съвсем наистина полисът си е бил хоризонта на свободата, агората е била полето на индивида, когато диалогическите упражнения на Сократ му донесли смъртна присъда? Защото „измислял нови Богове“, дето ще разцентроват и полиса и гражданина? Тогава как „идеите“, тези художествени образи, вярно, логически осветени, но художествени образи, са надмогнали над толкова удобните, толкова рационалните и „напредничави“ атоми? Въобще не ми е иронична питанката. Никак даже. Като гледам как е плувнал в самодоволство, как самовлюбено се е разпищолил съвременният „атомизъм“. При това не на някакво софистицирано, научно равнище, съвсем не, тук и сега, във всекидневието, по улиците и кафенетата, по вестниците и филмите, маршируват фаланги мунщровани атомисти и всякакви Платонови, всякакви християнски формулирани дефицити на аналоговото съществуване, се отхвърлят с презрение, ако въобще биват изслушани. Та съвсем неироничен, съвсем изстрадан, плътско-кръвен ми е въпросът – как победи Платон? Помагали са му, помагали. И тогава е имало плеймейкъри. И тогава са се чертаели големите карти и както в Юдея къпината горяла и не изгаряла, а пръст от небето изписвал скрижалите на Мойсей, така някоя грижлива ръчичка е кършила клоните и изтръгвала тръните пред пътеките Платонови. Не че нещо знам, чисто аналогови са ми разсъжденията, само дето ме подбожда връзката Платон – Питагор, а Питагор си е съвсем откровен „Египетски агент“. Смятал е някой сметките, много добре му дошли софистите и Сократ, внимателно са му гледали очичките и слушали ушичките сред учениците сократови, много правилно са избрали Платон и са занатискали точните копчета. Хич не твърдя, че така е станало. Ама който има по-добра версия нека я предложи. Че много е нужна и сега. В ужасното време на безликите атоми. Фигурирани в безразличното пространство.

4. Ами Палама? Къде остана Григорий Палама? Нали за него трябваше да говорим? Да де, точно за него говорим. Точно тази е драмата, на която се натъква християнството след Великото разцепление, схизмата. Защото атомът има още едно предимство. Гигантско. Сещате ли се за Бейкън? Френсис Бейкън, граф Веруламски и херцог на Олбани, канцлер на Англия, пазител на Големия печат и т.н. Авторът на онова досадно съчинение “Novum Organum”, дето какво му е новума, една стара, известна до втръсване индуктивна логика. Същият, дето остана в човешкото съзнание с лозунга „Знанието е сила“. ^4.1 Щото си е така и все по-така става. Знанието е огромна, безспорна сила в света на предметите. Има ли някакво съмнение? Все по-голяма сила става и в света на човеците. Маркетингът, измерванията на общественото мнение, рейтингите на мас-медиите са само началото. Техниките за успешни манипулации на общественото мнение, рекламните кампании, политическите агитации, продуктовото параметриране чак до равнище изкуство – всичко това е всъщност приложно човешко знание, нали така? Така. Ама честичко пропускаме да отбележим, че това знание, по аналитико-синтетичната си структура, си е знание по модела на атомарното светоусещане. Анализирането си е раздробяване на формите, съставени от безразлични атоми. Раздробяваш, проследяваш връзките и след това синтезираш, връщаш лентата назад, само че вече осветена, узната, възпроизводима. Правилно. И тази връзка на безразличните атоми със силата въобще не е от вчера. Прекрасно са я разбирали римляните когато са съставяли и въоръжавали легионите си. Юнаклъци, индивидуална храброст, берсеркско безумие – всичко туй са хубави работи, но ако искаш победи, а не истории край лагерния огън, трябва да направиш от многото единици, от многото воини, едно цяло. И вижте римското оръжие. Големи щитове с приспособления за закачане. Дълги копия, които стърчат между скопчените щитове. Къси мечове, гладиуси, дето въобще не стават за сеч, но са много удобни за мушкане в гъстото на боя. Най-интересно внезапно се оказва копието. Съставено е от три части: стоманен връх, предна част от меко желязо, дървена дръжка. Идеално за объркване на противниковия строй. Забиваш го в щита на вражата редица, огъва се мекото желязо, започва да се бучи дървената дръжка в земята и иди, върви в строй. Въобще оръжията на римския легион не са толкова за убиване колкото за противопоставяне строя на хаоса. Защото в строя, в организацията е силата, има ли някакво съмнение? А най-реално постижимата организация е тази на атомите. Организацията е царство на ролите, не на индивидите, на параметрите, не на същностите. ^4.2 Така, ефективно и безапелационно, се постига Ex pluribus unum. Това, дето го пише на лентата, сграбчена от орела в държавния герб на САЩ. Е, може и друг смисъл да са влагали авторите на картинката, ама нещо не ми се вярва. ^4.3

4.1 Франсис Бейкън

4.2 Put a smile on your face

4.3 Имената на индианците и белите

5. А като се разделяха Църквите заради филиокфето (произхода на Светия Дух), нали разделиха Кръста и при католиците отиде Индивидуалността и Свободата. А Индивидуалността без Света, Свободата без Любовта, се опират на атома, Аз съм си Аз, Ти си си Ти, на аналогията, на безличните фигури от атоми в празното пространство. На Силата. Православието остана с тежката задача да опази Универсалността, съборността, Любовта, смирението, без опората на такова знание, което е Сила. И хич не е шега, хич не е подробност тази разлика. Така, както аз виждам нещата, много работи от историята на Европа и на Света могат да получат фундаменталното си обяснение чрез нея – Силата на атома.

Събитията около Палама свидетелстват, ярко свидетелстват, за силовата последица от разцеплението на Църквите. Исихазмът на Григорий Палама се разгорял в битките му с Варлаам (наречен по-късно Калабриеца). Варлаам, съвсем добронамерено, според мен, си е застъпвал една рационална и просветена теза. Теза, която сама по себе си, не е толкова важна. Важно е тежнението към рационалност от типа на аналитико-синтетичната т.е. атомарната. Като византиец и църковник Варлаам не би трябвало да бъде обвиняван за това. Разбира се, големи са примамките на Рационалността и Силата. Но и той носи греха на Пилат Понтийски, греха да постави гражданския си дълг пред Божествения. Не е разбирал, не е могъл, не е искал да разбере Варлаам, не знам, но колкото и вярна да изглежда позицията му в борбата с Григорий Палама, в истинската си дълбочина, в дълголетните си последици, е не само напълно, но и фатално погрешна. Ще го видим и друг път – при Исидор и Марк Ефески. Разбира се, страстите истински се разгорели, битката станала на живот и смърт, когато в спора се набъркала политиката. Едната от константиноплските патрициански партии застанала зад Варлаам, другата – зад Палама. Превес печелил ту единия, ту другия, докато накрая, след пет години, победила партията зад Палама, Варлаам избягал и тъй като си бил силен теолог, а и позициите му плътно съвпадали с тези на западното християнство, получил епископията на Калабрия и с това патакламата приключила. Не знам, така си мисля. Ама никак не е невъзможно и той, Варлаам, да е изпълнявал някоя задачка, която да се е сплитала в папската курия и Калабрия да му е разплатата. Не знам. Ама, както и да е, тази е външната, събитийната страна.

Истински важното нещо, истински драматичното е богословието на Палама, което аз, един неверник, нецърковник, небогослов и т.н. няма как да представя иначе освен като метафизика. Това никак не ме притеснява, мисля си, че истинските измерения на тези богословски битки са метафизическите, истинското им гориво е драматичното човешко съществуване. Така си мисля. ^5.1

Исихазмът на Палама се разгръща около един евангелски епизод, странната случка на планината Тавор. Отива Христос с няколко свои ученика на планината Тавор, там се явяват Елия и Мойсей, приказват си нещо, но истински важното, истински странното и уникалното е, че Христос изведнъж сякаш губи плътта си и засиява в една чиста, бяла, абсолютна светлина. Това е толкова прекрасно, че най-непосредственият, най-импулсивният от учениците му, Симон-Петър, възкликва „Колко е хубаво тука, раби. Хайде да останем да живеем тука, ще направим по една шатра за Елия, за Мойсей и за тебе и ще си живеем в тази красота“. Църквата впоследствие съвсем неслучайно ще нарече епизода Превъплъщение Христово, ще му назначи празничен ден, а богословите, пак съвсем неслучайно, ще го обозначат като Трансфигурацията. Основната идея, (според мене, де) която Палама разгръща, е за светлината като надмогване на фигурата. Една стъпка по-нататък и сме при атомите, подредени, конфигурирани в празното пространство. Светлината на първо, по-елементарно равнище, е енергия, която като реалност не губи плътскостта, телесността си, но категорично се диференцира от атомарното „вещество“. В съвремието ни думата „енергия“ доста се позахаби. Всяка претенциозна патица твърди, че не просто фръцка грижливо отгледаното си дупе по алеите на някой парк, а се „зарежда с енергия“. „Ауууу, как ме зарежда сутрин морето (планината, слънцето, няма значение какво)“, нали? Всеки кривоглед търсач на публично внимание бърза да сподели преживяванията си при срещата със „страаахооотни“ енергии. Да не говорим за т.нар. „езотерична литература“, там от енергии не можем да се разминем. И горкият Палама много лесно може да стане (и става) жертва на подобни „мистични“ заигравки с енергията. Все пак искам да кажа нещо в защита и на претенциозните патици и на кривогледите медиуми – ами, налагат се, хората ги слушат, телевизиите бъкат от тях и заедно с категоричната присъда „ПРОСТОТИИ“ можем да се запитаме „Защо?“. Мисля, че редом с естественото отвращение на безсмислените хора към Логиката има и един елемент на усещане, чувстване, интуиция за тежките логически дефицити. ^5.2 Ама за това след малко. Сега обратно при енергията. Защо да е плътска, защо да е телесна? Ами каква да е? Този ергон (дело, действие), дето е ен (във, в) в какво да е, с какво да е, спрямо какво да е? Не е духовна, не е идеална реалността на енергията, няма нищо общо със самодвижението на Абсолютния дух, Светът е нейното обиталище и то, ясно и категорично заявено, (много по-ясно отколкото при веществото) в, чрез, като действие. Въобще не е по линията плътскост, телесност, разделителната полоса между вещество и енергия. Съвсем друго е идейното разминаване. Атомарността, фиксираната фигуративност, възможността да бъде заковано и изследвано с логически схеми, е огромното познавателно и идеологическо предимство на веществото. Прагматическото удобство на веществото е вън от конкуренция. ^5.3 Ама не всичко е удобство, „не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари“, както пееше Лили Иванова. Дори за мене, един абсолютен лаик в света на науката физика, е знайно, че вече век и нещо господството на веществено-атомарната концепция въобще не е непоклатимия монарх в разбирането на предметите. Фотони, парадоксът Майкелсон-Морли, теорията на относителността, принципът на неопределеността, принципът на допълнителността и какво ли не още, отдавна надскочиха атомарното вещество. И това е в света на науката, на частните науки. А човечността? Сещате ли се за ентусиазма около есперанто – универсалния език? Е, бая отдавна беше, ама що шум, що реклама, що курсове, клубове и не знам какво се завъртя около идиотската идея да бъде въведен език, на който всички можем да си говорим, да се разбираме, да бъдем едно голямо световно семейство. И продължавам да не мога да разбера какъв скалпиран мозък може да роди идеята за езика като единствено и само СРЕДСТВО за обмен на ИНФОРМАЦИЯ. Обаче така гръмовно се провали, така смехотоворно се разпадна „учената“ идея, че направо се превърна в идеалния пример за границите на атомарността. Хайде сега, пак атомарността, че какво общо има атомарността? Има, има. Тоя обмен на информация, тази идея за „операционализиране“ на човечността, са си типични продължения на непроницаемия атом и празното пространство. Стоят си непроницаемите човеци-атоми, подредени в рационални конфигурации, свързват се помежду си с външна, безразлична и операционална информация и разни стари смислови образувания, струпани в мазетата на ползваните сега езици само задръстват и усложняват пътищата, по които текат информационните потоци. Нали така? И хоп – есперанто. И рухххх – тъпата идея, по-тъпа и от тази за превръщане на София във Венеция (изкопите още стоят около Студентския град) и обръщане теченията на Ок и Енисей, за да напояват Къзълкум, Каракум и не знам още чий кум. И това езикът. Ами поезията? Музиката? Вдъхновението? Талантът? Мечтите? Приятелството? Любовта? Вярата? Или това са глупости, измислици, щом не могат да се измерят с „обективна“ (т.е. безразлична) мярка, степенуват, подредят в стегнати унифицирани редички и да ни оставят да си ги ползваме или да си въртим палците, положили самодоволни гъзове по сплесканите възглавници на дивана пред телевизора?

Енергията безспорно отстъпва на атома. И по научно удобство, и по логическа податливост, и по идеологически прагматизъм тя си е проблематична. Така, както Богочовечността създава проблеми. Къде-къде по-удобна, по-операционална е идеята за единия Аллах, с цялостна, безспорна и ненакърнена от човешко вмешателство Божественост. Виждаме го съвсем наживо и съвсем наистина, нали? Ама съвсем неслучайно при Исляма индивидът е заменен с общността, уммата, проблемът за свободата на личността не съществува, човекът е подчинен, а не устремен към Бога и още хиляда работи. Не казвам, че това си няма предимствата, има си ги, очевидно е, особено сега и особено за нас. Но християнството е толкова великолепно точно с Богочовечността, точно с Индивидуалността, Богоустремеността, че всякакви такива жалки предимства, противни удобства, са недостойни. Нали? Та удобствата на атома никак не могат да изместят ниското равнище на човечност, което изразяват. Какви са потенциалите на телесността като енергия? Какво е в състояние да обеме енергията, което не е достъпно за атома? На първо място, най-важно, концепцията за енергия не е задължително свързана с непроницаемост и самодостатъчност. Точно обратното. Съдържащото се в телесността действие (ен ергон) предполага излизане вън от себе си, надмогване на себе си, извеждане на себе си към другото, другите, другостта. Второ – пак най-важно, енергията въобще не изисква празно пространство. Точно обратното. Енергийните кванти предполагат една изначална свързаност, взаимозависимост, взаимоопределителност на телесността, нещо, което разрушава концепта за самозатворените атоми, конфигурирани в безразлично пространство. Това, разбира се, има съвсем конкретни, съвсем непосредствени изражения в човешкото ни съществуване. „Енергийната концепция“ отключва такива съдбовно важни (извинете за клишето, ама наистина мисля, че е така) възможности като проницаемостта ни – за идеи, за хора, за Бог. Самотата престава да бъде вечния жребий на съществуването ни, напротив, по определение, по субстанция, битието ни става съ-битие. Вече можем да си разказваме преживяванията, моите преживявания са част от опита на тези, на които ги разказвам. Аз истински въплъщавам Света си и в хоризонта на този Свят всички участващи в него Човеци са част от мене, засягат ме, кръвно сме свързани. Техните истории са и моята История, техните избори истински радват сърцето ми или болезнено късат парчета от жизнената ми плът, моят Път минава през техните пътища, Вярата ми се уповава на тях, зависи от подкрепата им. Четенето, слушането ми, не са развлечение, драмата на автори и герои е моята драма, не е просто нещо, с което да се забавлявам или да демонстрирам „начетеност“. Наясно съм с ролята си на читател, на слушател и никак не съм склонен да я подценявам. ^5.4Божичко, колко пътеки открива, на колко сенки дава плът и кръв тази простичка телесна операция – преходът от атоми към енергия. Само дето се преборва с безразличието на „толерантността“, само това стига. Само да махне този гнусен ангел на лаодакийската църква, на който така отвратително служи съвремието ни и вече имаме нещо наистина великолепно. ^5.5 А колко още, колко още са красивите, вълшебни неща, закодирани в „енергийната телесност“. Концентрирани в Превъплъщението, а още по-ясно, в Трансфигурацията на Христос на планината Тавор.

Следва, обаче, един много важен въпрос. Рационално постижима ли е „енергийността“ или отношението към нея е задължително мистично? Лепкавите следи на претенциозните патици и кривогледите медиуми така замацаха „енергията“, че някак първосигнално сме готови да приемем енергията като сигурен сигнал за мистичност. Ама има и друго. Силата, яснотата, просветлеността на атомарната рационалност се оказаха толкова примамливи, че далеч преди съвременните ни енерго-мистици метафизиката на Палама получи етикета „мистика“. И не само заради енергиите. Ама за това – след малко.

По никакъв начин не може, а и няма защо, да се отрече, че по отношение на яснотата и още повече, на недвусмислеността, енергията решително отстъпва на атома. Достатъчно е да си дадем сметка за бинарния модел атом – празно пространство; да – не; 1 – 0; черно – бяло и каквото още се сетим. Но в историята на европейската ни цивилизция това е многократно изминаван път. Още като почнем от Сократ, Платоновата версия на Сократ, де. Това, което го отличи от софистите беше отказът да се подчини на една от основните форми на тяхното философстване – отговорите с да ИЛИ не. При него винаги се появяваха условия, друг план, други възможности, при това съвсем реално, наистина, не просто като някаква измишльондреница колкото да опонираме на софистическите фигури. Дотолкова реално, че човек започва да се замисля над основанията на двуизмерната рационална плоскост. Докато не понатрупа опит и не си даде сметка за силата на категоричността. ^5.6 След това Тертулиан скъса Хартата на двуизмерната рационалност със своето „Вярвам, защото е абсурдно“ и прогласи господството на Вярата и независимостта й от веригите на рационалната последователност. Още веднъж Логиката бе успешно атакувана в един от стълбовете й – Изключеното Трето, Tercium non Datur, с решението за Божествената и Човешка същност на Христос. Халкедонският догмат. Много по-късно, в съвсем друг контекст, класическата немска философия също се дистанцира от двуизмерната представа за Логика. Колко е Логика рожбата на Хегел е друг въпрос (Витгенщайн, например, въобще не я разглежда като логическа възможност), дали наистина са логически връзките между тройките категории, в случая не е толкова важно. ВАЖНОТО Е, ЧЕ В ГОЛЕМИ ОТРЯЗЪЦИ ЕВРОПЕЙСКА ЦИВИЛИЗЦИЯ, ОТРЯЗЪЦИ РАЗЛИЧНИ И В МНОГО ОТНОШЕНИЯ ПРОТИВОПЛОЖНИ, ЯСНОТАТА И КАТЕГОРЧНОСТТА НА МОДЕЛА "АТОМИ (НЕПРОНИЦАЕМИ) - ПРАЗНО ПРОСТРАНСТВО (БЕЗКАЧЕСТВЕНО)" СЕ ОКАЗАХА ТЕСНИ ЗА ЕКСПЛИКАЦИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ДУХ.Това го разказвам, за да обоснова тезата си, че рационалността не е задължително завързана за бинарната категоричност на атома и празното пространство.

Мисля, че от момента, в който рационалността е напуснала сферата на технето, на предметната практика, на елементарните занаятчийски мереници и прозаичните пазарски сметки, тя не просто се е озовала в друго пространство, не само е получила нов статут и нови, съвършено различни задачи, а самата тя, сама за себе си, е започнала да се променя. В случая не е толкова интересна технологичната част, как, доколко, колко артикулирано и т.н., интересен е смисловият пласт. Какво изразява рационалността, какви смисли от човешкия живот уплътнява, как започва да изглежда Светът през нейното увеличително стъкло, това са всъщност важните неща (или поне част от тях), които съставят Рационалността в метафизическото й съществуване. Мисля, че голямата идея на Рационалността, поне в рамките на европейската цивилизация, е светлината. Да, ясно ми е, че вече започваме да напускаме света на понятията и започваме да се оглеждаме в художествените образи, но в случая си имам един голям защитник – Платон. Точно това прави Платон (не, не че защитава мене, откъде да подозира горкият, че ще се извъдя такъв умник) – осветява художествени образи. Още Сократ го правеше, само че при Сократ образите по един демонстративно мистичен начин изскачаха от тъмнината и попадаха в осветения кръг на диалозите му. Ами да. И Демонът, и внезапните вцепенения на Сократ, и прибягването до мита като финален аргумент (има го при Ксенофонт), са все такива мистични маевтики на живата кръв на диалозите му. При Платон светът на идеите е интелегибелен (ейййй, какви думички знам, гаден, наукообразен жаргон), умопостигаем, не-мистичен, осветлим. Съзерцанието на идеите не е операционално действие с ясни параметри, ама това не означава, че е някакво мистично, анти-рационално преживяване, някакъв ритуал за викане на духове или непонятно „изпълване с космическа енергия“. Виждането, виждането е истински, важен, неотменен елемент на рационалността. Питайте Декарт. Той нали реши да подлага всичко на съмнение. После измисли една абракадабра, че съмнението е мислене, следователно съмнявайки се във всичко, аз не мога да се съмнявам във факта на мисленето. И накрая с един съвършено неочакван лупинг реши, че щом мисля, съм субстанция мислеща. Фиууу. Добре, ама после му затрябва критерий за истинността на мисленето и опря до „очевидността“. Старо куче е Декарт, неслучайно е обикалял света, бил е наемен войник и какво ли още не. Дава си сметка, че фигурите на мисленето са хубава работа, ама без оченцето, без оче-видността всичко остава ала-бала. Виждането, виждането е изходната точка и съвсем не става въпрос за непосредственото, физическо виждане, а за оная сетивност, която докосва света като Свят, а не като „съвкупност“ от факти, предмети, вещества и все такива разни абстракции. Сетивността на Наш с математиката, на Тартини с „Дяволските трилери“, на Моцарт с музиката, дето просто я чувал и записвал, на онези полинезийци, дето нямало как да знаят, че на един месец път насред морето се намират Великденските острови, но гребяли, гребяли, гребяли в нея посока, защото усещали, били сигурни, че са там, на Лионел Меси, дето нито има време, нито апаратура, за да сметне на какво точно разстояние трябва да е топката, за да я контролира, но го знае, усеща го и тя (топката) си е там, той (Меси), си я контролира. Какво, няма ли ги тези работи? Или всичко това е мистика? Дрън-дрън, съвсем истински, от мира сего са си тия работи и са съвсем осветлими, разбираеми и словообозначими. Сега, за другите, ясновидци, прорицатели, врачки, баячки, не знам. Вуду, черни магии, екзорсисти, коремоговорители – не знам. И не искам да знам. Тези не са в Света ми. Нека им вярва който иска, нека си имат резултатите, популярността. Тези не са в Света ми.

Мисля, че в този смисъл Таворската светлина на Палама изразява много добре идеята за рационалност, необременена от пустотата на пространството и непроницаемостта на атома. Много по-добре от енергията и мисля, затова остава исихазмът му при светлината. Така, а не по формите на Варлаам, православието има своята рационалност без да жертва смирението, откритостта на човек към Бога и към хората, без да осъжда човека на изначална, космическа самота, без да превръща общуването му в серии от външни, аналогови връзки. Но това не значи, че в християнския свят светлината е патент единствено и само на Православието. Католицизмът е също така подвластен на магнетизма на светлината и поне двама от големите му дейци – абат Сюжер и Тома Аквински, се нареждат в редиците на воините ѝ. Но там историята е по-друга. Абат Сюжер, силният човек по времето на Луи VII (помните ли го, оня, дето се скара с вуйчо Антиохийски за Елеонорината… и набута Втория поход в гъстата кал около Дамаск) редом с реалното управление на Франция (малко Мазарини стайл) сварил да направи още цял куп удивителни неща. Оказва се, че той е първопроходеца на готическата архитектура. Гледай, гледай. А и бил силно обзет от идеята за светлината в Христовия свят. Браво. Ама нека да ви разкажа. Прочетох едно произведение, ами толкоз имаше, толкоз прочетох, на абата и наистина ми изкара акъла. Докато го четях не спрях да се питам – ама аз какво чета, трактат на виден църковник или доклад на мениджър? Защото бай ти Сюжер ги нареждаше едно след друго, едно след друго, ясни, отчетливи, със суми, сметки, движение по сметка и все такива едни, счетоводни, събитията около икономическото укрепване на манастира си. Никакви шикалкавения, никакви така, ама не така, нищо подобно. Купихме това за толкова, реорганизирахме го така и така, рентата беше толкова и толкова, сега е толкова. Еди кой си феодал грабеше хората си и така вървеше към фалит, принудихме го да ни продаде селото, въведохме ред и сега вадим такива и такива ренти. Абе красива, стегната, добре описана икономическа дейност. И докато четях, лекичка-полекичка започнах да си давам сметка, че хич не е не-богословски този трактат, хич не е не-философски. Ами да, съвсем непосредствено, съвсем в плът, тук и сега си присъстваше светлината, логично, последователно, в цифри и уравнения, си присъстваше светлината. И от тая, точно от нея, не от Таворската, „трансфигуративната“, се е родила устремената нагоре, нагоре, към небето, към светлината Божия, готическа архитектура.

Много различна, ама в дълбочината си същата (поне на мене така ми се струва), е историята на Тома Аквински. Защо, от какъв зор се е родила тази странна мешавица от християнство и перипатетизъм? Кашалот и стара маймуна, както казваха за Народния блок, дето обедини навремето Демократическата партия (по определение най-дясната) и БЗНС (най-лявата по същото определение политическа фракция). Не, не, тъпа ми е задявката. Там са Аристотел и Христос (по ред във времето), тука Анастасия Мозер и Стефан Савов (по азбучен ред – в списъка на ченгетата). Ама си е странно, нищо че схоластиката има страховита традиция. Мисля, че в дъното е пак същата тема, за светлината. Ама за светлината в най-важното – вярата. И Логиката на Аристотел е наистина най-мощния прожектор. Вярваш, вярваш, то това си е основното, това е същественото, ама колко прелестно, колко дантелено филигранно е и да знаеш в какво вярваш, как вярваш, какво означава това, в което вярваш. Нали? Само дето, да уточним, защо по Аристотел? Нима ония, по-късните, флорентинският кръг около Пико де ла Мирандола, дето си повикаха Платон, бяха по-глупави, по-неуки? Не, въобще не става въпрос за такова нещо. Просто като се разделяше Кръста католицизмът си отиде с частта на Индивидуалността и Свободата и това естествено направи светлината атомарна, Аристотелова. Та всеки със светлината си.

Знам, знам, че са ми повърхностни, не-учени сравненията и все пак мисля, че пролича една последица, една проекция на светлината. Католическа или православна. Човечността. Никой не пише огромни томища (виждали ли сте „Сумма Теология“), никой не строи катедрали по 180 метра високи, никой не реорганизира една цяла религия ей така, за да си угоди на каприза. Щото му харесала една такава идея, светла. Ако зад нея не прозира човека, човечността. И светлината е така магнетична, ражда такива световни чудеса, защото човешкото съществуване, истинското човешко съществуване и при Платоновото художество и при Христовата вяра изисква авторство, човешко авторство на Света. Истинска свобода и истинска любов. И колко е лесно да се разбере – няма свобода при слятостта. В най-добрия случай ще е някаква общностна дължимост, нещо такова. Няма любов при слятостта, най-много някакви инстинкти. Човекът трябва да се учлени, да бъде Индивид, за да има и свобода и любов. А това значи Светлина. Човекът трябва да избере Пътя си, Съдбата си и в този избор Светът е критерия му, Светът, а не инстинктите (дето пишеше Павел Вежинов „Не бъркай любовта със склонността си към дебели задници“), удобствата, изгодите, са тези, които определят хората, спътниците му. А това означава Светлина. Или не е така?

5.1 За метафизиката

5.2 Числа

5.3 Черната кутия

5.4 Ролята на читателя

5.5 Ангелът на Лаодакийската църква

5.6 Категоричността в Евангелието

6. И в тази работа католици-православни няма. Валидна е за всички. Християни, искам да кажа. Но има съществена и с много тежки последици разлика между начините, по които присъства, по които се реализира тя. Така стигаме до следващата драматична черта в портрета на метафизиката на Палама. Насочеността на светлината. Тука ще проблесне и една от причините исихазмът да бъде определян като мистика. За разлика от светлината и при Тома Аквински и, особено видно, при абат Сюжер, светлината на Григорий Палама е призвана да освети душата на човека, живота му. Съвсем не искам да кажа, че при католицизма светлината е „бездушна“, абстрактна. Не, както не искам да кажа, че при Палама е някаква „килийна“, светлина „под крина“, затворена в индивидуалното псюхе светлина. Просто при католицизма душата е проецирана върху света, овъншнена, „обективирана“ в него, а при Палама Светът е изразен, проникнал, определил душата. И за да има Света си, Света на Христос, човек трябва да прочисти, просветли душата си. И това съвсем не са някакви „Ом“каници, някакви дервишки въртенета на пета или поглъщане на разни отвари и изпарения докато светът придобие съвършено илюзорна форма и от мармаладените небета занадничат психоделични образи с калейдоскопични очи. Напротив, точно обратното, става дума за проясняване, просветляване. В душата са се утаили всякакви образи, пълна е с какви ли не, често пъти незнайни, много пъти нежелани лица, цветове, линии, запечатала е събития, които никак не са зависили от волята й. Даваме ли си сметка в каква супа, каква мътилка преминават минутите на драгоценния ни живот? Колко драматично съдържание всъщност носи онази смешка за „Седя и си мисля, седя и си мисля и по едно време усещам, че само седя“? Колко рядко и колко за мъничко успяваме да примамим светлината на мисълта и как ни заливат, на талази, на талази, водите на всякакви утайки от образност? Колко рядко успяваме да бъдем господари на действията, на решенията, на мотивите си? ^6.1 Мисля, сигурен съм, че това е всъщност „реката“, която според Хераклит Ефески ни залива, премята, захвърля, върти и дави, дави битието ни, а „сухата светлина“, спасителната за човечността ни „суха светлина“, е дето може да го изведе на брега, да ни даде живот, да ни освободи от давещите ни кални потоци, да ни даде да виждаме, да разбираме, да сме човеци, свободни човеци. Само проследете един час, един-едничък час от всекидневния си живот и ще видите какъв страшен дан плащаме на незнайни образи, безобразни инстинкти, наслагвания на чужди визии, усещания, потайни преживелици. Вземете една реклама, коя да е реклама. Пристига едно ято дечурлига, момчета, момичета, нахълтват в един киоск на края на света, на ръба на времето. Собственикът е на 800 години или поне на толкова изглежда. Но… има дъвка „Холивуд“. Дечурлигите вземат, лапват по една, хукват навън и от ръба на една скала се хвърлят в изумруденозелените води на вира под нея. Старчокът лапва и той един „Холивуд“ и така, пичовската, изотгоре, поглежда бабата. Край на рекламата. Майтапче. Майтапче, ама само да си помислим какви луди пари струва излъчването на едно такова клипче и вече майтапът изчезва. Гледай сега хора. Вместо да вземе някой учен – химик, биолог, дентист, да ни обясни какви елементи съдържа дъвката, колко е полезна, какви бели ни стават зъбите, те – някакви дечурлига, дядка някакъв и изумруденозелени води. Нерде Шам, нерде Багдад. Няма никаква логика. Няма, ами, на кой му пука за логиката. Образче тук, внушенийце там и ако искаш да си млад и весел, да те чакат свежи води без никакви скали отдолу, лапвай „Холивуд“ и много не му мисли. Уф, че гадно. Гадно, ама факт. Така е, тази супа е съществуването ни и който иска прагматични резултати (повечко продажби, да речем) се съобразява и бърка в чорбичката на реалността. Човешката реалност.

Ндааа, всичко това (и още хиляди неща) предопределя възприятието на света. А Светът, това е възприятието му. За конкретния човек. А друг няма. Другото са абстракции, разни неща с главна буква, които в най-добрия случай ще повлияят, но пак така, опосредствано, при формирането на човешки души. Или – по-реалистично, върху формирането на други човешки конфигурации. Не че тези абстракции са без значение, не че не влияят върху човеците, но конкретният човек тук и сега е душата си и ако искаме да му помогнем да приеме в себе си Света и Бога трябва да му помогнем да я управлява. Или по-малко претенциозно – да я освети и прочисти. Това, доколкото мога да преценя, е същността на Умната молитва. Вижте, не са дребни тия работи. Пак при МакГълох четох за скандирането при реформаторите. Глупава работа, напомня манифестациите при социализма. Да, ама действа, действа. Чиста технология, противно технологична, ама действа. Умната молитва е къде-къде по-фин, по-смислен инструмент. Няма ритмувания, няма груповщини и такива дивотии. Човек е сам с душата си, наясно е с реалността на душата като призма на Света и Бога и молейки се, повтаряйки един простичък стих с името на Исус Христос, се стреми да измести натрупаните гадости, глупости или просто излишни образувания и да я изпълни с Името Божие. И никак не е нужно да си имеславец, за да си дадеш сметка за големия метафизически потенциал на цялата конструкция. За сега, за моето изложение, ВАЖНОТО Е, ЧЕ В НЕЯ НЯМА НИКАКВА МИСТИКА. СЪВСЕМ РАЦИОНАЛНА Е, СМИСЛЕНА И СВЕТЛА. Никой и по никакъв начин не може да оспори, че условията, конфигурациите и формите имат голяма, истинска роля при формирането на човека. Но само истински глупак ще приеме, че всичко в реалния, истински човешки живот се свежда до условия, конфигурации и форми. Като тъпотиите на Лисенко и Мичурин. Този, дето умрял като паднал от един триметров магданоз докато берял круши. Другите, на Грегор Мендел, са наука, експериментална практическа работа, ама какви чудовища, какви гемеота народиха, по-лоши от Мичуриновите. И като онзи предразсъдък, че законите някак сами по себе си означават правосъдие. Хората, човеците, са реалността на света и ако хората са тъмни и светът е тъмен. В дългото бягане. И на късите дистанции. Така, както условията трябва да бъдат творени, формите усъвършенствани, така и на хората трябва да се помага, да им се предлага път към Бога, към Света, към Човечността им. Ясно, светло, смислено. Няма чакри, космически енергии, глупости. И голямата борба е за просветляване, истинско просветляване, не папагалско просвещение, на човешкия свят. Умна, отговорна, наистина хуманна метафизика. Филигранна православна работа. Родена в манастирите на Атон от един Солунски (хайде, пак Солун) монах. Но това е християнство, още повече – православие. Богословието, метафизиката, са великолепни неща, но без практика, без въплъщение в този ни тука свят, ще си останат красиви играчки на ума и толкоз. И докато Григорий Палама води свирепите си битки с Варлаам, един друг Григорий, Синаит, приятел и сподвижник на Палама, вече започва с основаването на първия исихастки манастир.

6.1 Воробянинов и краставичките

7. Боже Господи, колко време мина, колко поколения краеведи и краевъди се смениха на топлата научна ясла, докато най-накрая едно момче се светна да проучи, да подреди и разкаже едно нещо, толкова важно, толкова гордо и достойно за историята на Българията ни. А то, нещото, си е пред очите ни, само трябваше да решим да го видим. Този първи исихастски манастир Григорий Синаит създава в България, в Странджа, някъде между сегашните села Визица, Граматиково, Стоилово, в една местност, наречена Парория. Не знам как, защо, по какъв повод, в тази сложна и опасна богословска бъркотия се е намесил българският цар Иван Александър. При това удачно, деликатно, по начина на Юг дьо Шампан, не като император Мануил Комнин, дето взел да раздава акъли, по разказа на Никита Хониат. Или като другаря Сталин, дето имаше труд по езикознание. Иван Александър предоставил Парория на монасите на новия ред и то ПРЕДИ исихазмът да е станал официалната версия на православието. За съжаление не знам как, не знам защо. А е толкова важно, би било толкова интересно. ^7.1 Дали по някакви причини хората на Григорий Синаит са поискали точно това място? Дали Иван Александър е решил, че тая пустош за нищо не става (то и сега си е бая пустичко) и решил с един куршум да удари два заека и хем на монасите да угоди, хем да се отърве от тая татарска пустиня (то Клерво какво беше преди да дойде Бернар с хората си), дали чисто географски – в България е, ама е толкова близо до Византия, че хем… хем…? Дали някога ще научим? ^7.2 И в този манастир Григорий Синаит създал модела на исихастската практика. Не оцелял много време манастирът, турците скоро се появили и с прочутата верска търпимост, проповядвана от Корана, унищожили и манастира, и граматическата школа (иначе от къде ще дойде името Граматиково) към него и всичко. Ама семето било посято и въобще не отишли напразно усилията на Григорий Синаит и благодеянието на Иван Александър. Исихастите се преместили в столицата, във Велико Търново, основали си граматическата школа в Килифарево и тя, както и странджанската, останала в езика. Странджанската с името Граматиково, търновската – с израза „усуква я по килифарски“ (демек сложно, заплетено, учено). Разбира се, столицата си е столица, в исихасткия манастир се събрали големи светила, но истински голямата му роля била да пренесе исихазма в Русия. Там, за където сякаш е бил правен. ^7.3

И тука идва моментът на оня текст, дето се е смятал за исихастски, но последните изследвания показали, че авторът му е Михаил Хониат, архиепископът на Атина, братът на Никита. Разбира се, че не е доказателство, особено пред съдебния състав на мейнстрийм историческата наука. Може и да са прави официалните учени, може и наистина да е чиста случайност, няма някакви документи, които да го потвърждават. Една погрешна класификация и толкова. Ама може и нещата да са свързани. ЕВАКУИРАНЕТО НА ЦЕНТЪРА НА ПРАВОСЛАВИЕТО КЪМ РУСИЯ ДА Е ПОДГОТВЕНО НЕ САМО ПОЛИТИЧЕСКИ, НЕ САМО ВОЕННО, А И БОГОСЛОВСКИ, МЕТАФИЗИЧЕСКИ. Защото наистина сякаш за руснаците е правен исихазмът. Сякаш за исихазма са правени руснаците. Има логика да е така, подготовката да е вървяла по двете линии, резултатите го показват. И много логично са разпределени ролите – политиката при Никита, великият логотет, богословието при Михаил, архиепископът на Атина.

7.1 Inter esse

7.2 Звездите над Визица

7.3 Исихазмът и руската народометафизика

XVII.Киприан Болгарин

1. Българин е бил Киприан, Митрополит Киевски и на цяла Рус. Свети Киприан. Българин, от фамилията Цамблак. И по кръв и по душа е бил българин, макар Антон Карташов в „Историята на Руската Църква“ да го квалифицира като толкова погърчен, че повече от гърците държал за каузата на Византия, за каузата на Константинополската Патриаршия. Не ги обича българите уважаемият професор. Опитва се да бъде обективен, признава пъпната връв между покръстването на Русия и Охридската Патриаршия, на много места отбелязва, че успешната християнизация се дължи на книжнината и мисионерите, които идват от България. И все пак си му личи. Не му се сърдя, даже мисля, че го разбирам. Не е по руската мяра българската пресметливост, съобразителността ни изглежда като опортюнизъм, търпеливостта ни е от съвсем друг порядък, ироничността ни е съвсем чужда на руския човек, даже очите ни са други ^1.1 . Вижте ги само духовниците на тогавашна Русия. За Митяй после ще говорим, ама доста преди него е онзи Фьодор, откровеният бандит, дето хич не му пречело свещеничеството да пиянства, да ругае монасите, да прелюбодейства с настървение, да се кипри с бял хитон, дето никак не му се полагал. И това човек с претенции за първосвещеник, подкрепян от княз еди-кой си. От другата страна – отец Сергий Радонежки, Нил Сорски, все хора свети и пресвети тук и сега, сякаш направо от небето слезли. И съвсем не стават за църквостроители – и едните и другите. За Фьодорец, както го наричали руснаците, всичко е ясно, на него му дай да буйства, да безчинства, каква ти Църква ще строи. Ама другите – защо? Ами защото не стават. Съвсем друг им е жребият, съвсем за друго ги е гласял Господ като ги изпращал на земята и съвсем неслучайно ги избрал руснаци. Че и с ум ги дарил, да не се бутат там, където не им е мястото. На, Сергий Радонежки, светият човек, дето наставял Дмитрий Донски да се опъне на монголите, дето благославял и вдъхновявал войнството му за Куликовската битка, като дошло време да се търси заместник на свети Алексий за Митрополит Киевски и на цяла Рус, решително отказал, отказал да се захваща с такова чудо. Просто друга направа хора са за тази работа и Сергий Радонежки много добре го е знаел.

Църква да се прави е работа трудна, бавна, хиляда неизвестни са в уравнението, трябва много да се внимава, за нищо да не се прибързва, ама и нищо да не се проспива. Трябва да можеш да преглътнеш, да отстъпиш, ама да не се отказваш, да не късаш джаста-праста, да забравяш себе си, когато трябва, но да не губиш границата на компромиса. Да си пазиш авторитета, ама да не го превръщаш в крайна цел на делото си, изобщо мнооого балансирана, много внимателна и пресметната работа. Къде при руснаците такива нагласи? И не случайно, съвсем не случайно толкова и толкова поколения църковници се изреждат в Русия и митрополитите все гърци. Разбира се, има си обяснения тази работа и професор Карташов си ги изрежда, конструира ги. Не е само до Църква работата, Византия е центъра на света, единствената истинска Империя (тая на Шарлеман хич не са я брояли, измислена работа, дивашка майстория), Византийската култура е истинският духовен колос, Византийското богословие е големия авторитет в делата на човек пред Бога и тези работи не се вземат ей така, връц – направихме си църква, тръц – имаме си княз, дръц – имаме писменост, хайде, готово. Връц-, тръц-, дръц-, ама без гръц-ките митрополити нищо не става ^1.2. Добре, така е. Спор няма. После – авторитетът на Патриаршията, на Константинополската Патриаршия, е много, страшно необходимо нещо, за да не затъне митрополитът, а с него и цялата Руска Църква в кашотините на княжеските боричкания. Така е. И събитията го показват. Ама го има и другото – не е за руската направа църковното строителство. И най-хубавите им (хем светии) митрополити все успяват да заплескат работите. Ще видите – и при Митрополит Алексий (Свети Алексий) и при архиепископ Дионисий Суздалски (Свети Дионисий) . Да не говорим за бандюгите. И там еша си нямат руснаците^1.3.

1.1 Очите на Запада, на Русия и на България

1.2 Свети Владимир Кръстител и Българската Патриаршия

1.3 Пимен и архимандрит Феодор при турците

2. Та, разбирам го професора. Хлъзгави му се видят тия българи, с едни такива гъвкави гръбнаци, сметкаджии, интересчии и тази не-православна сглобка (по руските мери) на подсъзнателно равнище го притеснява, мъчи, антипатягва го. Аз, да си призная, съм наследствен русофил, от дядо ми май го нося. Ама не щото нещо ми е симпатичен другарят Жданов, да речем или пък си падам по пост-комунистически режими с мирис на ченгета. Мисля, че е заради православието. И то точно руското, исихасткото, възторженото и неистово православие. Разбира се, има го в русофилството ми и елемента на благодарност задето ни отърваха от мръсния турски ярем. Има и признателност за толкова многото, ей Боже, милиони животи, дадени, за да бъде сломен отвратителният нацизъм. Има ги, как да ги няма тия работи, аз да не съм от коляното на Кирияк Стефчов, ама най-вече е заради възхитителното им, великолепно православие. И, добре, съгласен съм, на фона на това подвижничество пред Бога, на безмерната отдаденост на Бога, нашата, българска ироничност, пресметливост, последователност, житейска умятност и повратливост, изглеждат по-достойни за ролята на Пилат, нежели за Христос. Ама и Пилат си трябва, трябва си ^2.1. Само с дух, пък бил той и Дух Свети, работата не става. Трябва и плът, тяло, подреждане, смятане. Особено когато ще се гради Тялото Христово – Църквата. На никого не искам да давам акъли, най-малко на авторитети от разреда на Антон Карташов, ама в името на справедливостта ми се струва важно да видим, да оценим наистина делата и мотивите на един толкова основен стълб на националната ни гордост, на националното ни самочувствие. Българи сме в края на краищата. Или не?

Свирепа е била борбата на Киприан Болгарин, за да вземе и задържи митрополитския престол на Киев и цяла Рус. Враг, личен враг му е бил не някой друг, а самият Дмитрий Донски. Само това е вече предостатъчно да му се сключат от страх ченетата на човек. Ами то все едно да ти е личен враг Хитлер по времето на Третия Райх. Той, Дмитрий Донски, си е бил таман по мярката, буен, та бесен, как иначе ще им се опъне на монголците. Ама с тази си мярка хич не го бивало църква да прави. А тя, руската църква по него време била май по-важна и от разгрома на монголите. Слушайте, да ви разкажа. Значи, ура-тута, бабушка Олга, Ярополк, св. Владимир Кръстител, минала цялата работа, утвърдило се християнството в Русия, ама, както си е нормално, Църквата си следвала властта и митрополитът ѝ (така се казва началникът на подчинените, не-патриаршеските православни църкви)^2.2 си бил в Киев. Там ѝ бил и центърът. Киев е на важно, стратегическо място, както за Русия, така и за Европа (а в него време Европа, това си е значело християнския свят) – видяхме му Майдана, нали. По средата между югозападна и североизточна Русия е. За политика – чудесно, ама за него време, времето след Великата схизма, времето на настъплението на силния латински Запад, на евакуация центъра на православието, когато истинската, голямата политическа задача е съхраняването на двете половини на Кръста, Киев е много близичко, опасно западничък. Полша, особено след като налапва Галичкото княжество, Литва, особено след обединението си при Миндовт, са способни съвсем наистина да глътнат и Киев (както на няколко пъти става) и цялата грижливо готвена, перфектно проведена операция, Negocio Christi, на Инокентий Трети и големите плеймейкъри ще отиде нахалост. И затова (сигурно не само за това, ама, мисля такава е основата) започва „транспортиране“ на Руската Църква на Североизток. Не казвам към Москва. Там мога да приема, че са играли разни лични сметки, глупави грешки, тверският княз не могъл да преглътне антипатията си към митрополит Петър и светиня му (той наистина впоследствие е канонизиран) се отправил към Москва – доста мижаво и неугледно градче по него време, далеч по-провинициално от великокняжеския Владимир, да речем. Ама на мижава Москва княз бил Иван Калита и той по знаел да смята, а симпатии – антипатии и разни такива си ги носил вкъщи, на булката. Това – да. Ама да напусне Киев, да тръгне да върви през девет планини в десета, на Кънда в кътния и да се набута в най-гъстата каша на княжеските ритници, това Константинополската Патриаршия няма да го направи заради мераците на този или онзи местен баровец. Друга е идеята и си е много правилна – трябва да отиде на сигурно място православието. И географски, и метафизически. Трябва да потъне дълбоко в руския безкрай и в руската душа, за да изпълни предназначението си. За след хиляда години. И къде гръцки, къде руски митрополити правили-стрували ама вървели на изток и север и пренасяли Църквата, православната Църква, ще видите колко по православна от Константинополската. По същия път тръгнал и Киприан. Много е бил наясно със задачата си българинът. Неслучайно е автор на житието на Свети Петър, един от първите „транспортьори“ и първият „москвоцентрист“. И от текста личи колко добре е разбирал празнотите, оставени в Делото. Празноти метафизически, празноти, които само един истински дипломат и църковник, един смислов, примерен и в същото време отдаден докрай на християнството човек е можел да запълни. И то българин.

2.1 Сестрата в „Полет над кукувиче гнездо“

2.2 За автокефалията и монокефалността

На Мария

3. Не че гърците не си изпълнявали задачата. Къде ще ходят? На много по-високо, на патриаршеско и нагоре равнище, се вземали решенията и митрополитите козируват и действат. Ама Константинополската игра е сложно, заплетено, объркано нещо. Там е хем голяма политика, хем съвсем ситни, недостойни боричканета, хем световен план се изпълнява, хем Империя трябва да се колани. А пък и гърци са, кой грък ще тръгне, ей така, залудо да се хвърля в руската пустош без да дръпне, хапне, скубне? Колко често ще се споменава за „внимателното следене на приходите“ от страна на гръцките митрополити. Е, ами така е. Империя, имперска Патриаршия, а руската митрополия заемала някъде между 64то и 71во място в списъка на Константинопол. Няма да се учудя ако е била зад Несебърската (иц, иц, не се надувайте, гърчуля, толкоз сте и гърци, знам ви, три семейства има само от старите гърци, другите сте преселници, ама се гърчеете). Руснаците и те изпълняват, ама нали ви казах – руска работа. С рогите напред, набъркани до лакти в политиката, джаста-праста и горката митрополия трещи, пука се по шевовете, рои се и аха, да се разпадне. На, да вземем митрополит Алексий, свети Алексий. Предшествал го Теогност. Грък и половина, ама предан на Делото, следва, човекът, Плана и утвърждава Москва, строи църкви, каменни, че преди това почти само дървени били, обикаля епархиите, върши си работата. Ама дошло време Господ да си го прибере и той, пак съвестен, пак отговорен, се загрижил за заместник, че нищо не се знае, ще дойде някой бутни-колиба и ще оплеска всичко. Хич не било по канона това, митрополит да си избира заместник, ама Теогност намерил сили да пренебрегне закона заради смисъла. И избрали – той и московският княз, достоен заместник. Алексий. За достоен, достоен бил – от болярски род, много образован, богоотдаден, за шест години успял да смая хората с монашеската си твърдост, с монашеските си подвизи. После десет години бил наместник на митрополита в престолния му град Владимир. Потекло имал, образованост, твърда вяра, опит, а и верен човек се оказал. Само едно нямал – мяра. Вижте. Че няма как един митрополит да остане далеч от политиката, това е ясно. Ама Алексий се метнал с такъв плам в политическите дела на Московското княжество, че каквото и да стане, той все начело. В битките с князете на Твер ли не бил, че в борбите между суздалските владетели ли не се набъркал, настойник на младите московски князе ли не станал, отлъчвал, анатемосвал, интердикти (забрана на църковни богослужения) налагал, епископи снемал, ама не по църковни, а по чисто политически причини. Че и с клетвопрестъпничество успял да се оцапа, със Златната Орда плетки заплел, а на Дмитрий, бъдещия Донски, станал съвсем леге артис регент. Чудо нечувано за един митрополит. И не от властолюбие, не от корист била цялата работа. Не, просто човекът си имал задача, сам си я поставил, сам си я прегърнал – Москва, та Москва да бъде център на Руската църква, а с това и на руския свят и толкоз. И си я гонил задачата с премного плам и възмалко акъл. Защото, гледайте какво става – Москва, хубаво, Московското княжество, добре, ама тази прекомерна, тази излишествена центрираност естествено ражда страхове, подозрения, реакции. И почва да се пука митрополията. От една страна Новгород, този уникален руски Хамбург, започва да се опъва. Още при Теогност нещо им се зазловидяло на търговците дето трябва да плащат диви пари за някакъв измислен „митрополитски съд“, а пък с тях Тео да строи църкви в Москва. Белокаменна да я прави. При Алексий съвсем подскочили новгородци. Чак сектата на стриголниците там възникнала. Там и тогава, при Алексий. Стриголниците призовавали към неподчинение на църковните йерарси защото всички били поразени от симония (продажбата на църковни длъжности). Не, не че Алексий бил рушветчия, алчняк или нещо такова. Ама с прекомерната си москофилия насъскал новгородци и за тази реакция. От другата страна полският крал Кажимеж взел да напъва в галичко-волинските му земи да учредят отделна митрополия, имал си човек за митрополит – някой си Антоний, „че всичко за Москва отива, а нашите тук православни стоят без закон и пастирска грижа“. И лекичко добавил, така, за разкош, „щото иначе, не се сърдете, ще повикаме латинците“. Сега, ясно, следвал си полякът интересите, правил си и той сметките, кой иска да изтърве влака. Ама май и Алексий не бил с много чист косъм, щом Патриархът, дето все му брани авторитета, му пратил едно укоризнено писмо в смисъл „Е, ама ти съвсем през просото я подкара. И сега няма как да им откажа.“. И хоп, ей ти я, галичка митрополия. Не се забавили и литовците. Княжество голямо, мощно, армия силна, дисциплинирана, през 1368ма за малко Москва да превземат, князете им не са вчерашни, искат и те митрополия. Имат я. Хайдеее, станаха три. Те и при Теогност пак така никнеха, ама гъркът знаеше как, имаше си връзките и ги затулваше, гасеше пожара. Наш Алексий не може. Иначе, на княза таман такъв му трябва, юнак да е, много-много басма да не цепи и да му е верен. На Москва и на него, лично. Вечната деспотска драма. Не могат и не могат да разберат дебелите чутури, че личната преданост пари не струва. Или е фалшива или е некадърна. Заобграждат се с такива „преданици“ и после мигат на парцали когато от благородния полог занаизлизат едно от друго по-грозни патета. Ами да бяхте проверили яйцата, на които ви насаждат преданите ви. Истинската преданост е преданост на идея, на принцип, на Бог. Ама сложнички, тежички им идват тия разсъждения на деспотите. Те, горките, по определение трябва да се имат за център на света. Че какъв деспот ще е, ако не се има за съвършен. Нещо такова чувах за футболистите. Няма как да е величина един футболист ако не е Господ. Зачуди ли се, заколебае ли се, край, взеха му топката. И ще прави глупости, длъжен е да прави глупости, иначе какъв футболист е. Та и нашият Донски, къде ще ти понася премерени хора, търпеливи, с план, подредени. Той където се обърне иска огледала да вижда и като се заразцепва митрополията все другите са му виновни. А Алексий си е моя човек и точка. Оох, какво има още да пати коравата Донска кратуна. Ама и нашият Киприан колко има да тегли.

4 Те, Цамблаците, не са от вчера. Ни в политиката, ни в монашеството, ни в църковното дело. От поколения фамилията е по върховете на Константинополския свят. Киприан е бил истински ерудит, но това си е ясно, Търновската школа, книжовниците, ясно. По-особеното е, че е бил страстен монах и то от „нестяжателите“, помните ли, стана въпрос за нестяжателите при Клюни и Сито, при Нил Сорски и Йосиф Волоцки. Тези, дето били против манастирските имения, против манастирските разкошества, дето настоявали, че монашеският живот трябва да е труд, тежък, физически труд и молитва, страстна, искрена, дълбока вътрешна молитва. Та и Киприан. Бил е противник на манастирските имущества, на „мекия“ монашески живот. Неслучайно е поддържал кореспонденция с живия светец на тогавашна Русия – Сергий Радонежки. Разказвам ги тези работи, че да не стане някоя грешка. Да не вземе някой модерен скептик-българин да си каже в стила на бай Тотю Чушката „А, а, Цамблаци-Мамблаци, ми за пари е цялата работа, беййй, за пари“, да се почеше по плешивата тиква и да забие нос в телевизора. Не е за пари, такива чудеса като на Киприан за пари не се правят. Ще видиш. Ама тука гледай, тука, остави я Лепа Брена. И с фамилията, с личните си качества, Киприан получил високата задача да бъде пратеник на Патриарха и да проучи какво става в Москва. Защото наистина положението било лошо. Свети Алексий наистина минал всякакви граници на приличие и литовският княз Олгерд се оплаквал от грубиянското му политиканстване. А Олгерд не е кой да е. Само две години по-рано за малко не превзел Москва, хубаво че вече го имало Кремъл, че се скрили и отървали копчето Димитър ти Донски заедно със светия си Алексий. На Олгерд властта се разпростирала и над Киев (а-а, видяхте ли колко навременна се оказала евакуацията на православието на Изток), а Киев все още си бил първия и основен престолен град на Руската Митрополия. Та не може оплакването на Олгерд да остане ей така, без последствия. И изпратили българина Киприан да проучи и да докладва. Дали е трябвало наистина да проучва или проучването е било с предизвестен край не знам. Никой не знае. Ама цялата работа приключила с назначаването на Киприан за митрополит Киевски. Пак чудо нечувано, при жив и здрав митрополит, друг да бъде поставен начело на църквата му. Леле, как подскочил Алексий, за Дмитрий (той още не бил Донски, такъв ще стане след пет години) да не говорим. Още повече, че нашият Кипри хич не си поплювал. Изментил едно хубаво Алексий, „не бой се – припявал му – не са ти големи грешките, имам си аз връзките, ще я наредим работата в Константинопол“. Наредил я, много хубаво я наредил, да сложат него вместо Алексий. А хич не се поколебал и с Олгерд да сплете ръчички. Нали Оли държал Киев, пък и на Оли хич не му пука кой ще е митрополит, само да си е при него, да си го слушка.Да си папка, ама и да слушка. Ох, ама и той за много хитър се има. Тръгнал с мечка дренки да яде, търновски българин да надхитря. Ще ѝ се чуе гласът на тая работа, ама по-после. Та Олгерд, барабар с наш Киприан взели да викат бау на Патриаршията. По оня стария, Казимировия начин, „или ние или латинците“. И Патриаршията склонила. Малко ми се види съмнителна цялата работа, че хич не е невинна. Това си е преврат и то генерален преврат. Щяла пак да си е цяла митрополията – обяснява професорът – ама под литовските князе. Дрън-дрън, ами нали цялата тая бъркотия – та Киев, та Изток, та Владимир, та Твер, та Москва, беше за да се дръпне Православието от Запада, от католическата сила и организация. И сега ще я набутаме цялата, целиничка и единна, в ръцете на същия тоя католически Запад. Кого лъжат? Ние да не сме попови лъжички? Съвсем друг е бил замисълът и Киприан, никой друг освен Киприан, го изпълнява. Идеята е да си отиде митрополията към Москва, ама цялата, не такава раздърпана и нацепена като при Алексий, пък ако ще да е три пъти свети. Цялата, силна, умиротворена, без да я заплашват страшни врагове, без да кипи от вътрешни раздори, без княжески дивотии и митрополитски буйства. Ама се иска време, иска се планировка, работата да става на етапи и едно по едно да падат препятствията. Засега на ход е Литва. Дружбата с Олгерд бързо дава резултати, Киприан е утвърден от Константинополския патриарх Макарий като митрополит на Киев. Със страшно важната добавка „и на цяла Рус“. Сега вече идва ред Киприан да покаже смелостта си. То си е направо безразсъдство. Тръгва към Москва. Княз Димитрий, естествено, го изритва по задника, а на всичкото отгоре патриаршеските следователи, които дошли пак да разследват Алексий, решили, че няма нищо сериозно за разследване. Аааах, гърцули, намазали им ръчичките и нашите набързо замазали Плана. И вместо герой Киприан засиял като заслужен злодей „Советскава Саюза“. У-у, ревнали всички и с това окончателно разпаднали митрополията. На три части – галичка, киевско-литовска и владимиро-московска. И тъй като Алексий бил вече съвсем на финала на жизнената писта, пред Москва стояла съвсем нелицеприятната перспектива в скоро време да мине под жезъла на законно назначения Киприан, а той, както се полага, да я набута под върховенството на Литва.

„Хак ми е, хак ми е

Викнал той кански

Значещо „пада ми се“

На староиспански“.

5 С това, кажи-речи, завършва трагедията с Алексии Московски и започва фарсът с Митяй. Тука вече Дмитрий (още мааалко и Донски) надминава даже себе си. Прав е, че нещата никак не са добре, че повика ли Бог при себе си Алексий, съвсем ще се стъжни дереджето, че трябва да се мисли за наследник на бъдещия светец. Така е. Ама има ама. Първо, дали ще се повтори сценария с Теогност? Ще приеме ли Патриаршията очевидно неканоническото наследяване след като така ясно заяви първия път – ДА НЕ СЕ ПОВТАРЯ? Да не забравяме, че една година трябваше да стои бъдещият бивш митрополит Алексий в Константинопол докато в Патриаршията се убедят в безспорните му достоинства. А сега? Сега бай ти Димитър си избрал митрополит, ама митрополит. На снимка да го видиш, шамар да му удариш. Не че и той си нямал качествата. Имал си ги – бил висок, мускулест, плещест, червендалест поп с брада като лопата, красив, речовит, с феноменална памет и гръмък глас. Много си падал по шикарните дрехи и по няколко пъти на ден сменял ризата си, да е пъстър, на паун да мяза. Въобще един от ония богатири, дето навремени ги ражда безграничната руска земя, че да направят поредното богатирско бонго, дето после сто години не може се измириса. Хич не го влечало монашеството, бил си поп човекът и като такъв се представил и в двора на Дмитрий. Онзи изгубил ума и дума, „ей го моя човек“ изпискал и от тогава този Распутинов предшественик станал приемника на Алексий. Светият човек в началото се изумил като видял кой му готвят за заместник, ама после кандисал. Нали било за доброто на Москва, поне така си мислел. И онзи се разпищолил. Подстригал се, така, на ужким и за малко, като монах, че иначе съвсем не може – поп митрополит да стане!? Ама въобще не затаил злобата си към противното му монашество. Не само че нищо не променил от навиците и облеклото си ами и взел правосъдие да раздава, властта си да налага. И то не така, административно някак си, ами съвсем наказателно – поставял свещениците в окови, режел ръце, езици, абе мръсно, гадно, новоизлюпено диктаторче и Дмитрий Донски не може да му се нарадва. И това е съперникът на наш Киприан. Оооох, ох.

Споминал се Алексий, лека да му е пръстта, да се свети името му и ето, че застягали Митяй (Михаил се казвал попът ама Митяй му викали, за по-гръмко, по-юнашко) за митрополит. Княз Димитрий заподготвял работата в Константинопол, пуснал връзки, намазал ръчички и замирисало на Митяй с офциална талима. Ама богатирът си е богатир. „Що ще ходя в Константинопол, бе? Че ние работата и тук можем да я наредим. Ще викнем епископите, ще ме изберат, къде ще ходят и готово“. Дмитрий го зяпал в устата и каквото Митяй каже, все едно Господ го казва. И остави Дмитрий ами и професорът, Антон Карташов и той вместо да му се зачерви чак писалката от срам и той разни щуротии измисля, че да оправдае самозабравилия се поп. Едва ли не благодетел го изкарва, ами за Московска автокефалия се бил борил. Точно пък с тия глупости автокефалия ще получи. Преди това, като безчинстваше с монасите, видите ли, кривините на Църквата оправял. Ами какво му се чудим на княза, щом професорът сега не може да си скрие симпатиите към самомнителното говно. Та събрали набързо епископите, ония ръмжали в шепа, ама на княза кой смее да се опъне? А, има кой, има кой. Опънал се Дионисий Суздалски, бъдещият свети Дионисий. Насял-навял Митяя, рипнал срещу неканоническите извращения с избора, е, ами храбрец си бил, то иначе светия как се става. Истинският куражлия обаче бил друг. Киприан. Тука вече си е чиста лудост. Князът го мрази и в rectum-а (ами не мога да кажа „гъза“ за Свети Киприан, а „в червата“ е оглозгано клише), Митяй е готов с голи ръце да го разпарчетоса (виж, туй го може безумникът), а нашият тръгнал в Москва да ходи. Видя ли, Чушка (ако си още тука, де), видя ли като ти разправях, че такива работи за пари не се правят? Ти за колко лева си каил да отидеш в София и да завъртиш един шамар, ама така, хубав, цигански шамар, с опакото, хайде, не на бат‘ Бойко, ами на Алексей Трактора или на Златко Баретата, да речем, а? Знам, бе, знам – точно в момента си малко зает, та не можеш. А Киприан тръгнал. Хем Дмитрий обявил извънредно положение, пратил войска да направи обръчи около Москва и в никакъв случай да не пуска да мине Киприя ни монах. Хм, обръчи. Военни. С такива работи можеш да спреш Гудериан, ама не Киприан. И нашият ги минал, явно имал си подготвена логистика, влязъл в Москва и там вече я вапцал. Нещо не сработило ли, княжеският инат ли се оказал на завидна висота, Митяй успял да обае някой от „логистиците“ ли, не знам, никой не знае. Но Киприан бил арестуван, съблечен, напъхан в най-студената килия на княжеския зандан, без порцион, даже и каторжнически и близкото бъдеще не вещаело нищо розово. Ужас. Аз малко се майтапя, ама си го представям, де. И наистина се прекланям пред решимостта на българина да си изпълни мисията. Представете си го и вие. Дядо Николай, да речем, без „Ролекс“, а? И да трябва да яде обикновени пържоли? Нататък, добре, че логистиката е била двойна и тройна, намерила се къртичка, измъкнала Киприан от тъмницата и дръжте ме краченца. Избягал, спасил се. Ама си постигнал своето. Не станала на Митяй работата по съкратената процедура. Наложило се в Патриаршията да ходи, по великокняжеска поръка митрополит да става. Спретнали му царска делегация, напълнили му ковчежето със жълтици, че и една друга я свършил Дмитрий, да му се чудиш на акъла. Взел, че подписал няколко празни бланки, с които и послания от негово име да праща, а и парички за негова сметка да тегли същият този, суетният поп с многото ризи. Е, а кажете. И тръгнали. Ходили, бродили, яли, пили и тамам да стигнат Цариград, апоплексията си нямала друга работа, взела че пернала Митяй и дотам му било владичеството. Не знам, никой не знае, тя, апоплексията, така, от само себе си ли дошла или ѝ помогнали, мъничко така, я с някое прахче, я някоя игличка зад ухото. Като знам оня, брат‘чед му, Распутин, какво го правиха – тровиха, стреляха, давиха и пак не умира и не умира ЗИЛът му със ЗИЛ, по-сериозни трябва да са били помощниците на апоплексията, не прахчета и иглички. Брадва ще да е играла, арсеник, ама не от аптеката, ами от склада на едро може да са заръчали уважаемите делегати. Ама не знам, като не знам, не знам. И така, с помощ-без помощ, блаженопочинал Митяй, отървал земята от себе си. Ами митрополията? Ами делегацията? Шах-шех, цугцванг, цайтнот и всичко, което би трябвало да означава безизходица. Ама за едни брадва, за други сватба. Събрали се хората от делегацията му, хора църковници, цели трима архимандрита имало, хора почтени и свети, чистииии... „като на попа ръкава“, дето има една приказка. И заръзсъждавали. Той, Миша, лека му пръст, ама сега какво, църквата без митрополит ли да остане, не може, отговорно трябва да се мисли. Мъката си е мъка, тъгата си е тъга, ама работата трябва да се свърши. Пък и туй сандъче, тежкото онуй, малкото, него така ли ще си го върнем, небутнато? А-а, не, не може, не става. И я измислили. Измислили я те, ама и някой гръцки лисичи мозък ще да е помагал, че без гръцко пръстче няма как да стане тая работа. Решили да си изберат, така, помежду си, заместник на Митяя, да попълнят една от княжеските бланки с името на избрания и готовооо. Какво толкоз да му мислят? Аслъ. Те в Патриаршията трева пасат и под гъбите са расли. Те не знаят кого изпрати княза. Такъв „вътрешен“ избор голяма каноническа тежест има и въобще все едни такива приспивни. Е да, ама станала, станала работата. Та затуй си мисля (не само аз, де) че гръчка геджуря ще е. Още повече, че нататък не през просото, ами направо през черния хайвер я ударили. Метнали бланките, затеглили заеми с княжеския подпис, двадесет хиляди гривни (ама тогава гривната била силна, една гривна правила хиляда жълтици, не като сега, дето с хиляда гривена една жълтица не може да се купи, да им е жив и здрав Майдана) дръпнали – два милиона жълтици, една каруца злато, вземали. Кой знае кой „кир“ все още кораби купува с родовите жълтички от него време. Ама няма страшно, ще му ги вземе, ще му ги прибере леля Меркел. И корабите, и жълтичките, че и островите биля. Та избрали архимандрит Пимен и се почнала една мътна и кървава. Не е законен, ами не е ами… Другите архимандрити и те искат, така, незаконно, както ще да е… „Щото тоз‘ Пимен…“ Той пък си спомнил „методите М“, оковал конкуренцията, спрял ѝ манджичката, започнал да намеква нещо за морски бани с подводничарски завършек, като при наш Кирил. Ндааа. По него време (и по него повод) в Константинопол бил и Дионисий Суздалски, ревностният монах. Ама си затраял, дали му хапчица, направили го архиепископ. Там бил (и пак по същия повод) и Киприан, ама като се ориентирал добре в розата на ветровете намерил за благоразумно да напусне сцената, просто избягал човекът. Прав е бил, стара мъдрост е, че в битката с л…ната победители няма. Веднъж да те улучат и до живот си носиш аромата. Е, назначили Пимен, Киевски, Руски, всякакъв, на наш Киприан задочно дали Малорусия и Литва (ама като митрополит, важно е, не като епископ) и дюннята се кортулисала. Антракт.

6 Точно от този антракт се възползвал Дмитрий. С татарите нещо се сдраскал, добавил масло в огъня Сергий Радонежки и князът, нали най-после намерил малко свободно от попски работи време, отскочил до Куликовското поле, смаял букмейкърските агенции и при залог едно към петдест (почти като на КНДР срещу Бразилия) взел, че спечелил мача Русия – Монголия и заедно със Златните топки му дали и титула „Донски“. Ей, какво нещо е да те оставят за малко на мира поповете. Ама за малко, за малко. Щото на фона на туй, дето го чака, Куликовската битка си е като да се поразкършиш така, с момчетата. Със „Зверобой“ на коляно, дето вика Михаил Жванецки. Малко Мамай, малко литовци, поспортували. Ама вкъщи какво го чака, колко живи жаби има да гълта… И се почнала. Пимен, нали спечелил голямата битка, се движил празнично, бавно, с отбивка тук, гуляйче там, чашка с приятели, малко клюки за разтуха (колко ли са се чесали архимандрит Йоан, Дионисий Суздалски и най-вече наш Киприан по деликатните места), чист спиртец на закуска, „на похамеление“, както викат руснаците (ами всеки си лекува махмурлука според националната традиция, ние със зелева чорба, те – със спирт, бррр) ^6.1. И яваш-яваш, лиго-лиго, гюлле-гюлле (ей, гениални са балканските народи във възпяването на мързела, елем турците са направо философи ^6.2) я карал към Москва. А пък и може много да не му се бързало, уф, бая тежки обяснения му предстоят, пустите празни бланки… а, дай още по едно. Лошите новини обаче идват бързо, нали знаете. Научил Донски как са го драли гадните попове, пратил веднага „момците“, за Пимен заточение в Кострома, за свитата лобут и конфискация на имуществото и … ква-ква, подават се крачетата на жабата, дето трябвало жива да я глътне… пратил да поканят Киприан за митрополит на Киев и цяла Рус. Хаааа, дойде Видовден, на Цяла, а не на някаква си МалоРус. Пристигнал българинът, посрещнали го тържествено князът, болярите, духовенството и цяла Москва. Състояла се най-после работата. Пфуу, толкоз битки, толкоз трепане, пари, нерви, ама нищо – нали се увенча със щастлив край… Увенча се, ама за малко. Не се сработили князът и Киприан. Не знам, старата вражда ли си казала думата, не си допаднали бесният руснак с методичния и примерен българин, вирил нос нашият ли, анатардисвал като стара свекърва, не знам. А може и тежката артилерия на Патриарх Нил да си е казала думата, а най-вероятно от всичко по малко се е натрупало и минала-не минала годината Дмитрий взел да гледа накриво Киприан и да му търси цаката. А който търси, намира. Бил дошъл Тохтимиш, с нов отбор монголци. За реванша. Не че се състоял, ама за известно време се наложило да сменят терена, избягала двойката ДД и Кипри от Москва. После, като се прибрали се почнало – „ти, такъв-онакъв, защо избяга, а?“ Ха да видим кой ще надделее – князът има войска, Киприан не. Бум, един шут в свещения rectum и… ква-ква, следващата жабка мърда с крачета… наложило се да покани Пимен. Ми що не, алъшик маймун, камшик истемез (свикнала маймуна не се плаши от камшик), дето викат турците. Уффф. То и на Пимен толкоз било митрополитството. Главата му изял Дионисий, Суздалския. Архиепископството вече било поизветряло, yesterday’s news, а пък нали знаем каква сила е огънят на омразата. И ДиСи с такова драматургично майсторство пресъздал грозните сценки Митяй-Пименови, такава жар, толкова жлъч се сипели от светите уста, че не Донски, ами и Лугански да си, няма да се стърпиш и ще шибнеш едно писмо на Патриарха - Нил, Амазонка и Мисисипи, както там се казва и ще настояваш, ще заплашваш и увещаваш „Махни тая змия Пимен от пазвата ми, дай ми моя човек Диониската“. Патриархът назначил комисия. Нали знаете, като трябва да се замотае някоя работа, да не се стигне до решение, да се проточи, какво правим… назначаваме комисияяяя. И в „Принципа на Питър“ го пише, ама този американски прощъпулник ако си мисли, че по ги знае фатките от патриаршеските чиновници… Ама този път, изглежда, работата е била по-танго. Щото официалните инструкции били – „Отивате в Москва, оглеждате положението и ако се окаже, че наистина Пимен, туй-онуй, анатемахвате го и на негово място слагате Дионисий“. Хубаво. Ама кой знае защо комисионерите хванали направо към Москва, а номинираният тръгнал през Киев. От какъв зор? Защо през Киев? Ми там е княз Владимир Олгердович. На Олгерд момчето. На оня Олгерд, дето хич и хич не искал да се примири с московската диктатура. Дааа. И Киприан тоже чака там. „Озлобленний“ Киприан, както добавя от себе си професор Карташов. Не ги обича професорът българите. Хич не е до злоба работата, ами Суздалският като едното нищо ще обърка работата. И той руснак, и той не си знае мярката. И хоп, Дионисий в пандиза. Що на Олгерд момчето така направило – ясно. Що Киприан и той – ами, ясно, озлобен, амбициран да лапне поста. Ама защо тръгна Дионисий през Киев? Нещо от Константинопол ще да е била инструкцията. А на Киприан само оставало да схване посланието. Не че се опитвам да го оправдавам. Не защото е българин. Ама иначе не ми излизат сметките, а нали съм българин-сметкаджия. Как ще се реши на такова нещо Киприан? Как ще арестува един избраник на Патриаршията? Какво ще спечели от един отново вбесен Дмитрий Донски и една враждебна Патриаршия? А и какво решава? Добре, Дионисий го няма, ама Пимен остава. Каква ти е на теб далаверата? Защо ще се цапаш с такава гнусотия? Не, не. Сговорена е била цялата хава, нагласена. Пимен е цял оакан, този път няма да му се размине в Константинопол, Патриаршията ще държи на законно избраните митрополити – или Пимен или Киприан. Пимен отпада, остава Киприан. Стига измислени герои, стига импровизации. Но уравнението се обърква от Дионисий. Ergo Дионисий трябва да изчезне. И го изчезват. Една година в пандиза и се свършил светият човек. В тази една година комисията се разпъргавила, намерили Пимен виновен по всички членове и параграфи. Онзи веднага хукнал да се оправя при Патриарха, Пати повикал и Киприан, работата пак се замотала, ама завършила с пълна реабилитация на нашия, а Пимен тръгнал да се оправдава при… турците. Е, няма що, страхотна е кадровата политика на Дмитрий Донски. Може да бъде много ценен. Нали за такива говори и Питър – „вземаш го, назначаваш го, съветваш се с него, правиш точно обратното и винаги си на печалба“. Малко по-иначе го казва професорът (само че друг, професор Платонов) – „До края на 14 век московската политика се характеризира с просто натрупване на сили и средства по пътя на БЕЗРАЗБОРНИ „ХРУМВАНИЯ“. Руски професор го казва, от досоциалистическо време. Аз какво да добавя?

Въпреки турските си дивотии, въпреки решението на Патриаршията в полза на Киприан, Пимен пак дошъл в Москва (имал нерви този човек), Дмитрий Донски пак подгънал коляно и се съгласил пак да си го вземе. Най-накрая работата се решила чрез две добре синхронизирани смърти. Дмитрий, лека му пръст и вечна му слава, завършил дните си на 15 май, Пимен (мълча, нищо не казвам) на 11 септември. И двете – 1389 година. Новият княз приел Киприан и с това „смути закончилась“. Най-после, най-после Киприан могъл да си отдъхне от отвратителните в безсмислието си боричкания, да се отърси от „княжески емоции“, константинополски „гъвкав морал“ и несдържани иерейски амбиции и да се захване с истинското си дело – укрепването, умиротворяването, уреждането на ЦЕНТРИРАНАТА В МОСКВА Руска Църква.

6.1 Историята за Жора

6.2 Дембелханата

7 Започнал с Новгород. Гражданите на този свободен град с удивителна упоритост отказвали „митрополитския съд“. Не че чак толкова бил важен този съд, вярно, носел парички, ама за „нестяжателя“ Киприан това едва ли било толкова важно. По-лошо е другото – центробежната тенденция. И гъвкавият, политичен, повратлив Киприан в този случай не се поколебал да стигне до война. Князът „смирил“ Новгород и макар съдът да си останал висящ посланието било ясно. Църквата ще бъде цяла, Църквата ще бъде Московска. Другата грижа на Киприан била Литва. Той не само че никак не оправдал подозренията в прехвърляне на Църквата към Киев и Литва, а се заел истински и сериозно да въведе юго-западна Русия в Московското Православие. А-а, помните ли дето Олгерд си правеше сметката чрез Киприан да дръпне към Киев и Литва руската църква? А да видим кой е сега „излъганото годзилче“. Българин ще лъже и то кажи-речи габровец.

По него време Владислав Ягело вече се бил оженил за Хедвига, полската престолонаследница и Литва окончателно попаднала в сферата на полския католицизъм. Киприан успял да осъществи и запази много добри взаимоотношенията си с Ягело и брат му Витовт – литовския княз. Родила се идеята за един вид уния между двете Църкви в рамките на кралството. Но уния истинска, при взаимни отстъпки, а не уродливото Флорентинско споразумение, което идеално илюстрира опасенията от дублиране на католическата половина и унищожаването на православната половина от Кръста. Но дори и в този, мекия, Ягело-Киприанов вариант, мисля че не е имало никакви реални шансове за уния. И мисля, че Киприан прекрасно го е разбирал. Просто си е бранил интересите, не личните, бай Тотьо, а на делото си. В своя си участък, Московската Църква. Само че вместо да се прави на юнак, да се зъби и дръвчи, си поддържа отношенията, прави политика и си брани Църквата. Умно, последователно, ефективно. Никога повече при Киприан не възникнал въпрос за Литовска митрополия, за отделяне от Москва и разни такива. И то в условието на решително свързване съдбата на Литва с католическа Полша. Другата митрополия, Галичката, дето си я отвоюва полският крал Кажимеж, също била отстъпена, с изричното съгласие на Ягело и минала под разпореждането на Московските епископи. Не станало лесно и веднага, но в края на краищата и Галичката митрополия (изцяло на полска територия) се съединила с Руската.

Само туй да е, до тук само да смятаме, ето я сметката.

При Алексий – митрополията се разпадна на три – Киевско-Литовска, Волинско-Галичка и Владимир-Московска. В самата Московска митрополия много от князете теглят към отделяне от Москва или най-малкото имат претенции за седалището на митрополията. Новгород отказва да признае властта на митрополита, възниква сектата на стриголниците.

При Киприан – трите митрополии се сливат в една, Московската. Проблемите с Новгород продължават, но идея за някаква автономия няма. Нито Литва, нито Полша представляват някаква заплаха за православна Москва. Константинополската Патриаршия твърдо и умиротворено застава зад Московската митрополия. Мисля, че няма да е пресилено ако кажа, че с Киприан Руската Църква е уредена, умиротворена и необратимо стъпила на пътя си към превръщането си в център не само на руското, а и на световното Православие.

Алексий при пълна и безусловна поддръжка от Дмитрий Донски, Киприан въпреки всичката вражда и омраза на княза. Е, съдете сами. Не искам да се изхвърлям, никак не ми е по вкуса патриотарстването. Няма какво да се лъжем и да подценяваме ролята на Куликовската битка, на промените, които настъпват с ролята на Москва в руския свят след нея. Но няма защо и да подценяваме делото на българина. Само си представете един Митяй митрополит…

А сега един щрих към българския портрет на Киприан. Карташов така, едромащабно, го определя като гръкоман, „по грък от гърците“. И си превежда аргументеца – събрал бил значителна помощ за отбраната на Византия от турските нашествия. Ама, я да видим, кои нашествия? Оказва се, нашествията на Баязид през 1396 година. А, какво става през нея година? Ами завладяна е България. България пада под турско иго. И става ясно – за България са били предназначени помощите, България е искал да подкрепи Митрополитът на Киев и цяла Рус, Киприан Болгарин.

А и онази мини-уния. С Владислав Ягело. Замислиха я, писаха на Патриарха, той си отговори в съвсем пред-Флорентински стил. „Да, с удоволствие, но засега няма как да стане, защото турците настъпват отвсякъде и това е проблем, дето обезсмисля всичко останало. Ще бъде от голяма полза за съединението на Църквите ако заедно с унгарския крал организирате една армия и дойдете на помощ, та да прогоним турците“. Ясно. Ягело, разбира се, си имал други дертове и нищо такова не направил. Ама не е съвсем така. Защото точно Ягело, точно Владислав и точно с унгарския Януш Хониади организираха и проведоха оня поход в защита на източните християни. Е, друг Владислав Ягело, Трети, ама по същия сценарий. И със сигурност не е тръгнал България да освобождава, по-големи, по-решителни са му били задачите. Ама, така или иначе, през България мина, в нея остави костите си, с българско име, Варненчик, остана в историята. Не казвам, че е на Киприан работа. По него време Киприан вече е бил в по-добрия свят. Ама основите пак той ги е положил. За години напред и пак с България в сърцето.

Пред света е била отговорността на Киприан, съхраняването на християнската вяра е бил хоризонтът му. Но, както казва Любен Каравелов „дядо Либен имаше една малка слабост, той обичаше отечеството си“. И Болгаринът го е обичал. Дядо Либен – Копривщица, Свети Киприан – България.

XVIII. Св. Марк Ефески

На Джордж Стататос, миличкия „дядко“

1. Чета, потя се и чета Марк Ефески, свети Марк Ефески. Абе, чета го, половината работи са ми съвсем непроследими. Хм, половината, много повече. Ами голям знайко, голям ерудит, светиня му. Казвам го преизпълнен с уважение. Разбира се заради богословието, но не толкова заради него. Макар че е страхотен, да прочетат "Силогистичните глави" сегашните устатници от конференциите и проееектите, да видят за какво иде реч. Ама не толкова заради богословието стоя сгънат на две с шапка в ръка, а заради позицията, заради куража, заради отговорността, заради вярата най-вече. Да, има, има такива хора и сред ерудитите. Преди малко ви разказах историята за Мигел де Унамуно. Та със свалена шапка, пред по-достоен стоя, се потя, чета и не разбирам. Две работи. Колкото и да не мога да проследя мощната мрежа от позовавания на св. Марк едно нещо ми е ясно - цялата му аргументация, цялата му грижа за чистотата на православието е обърната назад, към миналото, към Никейския и Константинополския събор, към светите отци, Йоан Дамаскин и т.н. И не го вярвам и не го вярвам туй нещо. Че единствено тревогата за запазване светостта на миналото, едно такова, византийско "староверство", е "енергията" /не я обичам тая дума, ама за св. Марк е била много важна/ на големия борец за православие. Страшен е бил моментът, турците отдавна били разкъсали Византия и последните песъчинки в часовника на Константинопол вече се били плъзнали надолу. Всеки момент друговерските кучета щели да заразхождат въшлясалите си гъжави из площадите на Царицата, да наслагат знаците си по Хагия София, да размъкнат тухлите на светите храмове, за да строят сбутаните си хамами, че да им търпим башибозущините и до ден-днешен. Само Запада, само войските на крале и барони, само един нов кръстоносен поход, е можел да отклони орляците неверници от Константинопол, а и от цяла православна Европа. Условията на папа Евгений IV са ясни - уния. И няма как, Йоан Палеолог - императорът, Йосиф - престарелият патриарх, цветът на православната църква - епископи и архиепископи /само от Русия делегацията е 200 човека, те, руснаците, кога ли са имали мярка/, се отправят към Ферара, за да сключват нежеланата, небогоугодна уния. Между тях има запалени униати - киевският епископ Исидор, Григорий Мамма, но и много - Марк Ефески, Гемист Плифон, Висарион Никейски, отиват, за да убедят латинците, че са сгрешили с това "и от Сина" и ако си го признаят, ако се завърнат от грешния си път, пред Невестата Христова, светата християнска църква, се отваря блестящия, драгоценен път на единството. Бързо става ясно, че това са "сънища в лятна нощ" и че като си слаб и си дошъл да търсиш помощ не ти поставяш условията. И един по един, един след друг, яростните "православници" започват да се размекват, да отпадат от позициите си и да захващат наистина странни увъртни, за да оправдаят ненавистното "филиокфе". Не ги осъждам, не мога да им се сърдя, разбирам ги, страшен е моментът, страшно, безнадеждно е бъдещето. Добри-лоши, латинците /"италианците", както ги наричат православните епископи/ са християни, единоверци, двете църкви - православната и католическата, макар и в схизма, ще се наричат "сестри" и до ден-днешен. А турците, кучешките братя...? Ама хубаво ги описва Никос Казандзакис:

"Седи агата на Ликовриси на балкона си над селския площад, пуши си чибука и пие ракия. Ръми тихо, приятно, и по засуканите му дебели мустаци, пряснобоядисани с черна боя, са кацнали и блестят няколко капчици; и агата, разгорещен от ракията, ги облизва, за да се поразхлади. От дясната му страна стои прав сеизинът с тръбата си, грамаден див анадолец, кривоглед и с грозна мутра; от лявата му страна седи с кръстосани крака върху кадифена възглавница едно красиво закръглено турче, което току му пали чибука и му пълни непрекъснато чашата с ракия.

Притваря махмурлиите си очи агата и се радва на горния свят; добре е натъкмил всичко господ, мисли си той, скопосано нещо е този свят, нищо не му липсва: ако огладнееш, има хляб и пържено месо и пилаф с канела; ако ожаднееш, има от живата вода — ракията; ако ти се доспи, бог е направил съня само заради сънливостта; ако се ядосаш, направил е камшика и задника на раите; ако те хванат мераците, направил е маането. И ако пък искаш да забравиш дертовете и теглата на този свят, направил е Юсуфчо."

Какво изобщо да говорим, нали? Така погледнато, вироглавието на Ефеския епископ /малко измислен, направили са го епископ колкото да дойде във Ферара - да се чудиш защо/ си е направо безотговорно. Ерудиция, чистота на православието, вярност към основните постулати на светите отци - дрън-дрън, турчинът напърчил ятагана, вече лъска зъби за християнска плът, диша кръв и разрушение, ние на ерудити ще си играем. На историци.

2. Не го вярвам. Много, много по-сериозни основания, основания в бъдещето е имал св. Марк, за да реши, че турците ще заробят телата ни, а латинците искат душите ни. И да остане единствения борец, единствения непристъпен хребет на православието. За да се превърне във византийската Ченстохова. А и, да си призная, докато тъпанарски упорито се ровичках из препирните на светия човек с кардинал Цезарини, с Йоан Рагузки /Черногорски/, с Торквемада, с Андрей Родоски, попаднах на една следица. Ставаше въпрос за най-безболезнената тема на дебата - чистилището. Решили епископите да започнат с нея, щото е най-лека, най-недогматична, а и никой не спорил, че си е нововъведение. Затова и най-лесна да постигнат съгласие, ако въобще такова нещо е възможно. Постигнали - трънки. Та в пренията - ясни и логични, от страна на латинците, учени и смътни - от гръцка страна, изплува един аргумент срещу идеята за буквалистичния огън на чистилището. Видите ли, ако грешниците знаели, че ще бъдат наказани с някакви си хиляда години горене, щели да се успокоят и отпуснат, щото какво са някакви си временни "неудобства" /ама неудобство, ааа, да гориш жив/, на фона на вечния духовен огън на божието отсъствие. Учени бръщолевиници. Ама има едно важно, истинско нещо в тая препирня. Грижата за хората, сега и в бъдеще. Вече не става въпрос какво казал Василий Велики и подкрепил ли го Августин Блажени, вече не се замерваме с цитати, а мислим за последствията. Мислим какво ще стане с хората. По най-маловажния въпрос. А дали по най-важния, филиокфето, можем да останем безразлични към бъдещето, забили нос в богословски чистоти отпреди хиляда години? Не го вярвам. Разбира се, че е знаел, много, несравнимо повече от мене, е знаел свети Марк какви ще са последиците ако православието безуговоръчно, изврътливо се съедини с католицизма. За православните. За католиците. За християнството. Ни повече, ни по-малко - загубването на православната половина от кръста, загубването на кръста. Веднъж завинаги. Толкоз. Е, тогава пет-шестотин години ще им търпим турската воня на ония, с полумесеца. Нищо не е. Нищо не е ако това е цената да запазим бъдещето на кръста, нали? Това ще да е била голямата страст на светеца, това ще да го е предпазило от Пилатовия грях - да предпочете интересите на държавата пред изискванията на света, на вечността.

3. Другото, дето не можах да го разбера /от туй, което разбрах/ е как така, все пак успя да победи светецът? Щото всички са срещу него. Латинците, папата - ясно. Ама и императорът е твърдо за уния, уния на всяка цена. Какво да прави, завалията. Патриархът, лека-полека и той склонява. И, като всички "новосклонени" започва да зилотства. Исидор, Висарион - ясно. Обаче в редиците им се нарежда и Георгий Схолар, любимият ученик на светеца. Има там една миризлива работа, ама ще се върнем след малко. И така - всички, буквално всички, са срещу него. А това е власт, абсолютна власт, държавна и духовна. На всичкото отгоре, народът също би трябвало да тегли към унията, ясно, къде е да те гази мека италианска обувка - "Армани", "Версачи", къде е да ти стъпят на врата с някой нескопосан кундур, кован пет за четири из някой сокак на Бурса /те, турците, напоследък се изпилепсаха из занаятите, само до преди стотина години Захари Стоянов казва, че турчинът е толкова калпав, че едни навой не може да си направи, ами ако види някой българин му сваля навоите от краката/. Да не говорим за интелигенцията, за врътливите многознайковци, разтреперани за дупето си. Аууу, нали г-н Бушков? Ама не, побеждава си свети Марк. Атон, монасите, народът, всички застават зад него и Флорентинската уния се оказва празна, напълно празна работа. Е, как така? Наше дело право, победа будет за нами, а? И аз навремето ги вярвах тия глупости. Че като влязоха мутрите на Първа частна милиция ведно с тъмничарите от Бургаския затвор в Унивеситета, да видиш за каво будет победа. Пръснаха ни като пилци и кривото стана право. Хем за едни нищо и никакви десетина милиона, хайде, двадесет да са били, ставаше дума. Ами унията? А? Византия, Константинопол, императорът, патриархът, папата. Боже, Боже, колко тежки карти. И Марк, новоизлюпеният уж-епископ, ще ги надцака всичките. Небъдница е тая. И защо, защо са го помъкнали за Ферара? Защо само него и Висарион Никейски са упълномощили да държат речи на събора? Толкова ли са били глупави Императорът, Патриархът, толкова ли не са се усещали накъде може да задуха вятърът? А и толкова ли са били идеалистични, че не са приложили правилото "Нет человек, нет проблема"? Не, не го вярвам. Просто си е била програмирана работата, унията не е трябвало да се състои. Императорът се връцка насам-натам, за унията е, но "не мога да командвам епископите си, нека по съвест да решават". По съвест да решават, ама цял Критски лабиринт от ходове уплете с Исидор, с Висарион, с Патриарха, с кого ли не, само да неутрализира пустата "съвест", забрани да се обсъждат богословски въпроси /какви, дерматологически ли, да обсъждат епископите?/, постави стражи, че да не могат "несъгласните" да напуснат събора. Пълна бъркотия. Папата, железен и непоклатим, обаче във врата му диша един Базелски събор, дето е готов така хубаво да го контрира, че не уния, ами и тиара да не види. Групата италиански монаси, дошли да послушат пренията, единодушно заявили, че "гърците добре пазят истинската вяра". Папата ги арестувал и им наложил обет на мълчание. Кралете и бароните все уж ще дойдат и все не идват ни във Ферара, ни във Флоренция. Бъркотисима. А и Георгий Схолар. Любим ученик, пръв предател - на Униатския събор връчва, писмено ги връчва, цели три речи в защита на филиокфето. Пръв предател, а той произнася надгробното слово на светеца. И на всичкото отгоре, задавен от сълзи и сополи, натъртва, че е изоставил Учителя си, ама той /Учителят/ най-добре знаел защо е трябвало да го направи и не му се сърди. Наистина не му се е сърдил и затова толкова хвалят "воинската кротост" на светеца. Може и така да е, сигурно така ще да е било. Но какво ще да е това фатално "нещо", дето св. Марк най-добре е знаел? Че ученикът му е едно говно и хич даже не му пука за православието? Само да му свирне Императорът. Че то туй си е очевидно, за всички. Или че като секретар на Императора Гошо Ученичето не е имал избор и трябвало да следва мейнстрийма? Хм, голямо откритие. Друго, друго ще да е знаел Учителят. И не си просто, ей така, дрънка светецът когато казва, че много му помагал Георгий Схолар. И единият, и другият са имали мястото си в голямата игра. Само че учителят ще стане Светец, ученикът - нищо, един безлик чиновник. Мисля си, няма как да не си го мисля, че в цялата комбинация, Марк Ефески е бил "фронтмена", а зад него са дърпали струни и въртяли копчета един бюлюк щрайхове и тон-оператори. И всеки е получил своето. Един - светец, друг - доволник.

4. Ама важното е, че Унията не се състояла.НЕ Е ТРЯБВАЛО ДА СТАВА И НЕ Е СТАНАЛА. Константинопол паднал. Ама гърците този път се били като лъвове. Нямало и следа от овчето стадало, дето се пръснало при един попски рев (нали помните историята за Алеумнес) или пък припкало с хиляди пред един само рицар (Пиер д‘Амиен, за който разказва Никита Хониат). Царицата на градовете била съвсем загаснала, горката. Стените били прекалено обширни за жалките остатъци от някога грандиозния град. Парички нямало, варангианците отдавна били само спомен, помощ от никъде не се задавала и пак се биели, пердашили, бъхтали юначните гърци и Константинопол се държал. Мехмед трябвало да струпа цялата си артилерия на една врата, петдесет и три дена бумкали турските топове, срещу една-едничка врата, на решето направили врати, стени, всичко и гърците се държат. Сякаш друг народ се бил събрал, други хора стърчали по стените, все капитан Михалиси. Рухнали, паднали накрая, ама прави паднали, като истински мъже, истински герои. Лека им пръст на юнаците. И вечна слава на големите мъже, истинските големи подвижници пред Бога. Тези, дето виждаха какво ще стане, какво е трябвало да стане. И дето съумяха да запазят, да спасят и да развият православната част от кръста, да спасят кръста и прекрасния път на християнството пред европейското човечество, пред цялото човечество.

Паднал Константинопол, Вторият Рим, но вече изгрявала звездата на Русия и този Трети Рим трябвало и успял да опази православието, християнството, човечността.

XIX. Селинджър

На Диана

1. Рано е било, рано, много рано за това, дето тръгнали да го правят Реджиналд Поул, Виктория Колона, Гонзага и другите. А още преди тях, катарите в Лангедок. Нещо голямо е започнало да се случва, но в тези, големите работи, често прибързването е много по-лошо от закъснението. Реформация, Контрареформация, политики, кървища, пожарища, карнавална разпуснатост, интелектуални извратенящини и вълни, вълни от омраза. И още кръв, и още омраза и още и още пепелища. Хич и никак не вярвам, че големите, трепетни интелектуалци и артисти от салона на Колона така са си представяли последиците от своето дело, от своите въжделения. Само че точно това е станало. И Карафа, големият рицар на омразата, бил един от малцината в салона, който успял да събере достатъчно реализъм, за да стъпи на земята и да си даде сметка какво, всъщност, ще стане. Така или иначе от този салон, от тези хора, дошъл полъхът на идеите на Реформацията. И Карафа, големият враг на протестантизма, известно време бил един от тях. Дали, като повечето интелектуалци, на млади години се бил увлекъл по разни идеалистически глупости? Дали, както си бил сърцат и умен, разбирал, че Църквата отчаяно се нуждае от промяна, че корупцията, поразила цялата Римска администрация заплашва да удуши не само Светата Иглесия, ами и християнската вяра? И за известно време намерил съмишленици сред любимците на Колона? Или наистина завистта към Реджиналд Поул, съперничеството за папския престол са горивото на религиозния му плам? Не знам. Може би е имало по малко от всичко. Но по-важното е друго – какво всъщност е ставало, какви са новите неща, които са се случвали и по които се подлъгали тогавашните интелектуалци (ама истински, не някакви преструвански въздишковци)?

Много хубаво ги описва Диърмейд МакГълох – внезапното прозрение на онова, запеченото прасе в кулата (всъщност в кенефа на кулата), дето със светкавицата едновременно се освободило от мъчителната неяснота около спасението на душата и от не по-малко мъчителната „оскоруша затъкната в задния му проход” (спокойно де, този образ е на Аристофан); ритуалното плюскане на кремвирши посред пост, организирано от Цвингли; пророците от Цвикау с изкривените очи; саксонският Хитър Петър, дето дал едно рамо на Лютер, а пък си правил неговите сметки и изобщо всякакви щуротии, ама всичко това не току-така, някакси изневиделицата, се появило, всички това зреело отпреди. И то много, много, метафизически много сериозно. Израствало християнското човечество, развивало се, разгръщала се Богочовешката му сърцевина. Човекът, бавно, ужасно бавно, но все пак еднопосочно вървял към Божествеността и все по-тясна, все по-недостатъчна започнала да му се вижда ролята на слушател, на сляп изпълнител на наставленията на някое твърде съмнително кюре (или кура, както е на испански). Много голям, фатално голям е залогът – ни повече, ни по-малко, животът и вечността ти, за да останеш безучастен към разплитането на възела. Не казвам, че се е случило с много или, не дай Боже, с всички хора. Как ли пък не. Божичко, колко хора познавам, при това хора, не разни буци и кюлчета, дето намериха тихото си пристанище в идиотската максима на английските работници „Знаем си занаята, честни хора сме и друго не ни трябва”^1.1. Даже без да си дават сметка. В двадесет и първи век, хора просветени и образовани. Представете си шестнадесети. Но, така или иначе, появявали са се, тези новите, необикновените – в различни слоеве, по различни поводи, в различни окраски, но все със същата идея. Аз, аз трябва да спася душата си, аз трябва да постигна вечността си, моят живот трябва да бъде път към Бога. Зародили се капелни сдружения – значи колкото повече литургии се извършват, тук и сега, на земята, в този мой, в този наш живот, толкова по-близо е Спасението, ще си пристроим капела към някоя църква, ще поддържаме служители, които да отслужват и отслужват литургии и така ние, не съмнителните кюрета, с нашите сили и действия ще служим на Бога и ще постигаме вечността си. Появявали се общества „Живот в Христос” – ние ще създаваме живота си, ще го живеем тук и сега по примера и повелите на Христос, за да има този ни живот смисъл. Отказваме да бъдем някакви машини за биологично възпроизводство ^1.2, отказваме да бъдем овце пък ако ще да ни пасе и Божият овчар (викарий). Тясно ни е в тези овчи кожи, задушаваме си, умираме. На свобода, „в пампасите” – както викаше в лудницата на „Златния телец” откачилият даскал по география. (А беше откачил, защото един ден не успял да намери на картата Беринговия проток. Това, с картата, е истински случай.) А това вече е опасна, много опасна работа. Много великолепна и много опасна. И институциите зареагирали по мярката, „по теркя” си. Хенри VIII забранил хората да имат Библии (а-а, къде била заровена мишката на триезичната теория). Църквата – по-опитна, по-мъдра, по-заинтерсована, си давала сметка, че забраните са велика сила (с пистолет и добра дума се постига решително повече отколкото само с добра дума), но че само със забрани не става. И посегнала към най-силното от достъпните ѝ средства – реформите. Хич не е шега работа тая, хич не са попски увъртни. Велика, грамадна, мощна институция е Църквата. Тя една нищо и никаква човешка измишльотина, Партията, на какви маймуни ни обърна. Помните ли „политическата учебна година”? Какви откровени глупости плещеха дежурните агитатори. Ами изборите? Какви всенародни празненства бяха – тъпани, гайди, дечица от фолклорните състави разкарвани с автобуси по секциите, съревнованията между секциите коя ще гласува по-рано. Не в коя колко процента ще гласуват за Партията, а коя по-бързо ще покаже 100% преклонение пред великите партийни ръководители. Рекордът беше половин час. А? Ами „доброволните” манифестации срещу подпис? Само да не забравим ние къде бяхме – захилени, с новите костюми, на отчетно-изборни събрания, на манифестции, на избори. Как стояхме с черни ленти на ръкава пред портрета на застойния вожд Брежнев, когато освободи света и себе си от себе си. Една нищо и никаква човешка измишльотина.

1.1 Удобството на занаятчията

1.2 Ванка Тепляшкин

2. А Невестата Христова, Тялото Христово, Църквата, а? Как се реформира такова чудо? Коджамити папа, не кой да е, а самият Инокентий III, папата-бизнесмен, така и не успял да се наложи за една малка, „дребна” работа – манастирите да отделят 2.5% от приходите си за Кръстоносен Поход, за свето дело. Ама не успял. Как се помръдва такова чудовище? Огромна, рискована, трудна и страшна работа. Ама необходима, на белодробно равнище необходима. И Църквата започнала, много умно, много точно, много прозорливо, там, където наистина Времето иска. В изповедта. А, всичката Мара втаса, само изповедта ни е кусура. Те не гледат, че преядоха с власт, с пари, с всичко, от мас клепачите си не могат да вдигнат. Не гледат, че Борджиите с дъщерите си се върдалят, не гледат що педофил, що чудо се пръкна измежду свещениците им, барабар с епископите, ами с изповедта се хванаха. Гледат, бе, гледат, как да не гледат, ама хората не са тъпаци като нас, че да си хранят ума и съвестта със скандалните хроники в долните вестници. Много умно са разбрали – хората, вече конкретните човеци, искат истинско общуване с Бога, истинска, жива връзка в този си тук живот. С Абсолюта, с Отвъда, с Вечността, с Бога. Стигна християнството тази си точка където индивидът не е някакъв античен гръцки принцип, а жизнена – човешка и религиозна потребност. И в църковния свят тази индивидуална връзка с всеобщото, този интимен контакт със света, се осъществява в изповедта. В литургията, както и да я въртим и да я обръщаме, сме „ние”. В изповедта съм „аз”. Е, който каже на това „попски увъртни” е с мозък колкото една цаца, а с такава дребна риба мрежата на Симон-Петър не може да се разправя. Да си плува. И решили умните, опитните, сърцатите, отговорните мъже в Църквата, да реформират изповедта. Хем умно, истински, не така, хлапешката, урбулешката – със Илия и свети Илия, ала Елцин. Даже не и по съвременната европейска рецепта – правила, форми, закони, процедури, а накрая една бездушна недомислица, ни човек има в нея, ни нищо. Чиновнически управии ^2.1. Нищо такова. Съвсем по Аристотел я направили реформата – „Кое е доброто? Ами това, което прави добрият човек”.

И дублирали изповедниците. Хем умно, много умно, много истински го направили. Правилно изчислили, че те тия, истинските, Божиите работи, човек не ги прави за пари. Не като сегашните даскали. Ясно, разбирам ги хората, аз също съм даскал, трябва да се яде, а пък и малко-малко фасон, социално самочувствие, колкото за пред учениците, трябва да има човек. Ама с това се става просветен работник, работник, не учитееел. Даскалъкът е призвание, става ли се с пари художник? Трябва да те подпира отвътре, да са ти светлина огънчетата в очите на учeниците, да те топли червенината по бузите им като разказваш за Жана д’Арк, за Валери Петров, за Питагор и Лобачевски. Другото е занаят – даскал, готвач, терликчия, все тая. А даскалъкът е Божа работа, хич не се вмества в „знаем си занаята”. Чиновниците в Просветата, абе, чиновници, какво да говорим... Ама в Църквата не е било така. Умни, сърцати, отговорни хора и измислили начин да съберат, че и да ги вдъхновят, други и още и още умни, сърцати, отговорни хора, които да се заемат, истински да се заемат с изповедта. Създали мендигантските ордени. Хората в тях хем били монаси – безсребърници (мендигант значи просяк), духовни лица, със строг устав, чинопочитание и т.н., хем не съвсем. Мястото им не било зад дебелите манастирски стени, а сред хората, там където хората истински се нуждаели от истински църковни посредници, в изповедта. Не ги наричали монаси, а фрайери (братя) и истинската им нива била връзката, живата, болезнена, трептяща връзка на хората с Бога. Специализирали се в изкуството на изповедта и обикаляли църквите (за голямо неудоволствие на редовите свещеници – ами, така е, конкуренция, брат’чед) за да предлагат на хората истинско утешение, истинско откровение. А рутинната работа, там с молитвите, светената вода, кръщенетата и погребенията, да си я вършат кюретата, то и за тая работа трябват хора, нали. А пък и нещо все им плащат. На кюретата. На фраерите – доминиканци, францисканци, никога. Свето е тяхното ново дело и не дават да се цапа с пари. Не хляба, не виното е храната на фраерите. Пламъкът, пламъкът, новият пламък на новата вяра, даваме ли си сметка колко нова е била тази вяра, млада, трепетна, красива, е тяхната награда, тяхното сега, тяхната вечност. Велика работа, нали? Велика и великолепна.

2.1 Маито във Франкфурт

3. Да, реформирала се е Църквата. Много преди Реформацията, много преди Контареформацията. И не е успяла. Въпреки цялото великолепие на реформата си не е успяла. Не предотвратила нито Лютер, нито Цвингли, нито оня, женевския французин, дето си обеси другарчето с надпис „Понеже обикна човек повече от Бога”. И като се метнаха ония ми ти протестанти – Америка завладяха, Австралия създадоха ^3.1, истинският капитализъм пак от тях се пръкна, че науки, че техники, търговии, че банки, че до ден днешен като на квакерите земеделски добиви няма, хем си я работят земята по оня, дядовския начин. Бре, ти да видиш. Всичкото хубаво, само дето, както пее някакъв уличен бродяга в „Дванадесетте стола” – чудно, странно време днес настана, в Бога вярата престана. Престана. Загуби Църквата голямата борба. Хем няма значение коя Църква – католическа, протестантска, православна, загуби хората, загуби вярата. И с маймунджулуци – песни и пляски, „Сестра Акт” и старци (ох, сърби ме да кажа старци-разбойници, ама не е така, съвсем не са разбойници хората), даже с разни институционалности – часове по Вероучение, Църковни вестници и дрън-дрън, няма да ги върне. Не успяла, не успява и няма да успее, тъжна история, като изповедта на Салиери в „Амадеус” – „четиридесет години, четиридесет години и музиката ми ставаше все по-слаба, все по-бездушна”. Защото не е в Църквата проблемът. Остави педофилите, остави властитутите, остави корупцията. Тях винаги ги е имало, че и много повече от сега. Ами светът се промени. Хем не така, злонамерено, някакси. Не щото дойдоха комунистите. Или ченгетата. Те никога не са си отивали (ченгетата, не комунистите). Напротив, съвсем закономерно, истински закономерно, не тия тъпотии за бази-надстройки, абсолютни духове, дето се катерят по категориалните стълбички и разни такива, се промени християнският свят ... ПО СОБСТВЕНИЯ СИ ПЪТ, ПО СОБСТВЕНАТА СИ МЕТАФИЗИКА ХРИСТИЯНСТВОТО СТИГА ДО ТАМ. ХОРАТА, ЧОВЕЦИТЕ, СТАВАТ ВСЕ ПОВЕЧЕ ЧОВЕЦИ. Все повече действителността им се изпълва с динамиката на Халкедонския догмат. Да, неслитни са двете природи, двата просопона, двете усии, двата ипостаса – Божия и човешкия, но са и неразделни. И няма как, просто няма как двете да се смръзнат, да се свият всяка в себе си и така „отразявайки себе се да се самоснемат” ако изобщо значи нещо тази Хегелова пародия. Не ми е симпатична (в този случай) думата диалектика, много се изтърка, бутат я къде ли не, ама не виждам как би могла изобщо да бъде отхвърлена динамиката между двата просопона. Точно „неслитно и неразделно” е май най-доброто изразяване на фундаменталната динамика между човека и Бога в „сина человечески”. И е очаквано, нормално, логично, някога, все някога, човек да надрастне Тялото Христово и да посегне към духа. Нали си спомняте утракистите. Тия, чехите, дето искаха при причастието да вкусват и хляба, и виното. И двете. Utraque. Оказа се, сещате ли се, че никак не е дребна и формална тази работа. Щом ги отделиха от другите католици, римо-католиците. И че смисленото обяснение е в символиката на виното – кръвта. А кръвта не е просто плът, не е просто телесност. Едва ли има друг толкова силен образ, с който да се изобразява Духа. И както чехите поискаха виното, всъщност кръвта (всъщност Духа), така хората във времето на Колона вече заизискваха и Духа. Заизискваха Христос. Не Невестата, не Тялото, а Христос.

Разбира се, че е опасна тази работа. Съвсем неслучайно Аллах си седи на небето, Мохамед не му е ни син, ни единосъщ, ни никакъв. Избрал си го е някакси, както Йехова-Яхве си избра Давид, Божи работи, не ни е дадено да ги разберем. Ама той и Саул си беше избрал и после оня като не му изпълни тъпата заповед (да избие всичко живо в превзетия град – мъже, жени, деца, добитък) му „сне правомощията” и айдеее, обесиха го за косите ^3.2. И при мюсюлмани и при евреи няма единосъщи, няма „Баща ми и аз едно сме”, няма опасни смесици. Абсолютът си е абсолют, относителното – относително. И седи си кротко в обора мюсюлманина, няма проблеми с индивидуалността, уммата ще реши, „за кого ще гласуваш – а-а, то не е моя работа, ще дойдат хора, ще ни кажат”. А в християнството? Развива се човекът, върви към човечността си, търси Бога в себе си, в живота си и хоп – на ти тебе Ренесанс, на ти тебе протестантство, на ти тебе Просвещение, Еразъм, Волтер, немските богоборци и „чудно, странно време днес настана, в Бога вярата престана”. И започна разпадът, започна маразмът. Една „жена” с брада стана символът на съвременна Европа. Не че има нещо лошо в жените или в брадите. Даже ще проявим търпимост към „жените” и към жените с брадите – е, ами случило се, игра на гените, по-особено детство, случило се, има го. Ама да стане символ!? Ами, стана.

3.1 Портсмутската история

3.2 Саул и Давид

4. Е, какво да правим? Да заохкаме, да се завайкаме, да ревнем за доброто старо време когато мъжете бяха мъже и не само ядяха варените яйца с черупките, ами изяждаха и гърнето, в което са варени яйцата (ако слушаме глупостите на Казандзакис)? Тъпотии. ПРОСТО ТРЯБВА ДА СИ ДАДЕМ СМЕТКА, ЧЕ С РАЗПАДА НА ДУХОВНИТЕ СИ УСТОИ ПЛАЩАМЕ ЦЕНАТА НА БОГО-ЧОВЕЧНОСТТА. Няма как, разбира се, че е висока. Разбира се, че колкото по-актуална става Богочовечността, колкото по тук и сега човек посяга към божествеността, толкова по-размита става границата между Богочовечността на Христос и Човекобожествеността на Сатанаил. Излишно е да давам примери, толкова е очевидно. И разбира се, християнството ни, християнската ни човечност, става рискова, рискова до степен да изчезне. С нея и ние. Дори биологически. Е, ами така е. Християнството по начало е рискована работа. На времето един Икар с една нищо и никаква играчка, някакви восъчни крила, си загуби живота. Ние посягаме към Божествеността и очакваме да ни предложат застрахователна полица. Няма такова нещо. Времето ни е бременно, заченатата нова великолепна човечност е на път да се ражда, ние се вайкаме, оле-е, боли и някакси искаме да скрием глави в пясъка. Няма такова нещо. Плащаш си сметката, изтърпяваш си болките, лутаниците, безпътиците, носиш си риска, стискаш зъби и си пазиш вярата. И си я цениш, радваш ѝ се, възхищаваш ѝ се, иска ти се да я прегърнеш, да я предпазиш, да я спасиш. Също като Фийби в „Спасителя в ръжта”.

5. Боже, колко е красива тази книга. Как всичко в нея е младо, трепетно, възторжено. Колко е човешко и колко божествено. И какъв блестящ катехизис. Не, въобще не подценявам казионните катехизиси. Имат си мястото. Хората имат нужда от подпиралки, от обяснения, от преводи на трудните места в християнското богословие. От „пътни знаци”, както беше се изразил отец Купен Михайлов, вечна му памет, в своя си катехизис. Но има ли катехизис, въобще можем ли да си представим катехизис, който би могъл да разкаже така пламенно и красиво християнската любов, смислеността на християнския живот, драмата на християнския свят, както го прави „Спасителят...”? Възможен ли е катехизис, който да достигне сърцата и животите на милиони и милиони хора, да им помогне да видят себе си – такива, каквито са, такива, каквито искат да бъдат, такива, каквито трябва да бъдат? А „Спасителят...” го прави. Какво, не е ли така? Къде, в кой пасаж, в кой текст отсъства Христос? Просто не знам от къде да започна. От невинността? Оная история за „клавесина”, дето я измисли Холдън когато проститутката „започна да се държи наистина гадно”? Или любовната му игра с Джейн Галагър, дето цялата работа е да си седят в киното и просто се държат за ръце? Само го сравнете със Страдлейтър, оня, с гадния, „убедителен” глас от задната седалка на треньорската кола. Или посланието, което ѝ изпраща, на Джейн Галагър – дали все още държи царете си на задната линия, като играе шах с пулове?

Или от жалостта, тази най-естествена проява на любовта? Каква история измисли, дето мярнал Гари Купър, та да могат да преживеят нещо, макар и илюзия, трите грозни провинциалистки с нелепите шапки в Зала "Лавендър"? И как си даде всичките пари на монахините в онова кафене. Или историята, дето я разправи на майката във влака, каква голяма работа бил син ѝ, колко чувствително момче. А оня гадник бил чувствителен колкото „дъска на тоалетна чиния”.

Колко не от този свят е Холдън, от четири училища вече го гонят, успя да изгуби шпагите и екипите на отбора по фехтовка в метрото на Ню Йорк. И колко е търпим, ама истински, с любов, не като ненавистните ми „толерантници”, към плътта, човешката плът на света. Каква чудна история направи от пръднята на Ед Марсала. Как не само изтърпя гнойта и ноктите на Акли, ами и настоя да дойде с него и Мал Бросард до града – да изядат по едно кюфте и да изгледат някой кофти филм.

Колко истинска е ненавистта му към „търговците в храма” – оня гадньо с погребенията за 5 долара („сигурно ги набутва в найлонови чували и ги хвърля в реката”), директора с пържолите в петък вечер и с отвратителното си държане към по-бедничките, по-незначителните родители. Даже предвзетият негър-пианист от бара или оня „мъжкар” от Уест Пойнт, дето си мисли, че ще го вземеш за педераст ако не ти строши поне десет пръста с ръкостискането си, не се изплъзват от отвратата на Спасителя към лицемерието.

Как успява да пренесе чиста и непокътната трепетната си любов, голямата си Истина, през гадостите на света – оня отвратителник от асансьора, имигрантът-кубинец с миризливата уста, интелекуалецът от колежа, дето някак носи нещо мръсно, нещо хомосексуално, в държането си, учителят-литератор с внезапната си педофилия, онзи, пастрока на Джейн Галагър, дето ходи гол пред нея, травеститът от отсрещната хотелска стая. Колко е раним и все пак, ясно е, че случката с онова момче от „Пенси”, дето вместо да се подчини на прищевките на момчетиите от класа, се хвърли от прозореца и се размаза на паважа, е негова случка, негов Кръст.

Да говорим ли за големия Връх, за голямата му Голгота? Мъчителна и страшна, но не грозна и отвратителна като оная, Христовата. „Ти не знаеш какво искаш – проплаква сестричката му Фийби – кажи ми какво искаш?” „Знам – настоява Холдън, вече много болен, вече трескав – искам да има едно голямо поле с цъфнала ръж и в ръжта да играят дечица, а в края на полето има една пропаст. Но децата не знаят за пропастта и някое от тях може да падне в нея и да се убие. Аз искам да съм там и да спасявам децата, да ги пазя да не паднат в пропастта”

И, грях, не-грях, ако трябва да избирам между Христос и Холдън